"Нова Зора" - брой 22 - 1 юни 2010 г.

Сподели във Facebook
Как контейнерът срина демокрацията
  • Все по-трудно е да се дефинира какво
    всъщност означава “американска икономика”
  • Политическият живот в САЩ е сведен до най-обикновена
    фасада, която само прикрива интересите на големите
    корпорации, твърди американският учен Робърт РАЙХ

    Проф. Робърт Райх е преподавател по икономика, право и политология в университетите Харвард и Бъркли. Заемал е висши длъжности при президентите Форд и Картър, а при Клинтън е министър на труда.
    Автор е на няколко световноизвестни книги, които анализират съвременния капитализъм. Според теорията на проф. Райх през последните петнайсетина години въпросният се е превърнал в свръхкапитализъм, който бързо и неотстъпно разрушава демократичната система.
    Ако преди 70-те години на 20 в. демократичните режими осигуриха на народите си всеобщо благоденствие, сега всичко това се руши под натиска на световната олигархия.
    Според проф. Райх израждането на капитализма в свръхкапитализъм се дължи на големите промени в глобалната икономика, чийто символ е изнамирането на... контейнера. Това става по време на войната във Виетнам, когато благодарение на техническите открития Пентагонът внедрява контейнера като удобно и евтино средство за транспортиране на товари. За броени години светът започва да прилага все по-широко контейнера при автомобилните, железопътните, морските, въздушните и т.н. превози. Така начева революцията в световната търговия, която променя живота на човечеството. Това е началото на процеса, в който демократичният капитализъм се превръща в антихуманен свръхкапитализъм. Днес по морета и океани се движат 4 хил. контейнеровоза и над 15 млн. контейнера.
    В. “Нова Зора” предлага интервю с проф. Райх, в което той обяснява същината на теорията си. Материалът се препечатва от полската брошура “Незбендник интелигента” (бр. 39 от 2009 г.). Интервюто е на варшавския журналист Яцек ЖАКОВСКИ.

    - И така, Вие казвате, че контейнерите са унищожили демокрацията?

    - Да, от тях започна спиралата на все по-глобализиращата се конкуренция, която принуди фирмите да навлязат по-радикално в политиката. Представете си какъв шок за американската икономика бе фактът, че през 70-те години съотношението между вноса и местното производство се промени от 1:7 на 1:3. А без контейнерите това не можеше да стане.
    Разбира се, когато тръгна нашествието на азиатски стоки, в Америка се дигна шум, че вносът унищожава нашите предприятия, които губят своята конкурентоспособност. Правителството започна да ограничава импорта с цел да смекчи конкуренцията на държавите с по-евтина работна ръка. Резултатът обаче се оказа по-различен от очакванията.
    Когато се натъкнаха на бариерите пред вноса, задграничните производители започнаха да строят фабриките си в Америка. Преди началото на този процес три големи местни производители контролираха цялото американско автомобилостроене. Днес японците и европейците дават хляб на една пета от заетите в автомобилната индустрия. Нито една от трите големи чикагски фирми вече не е сигурна за своето бъдеще.
    В условията на засилващата се конкуренция американските авто- и самолетостроителни компания изпаднаха в пълна зависимост от правителствените регулации, които определят разходите за труда или екологичните норми. И нищо чудно, че изправени пред бездната, фирмите започнаха да инвестират все повече пари в политиката.

    - Големите предприятия винаги са го правели...

    - Но никога не са харчели толкова много, колкото сега. Никога преди те не са били толкова слаби, толкова несигурни за бъдещето си и така зависими от решенията на политиците.
    През 50-те и 60-те години на 20 в. всички те бяха колоси на стоманени фундаменти. Не беше нужно да се безпокоят за утрешния ден, защото властта и мощните профсъюзи се грижеха за тях. Слабата конкуренция, възможността да повишават цените, регулирането на конюнктурата чрез споразумения между правителството, синдикатите и управите на фирмите даваха възможност на мениджърите да удовлетворяват исканията за заплати и социални придобивки на техните работници.
    Преди войната във Виетнам голяма част от американските работници се изравниха по стандарт със средната класа. Но ето че засилващата се конкуренция и новите технологии започнаха да променят тази конфигурация. С появата на персоналните компютри, а после и на интернет, концерните започнаха да плетат глобални снабдителски мрежи. Вносът престана да е само купуване на задгранична продукция. Днес половината от американските стоки се произвеждат с детайли от задграничните филиали на щатските концерни. След монтирането им голяма част от тях пак заминават в чужбина. Така например една четвърт от детайлите на двигателите, произвеждани от “Дженерал електрик” за канадските самолети “Бомбардиър”, са изработени пак от “Дженерал електрик”, но във фабриките му в... Япония! Ето защо с всяка изминала година е все по-трудно да се каже коя стока е американска и коя вносна, все по-трудно е да се дефинира какво всъщност означават думите “американска икономика”.

