|
Човек може да харесва повече или по-малко поезията на Анибал Радичев, но според мен не би могъл да не я разпознае. Защото в нея е силен индивидуалният глас, оригинално е отношението към нещата, които ни заобикалят. Макар да е изпълнена с вълни на експресията, тази поезия е по-скоро проникновеност на разума, който не иска да се примири с лошото вселенско и обществено устройство.
В случая образите възникват не така спонтанно, в тях е вложен талант да се моделират съзнателно отделните ситуации, различните състояния на душата, присъстваме на процес, когато логиката, синтезът на ума се трансформират в чувство или в подобие на чувството. По презумпция резултатът от такова превалиране на интелекта би трябвало да е недостатъчност на естественост и органика. Случва се обратаното! И то при положение, че Радичев използва обилно информационни и технически термини, че амбициозно се движи в една крачка с новите ритми на епохата, че преустройва демонстративно лексиката, образните варианти, речевите обрати, интонационните моменти в руслото на променения предметен живот от края на 20 век и началото на 21 век, че влиза на стилистично равнище в остър спор с традиционния словесен арсенал. Тези езикови новаторства се проявиха още в стихосбирката му „Скок в пространството” (2001 г.).
|
Според мен Радичев преодолява опасностите от изстудяване на изображението, от заобикаляне и имитиране на чувството чрез възприемането на интелекта като извор на социални и морални ангажименти и критерии, като мъки и съпротива на съвестта, като съпреживяване на глобалната вселенска проблематика. Разбира се, и в новата поетична книга „Време за пируване” (2010 г.) постигането на такъв сложен естетически съюз не всякога се отдава. Нерядко чувството отказва да подкрепи тезиса и формулата, колкото и да се подсказват интересно и находчиво от Радичев. Освен това рационалното начало тласка художника към правенето на изводи, при което сюжетът и настроенията функционират като аргументи и средства, които подкрепят общата идея. Ще повторя – Радичев, базирайки се върху такива доводи, намира сили, за да се гмурне смело в реката на битието и там да съпреживява пластически неповторимите жизнени епизоди. И още, този разум, така, както се проявява в Радичевите стихотворения, е честен и отговорен пред ближния, с висок градус на истинско напрежение очертава зоните на конфликта и бляновете, които изгарят съвременния човек. Ако нещо липсва в тази лирика – това е лъжата, намерението да се флиртува с фалша, да се правят компромиси в името на благородни или неблагородни, чисто прагматични цели.
Оставам изненадан, въпреки че вече познавам твърде добре написаното от автора, как в новата му книга се повишава ролята на диаболиката, на гнева и клетвите всичко около нас да бъде взривено и опустосано, тъй като е погрешно планирано от хората или от Всевишния. Непрекъснато срещаме разочарования и отчаяние, картини на разрушени съзвучия, начинът на изказ е тенденциозно парадоксален, ожесточен и злоезичен, от виденията напират кошмари. Значи, случило се е някакво значимо произшествие, станала е някаква, поразила въображението, катастрофа с човешкия опит и идеи, за да се очертаят построения, в които вярата май че не намира излаз.
Преди няколко години, на една от Анибаловите поетични премиери, отсякох: зад стенанията и апострофите се откроява образът на разочарован интелектуалец, който вижда колко огромна е пропастта пред мечтите му, но не може да се откаже от каузата да се съпротивлява, не може да изневери на изначалния смисъл на думите, не е в състояние да остане безразличен пред гледката на социалното зло, ширещо се вече отвъд нормалните граници. Оцених, че това е предизвикателство спрямо днешната ни обърканост и подъл инстинкт да се приспособяваме към новия дележ между бедните и богатите.
Според мен „Време за пируване” продължава тъкмо тази линия в творчеството на поета – на социалната критичност и непримиримост. Радичев се оказва един от броящите се на пръсти безпощадни разобличители на българския неокапитализъм от латиноамерикански образец, на българския криминален преход, който свлече милиони наши сънародници до дъното на тоталното обедняване и оскотяване.
