|
На 30 септември т.г. поетът, белетристът, преводачът, дипломатът и приятелят на “Нова Зора” Никола Инджов ще отбележи достоен юбилей. Творбите на Никола Инджов са неопровержимо доказателство за талант – звучи напълно естествено, - и за огромен писателски работохолизъм – което е изцяло очевидно. За неговото творчество обикновено не пишат напоително, но пък вдъхновено; едни търсят началата му в орфизма, и как иначе, щом семката му идва от Беломорска Тракия, загадъчната люлка на толкова много история и култура; но човека, пропътувал половината свят, трудно ще го събереш в копринената черупка на доволство, сигурност и безалтернативност. Никола Инджов наистина е търсач, и не само на алтернативи, но и на най-фините светлосенки на словото, на мисълта, на изненадващите преходи. Доказват го и думите му. Слушайте: “Аз съм Никола Инджов и държа да заявя на всеослушание, че заради тези български поети, заради Христо Ботев, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров не се срамувам, че и аз съм поет. И заради озарените очи от моя личен иконостас Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Асен Разцветников, Николай Хрелков, Ламар, Владимир Башев. Ето защо душата ми не е смрачена и изповядвам поезия!”
Малко е да се каже, но трябва. Скъпи поете, бъди все така неотстъпчив от таланта си, нека добрите феи бдят над дома ти, нека те пазят зорко, защото колко вяра може да окажеш на един поет?! Негови са ветровете на света и думите на вселената! Наздраве и на многая лета!!!
"Зора"
|
Чавдар Добрев: Скъпи приятелю, в живота си съм контактувал и другарувал с немалко поети от моето поколения, с някои от тях отблизо – Иван Динков, Михаил Берберов, Любомир Левчев или Стефан Цанев. Но с тебе връзката, нишката на приятелството, и днес продължава да е яка. С какво си по-различен от другите?
Никола Инджов: Така или иначе, поколенческите, родовите, земляческите връзки изгубиха своето първоначално значение, днес при нас възрастта като че ли поставя човешкия характер в основата на взаимоотношенията ни. Логично тук е може би и разликата между мене и “другите”, Но те, “другите”, съществуват в моето съзнание и с първичните си същности, просто защото цял живот ги чета и препрочитам. И като размишлявам за тях, май размишлявам за себе си. Преждевременната смърт на Михаил Берберов го избави от безмилостната проверка на промяната в обществото, а Иван и Любо продължиха да създават поезия в духа на общата ни идея за пътя на България до нас и от нас нататък. Вероятно обаче всеки един прави самостоятелен - и различен - анализ на непосредствения ни исторически опит. Друг е случаят със Стефан Цанев. След поврата към така наречената демокрация, осветен неочаквано ярко от публичния прожектор, той възлезе на злободневната арена сякаш подменен. Направо сякаш не бе той! Моят ключ към психологическата му метаморфоза е следното негово откровение : “Защото има един разумен мотив да станеш подлец – съзнаваш, че си по-талантлив от онези, които са провъзгласени за гении, понеже са около властта – и си казваш: защо те, а не аз? И чакаш сгоден случай...“ Аз не мога да приема такъв морал, въобще не ме привличат “сгодните случаи”.
- Ти написа най-злъчния и неповторим текст за ренегатството на Стефан Цанев. В прав текст защити съвестта и ръста на поета Георги Джагаров. Не направи дори и малък жест да оправдаеш Стефан Цанев, да простиш, или да посъчувстваш на своя колега, да обясниш постъпката му с обясними зависимости, които са всесилни, или със слабостта на личния характер. Защо, щом диалогът в културата е неизменна мярка, а и поезията на Стефан Цанев преди 1990 година вероятно и тебе те респектира?
- Не, неговата поезия не ме е респектирала. Той бе банален подражател на руските поети от шестдесетте години, особено на Евтушенко, влагаше много площадна публицистика в стиховете си. А ти би трябвало най-напред да попиташ самия Стефан Цанев защо той не спази диалога в културата като неизмянна мярка, още повече че Георги Джагаров вече не можеше да оспори автентичността на реплики, разменени без свидетели между тях двамата. Георги Джагаров не допусна нито един творчески компромис! За разлика от Стефан Цанев, той няма стихове, посветени на Държавна сигурност, не ходи в далечна чужбина да пропагандира една уж омразна комунистическа годишнина, не написа услужливи пиеси, подобни на “Събота 23” или „Пир по време на демокрация“...
И аз казах това, което трябваше да кажа в защита на Георги Джагаров. Толкова за Стефан Цанев!