    - Е, това вече е последица от политическите решения на неолибералите, които дерегулираха икономиката през 80-те години.

    - Така е, но дерегулацията не бе извършена само от неолибералите. Повтарям - тя беше последица от технологичните промени, свързани с войната във Виетнам. Така например когато благодарение на финансираните от Пентагона изследвания започнаха да се произвеждат самолети с ниски експлоатационни разходи, на трудовия пазар се появиха много бивши военни летци. Тези въздушни асове започнаха да основават многобройни малки фирми, които предлагаха услугите си на много по-ниски цени от гигантите “Панам” и “ТУА”. А по онова време авиопазарът все още подлежеше на държавно регулиране. Цените се определяха административно, а въздушните трасета също бяха разпределени между няколкото големи превозвачи. Тогава малките фирми започнаха борба за дерегулация на пазара. И гигантите ги подкрепиха! - защото се задушаваха в корсета на административните цени и лицензите за въздушните трасета. След неколкогодишна борба, през 1978-а, сиреч две години преди Рейгън да стане президент, този пазар беше почти напълно либерализиран. Същият процес се разви по времето на Форд и Картър в телекомуникациите, финансовия сектор и в много други, преди това регулирани “отгоре” отрасли. Благодарение на същия процес икономиката процъфтя и при двата мандата на Рейгън Америка преживя онова забележително благоденствие, за което плащаме сега.

    - Искате да кажете, че дерегулацията и премахването на бюрократичните бариери пред бизнеса са се оказали вредни за Съединените щати?

    - Не съвсем. Дерегулацията изведе напред много стопански области. През последните трийсет години националният доход на страната се утрои. Но дерегулацията разруши социалната и политическата ни система. Нищо на този свят не идва даром. За всяко смъкване на цените, което ни радва като потребители, трябва все пак някой да плати.
    Когато купувате все по-евтини самолетни билети чрез интернет, от това губи не само служителят в туристическото бюро, но и стюардесата, чиято заплата се топи от година на година. Дерегулацията се оказа изключително изгодна за милиони работници, потребители и инвеститори, защото им даде невиждана дотогава възможност за избор. В близкото минало в хиляди американски градчета имаше само една телефонна фирма и само една банка. Чак до края на 70-те години цялото население притежаваше кажи-речи еднакви телефонни апарати и чекови книжки.
    След дерегулацията новите телефонни фирми и банките започнаха стръвна борба за клиента. Цените падаха, качеството на услугите се повишаваше, вместо в градската банка, спестяванията можеха да се депонират срещу по-изгодна лихва в някое друго селище.
    Развиха се и новите форми на спестяване. През 1970 г. акции притежаваше едва всеки шести американец. Днес акционер е всеки втори. Това добре илюстрира обществения мащаб на промяната.

    - Но какво лошо има в това, че все повече хора стават собственици на акции?

    - На пръв поглед няма нищо лошо. Но преди петнайсет години статистическият акционер продаваше ценните си книжа след около пет години. А сега акциите са задържат у един и същи човек само шест месеца. А това означава, че либерализацията на финансовия пазар е променила из корен връзката между акционерите и предприятията.
    Докато циркулацията на акциите и другите ценни кижа беше по-бавна, те бяха нещо като бели пари за черни дни, като сигурен банков влог, който носи само скромна годишна лихва. На инвеститорите им бяха достатъчни скромните дивиденти и успокоението, че в случай на нужда разполагат със сигурен финансов резерв. В наши дни обаче инвеститорите искат от предприятията цената на акциите им да расте бързо и непрестанно. Ако съответната фирма не оправдава техните очаквания, те без колебание се отървават от нейните акции.
    Големите, институционалните инвеститори пък - преди всичко пенсионните фондове, на които дерегулацията разреши спекулирането на борсата - са още по взискателни от индивидуалните. Техните претенции към бизнеса са най-безцеремонни. Президентите на компании, които се котират на борсата, отлично знаят, че шансът им да не бъдат сменени ще се стопи наполовина само за шест месеца. Ако техните акции престанат да поскъпват, рейтинговата агенция скоро ще посъветва инвеститорите да не ги купуват.
    Аналогичен е рискът и пред мениджърите на инвестиционните фондове, които не извличат очакваната печалба от поверените им капитали. Заради това постоянно пресиране даже “интериорът” на предприятията става все по-брутален. За разлика от 60-те и 70-те години техните директори вече не могат да си позволят да се отнасят към подчинените си като към едно “голямо семейство” - да увеличават заплатите, да осигуряват социални придобивки, да полагат грижи за околната среда и отгоре на всичко да се правят на големи патриоти и да предпочитат родните пред чуждестранните доставчици.
    Напоследък големите корпорации поддържат специални отдели, които трескаво издирват по целия глобус още по-евтини доставчици. Дори разлика в цената от 1 % може да накара корпорацията да смени своя дългогодишен контрагент.
    Като се съобразяват с всичко това, войнствените навремето синдикати, които преди три десетилетия гарантираха на членовете си завидни доходи и социални екстри, сега трябва да се съгласяват с все по-лошите условия за наемния труд.