За съжаление, разпадът на личността в модерното общество засегна хора и от нашето етапно за българската литература поколение, което при появата си бе посрещнато с идеологическо подозрение, след това конюнктурно бе наречено “априлско”, а сега – пак конюнктурно - е подложено на отрицание и политически остракизъм. Стана окончателно ясно, че ние сме от една генерация, но не сме от една нравствена порода, както изглеждаше преди петдесет години. Но слава богу, сега аз по-релефно от всякога виждам твоите морални опори, които здраво те държат на попрището. Сега разбирам, защо разполагаш с вътрешна свобода да действаш смело и уверено в сложни интелектуални и идеологически лабиринти. Нещо подобно се опитвам да правя и аз, това ни свързва. За нашето десетилетно приятелство има, изглежда, значение, че моите и твоите предшественици са тракийски бежанци, а това ни предопределя и нас като корави хора. В тебе е неизтощено и до днес влиянието на родния ти Ямбол - града на просветения българския анархизъм, провинциалното средище на внушителен брой писатели, театрали, художници от национален мащаб, непресъхващия извор на българско народно песнопение и свирачество. Това е звездната мъглявина на юношеското ти съзнание. При мене е същото, само географските координати и културните натрупвания са други - Созопол, Бургас, Комотини, Хасково. Все средоточия на хора, останали извън пределите на родния си край, но съхранили го в пределите на човека с една душевност, склонна да възприема духовността като същност на индивида. Колко книжовници има измежду беломорските тракийци, колко театрали, колко художници! За да се оцени по достойнство гражданското ни поведение, трябва да се съпостави с общественото противостояние на връстниците ни. Всички ние приключваме житейски и творчески пътища в такъв психологически момент, когато отказът от идеала се превръща в облага, а верността към идеала остава като несретна съдба. Както си говорим често с тебе на чаша водка, добре е, че в края на краищата се видя кой какъв е. Но ако това е лековата кръчмарска интерпретация на гражданското поведение на някои наши връстници, в реалния живот неминуемо настъпи трагичното разделение между нас и тях в схващанията за човека и за литературата като история на човека.
- Всъщност животът ми така се стече, че от студентските години си тръгнах заедно с поета Нино Николов по пътеките на нашата литература, заедно сме копнели за духовна реализация още в Будапеща, после неведнъж сме се разделяли и събирали, за да останем докрай верни на близост, мотивирана от общите ни разбирания за поведение, морал и идеи. С тебе приятелството ми се активизира след появата на статията ми за твоята поезия “Другарю, бъди!” във вестник “Литературен фронт” през 1971 година. Тогава в отговора ти ми драсна писъмце от Хавана и аз, да си кажа честно, се трогнах, защото открих, първо, съмишленик, а второ – човек, който жадува за битийна светлина.
- Пребиваването ми в Куба за мене бе като прераждане.
Там преживях почти осем години с малки прекъсвания, пътувам и сега, макар и рядко, до Острова – мое лично преддверие към необятния свят на испаноезичната култура. В края на краищата от Хавана нататък видях светилищата на човешкия дух по цялата планета. Имах шанса да разглеждам Британския музей в Лондон, Лувъра и Център “Помпиду” в Париж, статуите на атлантите в Тула и Антропологическия музей в Мексико, Музея на индианското злато в Богота, криптата на Ватикана, галерия “Прадо” в Мадрид, музея “Гугенхайм” в Ню Йорк, Космическия музей във Вашингтон, Пушкинския музей и Третяковската галерия в Москва, Ермитажа в Санкт Петербург, музея на художника и музиканта Чурльонис в малкото литовско градче Друскининкай, Музея на войната в Сайгон, Академията на виетнамската поезия в Ханой, книгите с птицеписа в Матенадарана, в Ереван, Музея на мъртвата армия в Сиан и Великата китайска стена... Скитал съм с разискрени от възхита очи из великите храмове на човешките богове в Истанбул, Дамаск, Луанг Прабанг, Суздал, Казабланка, Ескориал, Вашингтон, Актопан, Киев, Ватикана, Псков, Ечмиадзин, видях железните грузински икони и желязната българска черква. Съзерцавал съм архитектурни чудеса като Тадж Махал, черквата Покров на река Нерл, град Бело Оризонте, кулата в Торонто, катедралата “Светото семейство” и Каса Мила в Барселона, Статуята на свободата, скалния манастир Карни Кехард, градчето на ювелирите Таско. Кракът ми стъпи и по легендарни исторически руини: Партенона, Вавилон, замъка във Фамагуста, Колизея, Мачу Пикчу, Чичен-ица, Паленке, Ушмал, Самарканд, Забранения град...
Ако озарението от всичко това ти наричаш “битийна светлина”, да, така е, жадувал съм и все още жадувам за нея.
- В началото ти беше попаднал в номенклатурна класация за млада поезия, оглавявана от Владимир Башев, Никола Инджов – на второ място, а тройката я завършваше Любомир Левчев. След смъртта на Владо Башев равновесието се “наруши” и ти, не зная причините, отпадна постепенно на трето, след това на някакво следващо място. Водената от Левчев листа се попълни с имената на Константин Павлов, Иван Динков и Стефан Цанев.
- Нищо чудно в разместването, подобни класации са вятър работа. Във всички времена подреждането на творците е с някакъв коварен замисъл, все ще се намери някой властник, подучен да се възползва от изкуствено създадената йерархия. А в творчеството е важно да бъдеш равен на себе си, което означава неповторимост на таланта. Това е истинската естетическа ситуация, в която попадат талантливите творци. Пресяването, “спортно-техническата” класация се извършва много преди това. Обикновено от едно поколение още след третата, да речем, книга отпадат поне две трети от устремените към слава и безсмъртие пишещи братя. Останалите... остават! И е нелепо те да се подреждат като състезатели на висок скок. Има един анекдот с руския поет Михаил Светлов, прочут навремето. Попитали го как се чувства на първото място в поезията, а той отговорил – аз съм на второто място, защото на първото има голяма навалица, а на второто съм си само аз. Но има и друг анекдот – когато Шилер отива във Ваймар при Гьоте, възкликва: “Дойдох да видя краля на поетите, а видях поета на кралете”. Това подсказва другата йерархия, която се налага с повече постоянство – според гравитацията на писателя към силните на деня. У нас като признак на същия стремеж към придворните свити се бе появила и т.нар. секретарска литература, особено в поезията. Царедворски напън книжнина с художествена недостатъчност да се представи за еманация на изящното слово...
следва: за ценностите, литературата и епохата
|