    - Защо?

    - За да запазят работните места на своите членове. На съвременния дерегулиран пазар фирма, която произвежда само с 2 % по-скъпо от конкуренцията, може да загуби клиентелата си толкова бързо, колкото и нейните директори ще се сбогуват с креслата си, ако не постигат все по-ниски производствени разходи.
    Предприятията се озоваха в невъобразим дискомфорт. От едната страна ги притискат потребителите, от другата - инвеститорите. И естествено, тяхната първа жертва са работниците. Които - колкото и странно да звучи - и като потребители на блага, и като собственици на акции, сами вземат участие в този рекет срещу техните директори.
    Чудесна илюстрация за това са работниците на “Уол март”- най-голямата търговска мрежа, която е и най-големият частен работодател в САЩ, Канада и Мексико. Заплатите в “Уол Март” са толкова мизерни, че работниците им са принудени да връзват двата края със социални помощи. Но те харчат дори помощите си пак в “Уол Март” - защото там е най-евтино. А тъй като при покупките си се водят само от цената, пряко волята си стават съучастници в принудителното намаляване на собствените си заплати, а също и на заплатите на доставчиците на “Уол Март”, които се боричкат за поръчките на най-мощния си клиент и се конкурират един друг с цените на стоките си.
    Така “Уол Март” реализира баснословни печалби. През 2008 г. фирмата спечели 11 млрд. долара. Ще кажете, че при това положение тя може да повиши заплатите на работниците си. Но нейната управа много добре знае, че ако го направи и намали печалбите, даже нейните работници, които притежават акции на фирмата, ще започнат да ги продават, цената им ще падне и инвестиционните фондове набързо ще уволнят злополучното ръководство.

    - Бихте ли обяснили какво му е лошото на всичко това?

    - Лошото е там, че ние сме изградили такъв модел на капитализма, който принуждава всички нас към все по-жестока, към все по хищна експлоатация на всички възможни ресурси. На работниците и служителите, на локалните общности, природната среда, на публичните и държавните средства.
    Ако в Америка все пак се решихме да вдигнем минималната заплата, това стана не толкова от грижа за нископлатените хора, а преди всичко заради факта, че бюджетът вече не е в състояние да изплаща социални помощи на шеметно набъбващата група от работещи американци, които не изкарват достатъчно, за да оцеляват. И заплатите не се единственият проблем. Наред с другото предприятията, под натиска на конкуренцията, ограничаваха социалните придобивки на работниците, премахнаха фирмените здравни и пенсионни осигуровки, ограничиха заетостта - и преди всичко унищожиха сигурността на работното място.
    За да се увеличава рентабилността, Лий Якока въведе принципа всяка година да се уволняват 10 % от персонала. Това означава, че никой, който работи съвестно, вече не може да е сигурен за щатното си място. Несигурността стана отличителна черта на американската икономика. А за да запазят конкурентността си, останалите държави също бяха принудени да ни последват. Даже в Япония, където постъпването в дадена фирма се смяташе за доживотно, оздравяването на “Нисан” начена именно с масови уволнения - нещо, което винаги е изглеждало напълно невероятно за тамошните обществени нагласи. Предприятията престанаха да се грижат за хората. Но все пак някой трябва да го прави поне в минимална степен. Така характерната черта за новата икономика е, че правителствата са принудени да поемат все повече и повече от социалните функции на фирмите. Благодарение на това рентабилността в икономиката расте, но ние трябва да се замислим дали си струва цената, която плащаме.
    САЩ например са много по-богати от Англия и харчат много повече за здравеопазване. Но ето че здравното състояние на американците от всички социални групи - от бедняците до милионерите - е по-лошо от това на британците от същите категории. Лекарите изтъкват, че това е последица от унищожителния за американците стрес, предизвикан от бясната конкуренция. Но и това не е всичко. За да намалят производствените разходи, предприятията ограничават и помощта си за локалните общности, като при това ги принуждават да намаляват данъците и митата за внос на детайли и да предприемат всевъзможни други стъпки, които облагодетелстват тяхната дейност.

    - Бизнесът винаги е упражнявал такъв натиск...

    - Всички феномени, за които говорим сега, съществуваха и по-рано. Световната търговия също. И конкуренцията във финансовия сектор. Но е несравним мащабът, скоростта и леснината, с които тези феномени се развиват, както и липсата на политическа реакция поради безпрецедентния натиск върху правителството.
    И в това няма нищо чудно – корпорациите инвестират все повече пари в политиката и се възползват отлично от това. Когато през 70-те години работех в администрацията на президента Форд, един от известните лобисти (а те бяха най-често представители на синдикатите или на обществените организации) ме помоли за среща. Тогава разговаряхме на сандвич в едно барче недалеч от службата ми. Когато обаче, вече като министър на труда при Клинтън, се върнах във Вашингтон, барчетата бяха изчезнали. Тяхното място бе заето от ужасно скъпи ресторанти, в които правителствени чиновници и конгресмени се срещаха с над 60 хиляди високоплатени лобисти. И това вече не бяха пенсионирани синдикалисти или прависти, а известни политици.
    През 70-те години с лобинг се занимаваше всеки 30-ти конгресмен, в наши дни - всеки трети. Бившият служител на Белия дом, конгресмен или сенатор, сега може да получи половин милион долара годишно възнаграждение. В резултат на този мощен лобинг различните партии водят яростни боеве помежду си, но само по петоразредни въпроси. Дойде ли обаче до гласуване на закон или поправки, които обслужват корпорациите, всички парламентаристи гласуват в тяхна полза.
    Така американската демокрация се превърна в голяма степен във фасада за интересите на корпорациите, а политиката стана обслужващо звено в жестоките пазарни войни.

    - А избирателите? Нима те не виждат всичко това?

    - Дори и да го виждат, те не са в състояние да направят нищо. Средният избирател не е в състояние да прецени аргументите, с които политиците защитават своите действия. А политиците са решени да изпълнят ангажиментите си към лобистите. По простата причина, че от тях зависи бъдещето им. Без благословията на големите пари вече никой не може да се изяви успешно в политиката. Ха, ха! Сега сигурно ще ми възразите, че политиката винаги е гълтала много пари...

    - Разбира се. И то доста големи пари.

    - Но не чак толкова големи, колкото в наши дни, нали! Това също се дължи на технологичните промени.
    Някога изборният успех се решаваше от партийните програми и от броя на избирателите, с които кандидатът се е ръкувал. Днес ръкостисканията също влизат в сметката, но все пак решаващи са рекламните бюджети в телевизиите, медийното отразяване на кампанията и безбройните билбордове. Това изисква суми, за каквито през 70-те години и дума не можеше да става. Програмите вече са с минимално значение. И все по-малко се различават помежду си, защото политиците се финансират, най-общо казано, от едни и същи спонсори. За корпорациите няма голямо значение от каква партия е политикът, когото финансират. Важното е да обслужва добре техните интереси. Няма никакво съмнение, че без парите на корпорациите никой няма шанс в политиката. Така предаността към концерните става по-важна от лоялността към партийните програми и волята на избирателите. А и на електората могат да се поднесат аргументи в полза на почти всяка теза.
    Корпорациите винаги ще намерят учени от авторитетни институции, които ще “докажат” всичко срещу съответното заплащане. А ако тезата е толкова нелепа, че никой американски институт не желае да я подкрепи, то лобистите набързо ще основат някой псевдонаучен институт, ще организират “обществено движение”, ще уреждат псевдонаучни конгреси, на които ще канят учени глави и псевдоучени от чужбина, рекламиращи своите сензационни псевдооткрития. Ако това не може да се направи в САЩ, ще създадат “научен институт” чак в Китай, Корея или Русия, ще организират “обществено движение” на другия край на света, ще развеждат наетите задгранични псевдоучени или псевдообществени дейци и ще ги лансират в медиите, за да убедят обществото и в най-зловредните си идеи.
    Когато на карта е поставена съдбата на фирмата или на цял отрасъл, не са от значение нито парите, нито обществените последици.

    - Имам чувството, че в момента описвате ситуацията от златния период на неолиберализма, сиреч от 90-те години, преди общественото мнение да осъзнае манипулирането му от пиара, преди да се роди движението за “социалноотговорен бизнес”, преди корпорациите да започнат да откликват на постулатите на еколозите, правозащитниците или радетелите за социална държава.

    - Ама вие сериозно ли вярвате в това?

    - Защо, Вие не вярвате ли, че една корпорация може е движена и от добри намерения?

    - Не мога да изключа такава ситуации като инцидент. Теоретично, някой президент на компания може да се поддаде на емоциите си. Но ако една корпорация държи да оцелее в условията на конкуренцията, то в нейната дейност няма място за сантименти. Много по-важно е да растат печалбите. И нейният президент не може да си позволи никакви разходи, които не се изискват от закона или не са абсолютно необходимо условие за постигането на по-голяма печалба. Който си позволи излишни разходи или не се възползва от сгодния случай за увеличаване на печалбата, може да бъде абсолютно сигурен, че конкуренцията ще използва това срещу него.

    - Но нали общественото мнение принуждава корпорациите да са “социално отговорни”?

    - Това е заблуда, с която се залъгват лековерните избиратели. Дори понякога да се огъват под натиска на гражданите, такива “благотворителни” жестове на корпорации не са от голямо значение, а и не са никак дълголетни. Отгоре на всичко потребителите са по-малко последователни във възгледите си от бизнеса.
    След събитията на площад “Тянанмън” в Пекин “Леви Строс” с голям шум се отказа от поръчките си за шиене на дънки в Китай. Това се хареса на потребителите и подобри имиджа на фирмата. Но когато самите купувачи видяха в магазините , че дънките на “Леви Строс” са с няколко долара по-скъпи от тези на конкуренцията, също предпочетоха по-евтината стока. Две години по-късно Питър Джакоби, който ръководеше фирмата вече четвърт век, трябваше да се върне към китайските шивачници. Но беше твърде късно. “Леви Строс” бе загубил такъв дял от пазара, че престана да носи печалби. И Джакоби бе сменен.

    - Значи, искате да кажете, че натискът на гражданите, бойкотите на потребителите, пикетите (самостоятелна демонстрация, б.р.) пред магазините нямат съществено значение?

    - В дългосрочен план биха могли да имат. Но колко може да продължи ефективният от икономическа гледна точка обществен бойкот на нещо, което е по-евтино? И докога корпорацията, която се отказва временно от възможността да увеличи печалбите си, ще се удържи на пазара, когато другите не са последвали нейния пример?
    Нещо повече - дори конкурентите да се съгласят по социални съображения да произвеждат нещо по-скъпо, тогава е почти сигурно, че на дерегулирания пазар непременно ще се появят играчи, които ще потъпчат неписания договор. Суперкапитализмът действа безмилостно. А и общественото мнение не е единно.
    “Уол Март” например изтегли от аптеките своите хапчета за ранно помятане под натиска на християнските организации, пикетите и медийните кампании. И ето че веднага след това пред неговите магазини се появиха самостоятелни демонстрации на феминистките, а в пресата тръгна кампания, че фирмата нарушава женските права.
    Аналогични неприятности сполетяха и “Форд”. Гей средите го нападаха за рекламите с традиционни, двуполови семейства. “Форд” не се отказа от семейните реклами, но хвърли и много пари да си създаде и ореола на корпорация, която е “дружелюбна” към хомосексуалистите. И тогава срещу него се възправи Сдружението на американските семейства. Така практически по всеки въпрос фирмите се озовават между чука и наковалнята. Затова дори несъмнени истини като вредата от тютюнопушенето си пробиват толкова трудно път до съзнанието на обществото. Е, в тази хаотична обстановка как корпорацията, която трябва да увеличи печалбите си, би могла да действа в пълно съответствие със зравия разум?

    - Да се върнем към свръхкапитализма...

    - Свръхкапитализмът предизвика най-тежката криза на демокрацията от Войната за независимост насам.
    Ако не стопираме нашествието на големите пари в политиката, твърде скоро от демокрацията ще останат само заклинанията и декорациите. А това означава, че трябва да върнем на политиката присъщата й роля. Тя отново трябва да започне да представлява интересите на гражданите.
    Колкото по-скоро възстановим равновесието между политическата демокрация и икономическия капитализъм, толкова по-добре за цялото човечество.

    Нагоре
    Съдържание на броя