В този аспект поетичните офорти на Радичев, по подобие на класически примери, показват сцени на потресаващо човешко унижение и свирепост, на пълна деградация на нравствените стойности, на просяци, затъпели еснафи, безпросветни хищници и отрицатели на елементарните правила за порядъчност и морал. За мен, като критик, подобни знаци на осакатената човечност са реални постижения на Радичев като гражданин и майстор на перото.
Показателно е, че такова творчество, потвърдено и от „Време за пируване”, решава проблемите, така да се каже, не в дълбочина, а в хоризонтала на обществените отношения, че сблъсъкът го представя не като изтънчено страдание, а като остра болка, усетена тук и сега.
Как човек да не се отнесе с разбиране към творби, които се отличават рязко от произведенията, възпели хармонията там, където я няма? Как да не стиснеш ръката на писателя, който във всекидневието изглежда твърде примирен, дегизира се като „прошляк гол”, показва как го поглъща „безпаметност шеметна” („Неопределено състояние”), как мъртвецът е сред нас, а тялото липсва („Несъответствие”), как живурка „в този парник”, как кротко понася да е програмиран в „цеха за биочасти” („Кутия”), същевременно, щом чукне клавиша на компютъра, като Селинджъровия Колфийлд, пази семката на „адамовия ген”, отхвърля поведението на „тинестия човек” („Откровението на съседа”), изпълзява от лабиринта на убитите идеи и чувства, слага кръст върху мутрата на „вегетиращия мутант”, казва „не” на насилствено причисляване на индивида към новия ъндърграунд. По такъв начин той потегля, макар и обезсилен, след „бялата нишка на Ариадна”.
Дързост се крие в жеста на поета да възпее „гълъбите своенравни”, които цвъкат „над раболепието ни”, да заяви заедно с тях, че „с държавата не се погаждаме - за нея сме сган нещатна” и отново да възкачи върху трона на своята житейска съпротива необозримите тавански пространства („Гълъби”).
Да си кажа честно, не очаквах, че душата на поета Радичев е задънена с толкова мрак, че на него, безкористния защитник на идеи и каузи, му е дошло до гуша от низките поклони и самоунижения, че го е отвратило до такава степен непрекъснатото преобръщане на нормалното в ненормално, на красивото в обожествена грозота, на истината в луднала от лукавства низост.
Преди няколко години Анибал също протестираше срещу вегетарианството на еснафския бит. Сега обаче се е въоръжил до зъби, за да излее злобата си срещу неговото господство. Предишното съобразяване с дистанциите от случващото се днес се трансформира в погребални аплаузи и погледи към града, „колабирал от задух”. Повярвайте ми, финалът на стихотворението „Време за пируване” колкото е отчаяние, толкова е и протест. Оказва се, че естетиката на всекидневието вече извежда до прострени чаршафи, които олицетворяват бялото знаме и селищата, които капитулират.
Между другото, Анибал Радичев е поет, който още с първите си стихотворения върви в крачка с новия ритъм на епохата, с техническите й и информационни реформи. В този смисъл той преустройва лексиката, интонационната система, образните варианти в унисон с променения предметен живот, влязъл в яростен спор с традиционния словесен арсенал (виж стихосбирката „Скок в пространството”, 2001 г.).
Странно е как се преплитат, но и преливат у Анибал Радичев сарказмът и почти юношеското упование, че ще „Бъде ден”, карнавалното маскиране и оголената до кръв видимост, актуализмът и планетарните измерения на въображението, най-опростената диалектика и перспективата на „четвъртото измерение”, с кодова значимост и в творчеството на Михаил Берберов, убийствата за плячка, власт и преклонението пред „този свят похитен”. Смехът, който при Анибал от всекидневието е сърдечен, в стиховете му е иронично жесток, наситен с електричество, зареден с унищожителни енергии, със ситуации, които сочат към абсурда, към нищото. Целият въпрос е, че този смях е със земен произход, с корени в опита, в сърцето на житейските конфликти и самоунищожения.
Да търсиш надежда в непроходимостта от повреждащи се идеи и емоции, е все едно да търсиш игла в купа със сено.
Отделни представители на човешкото ни племе обаче ги причисляваме към чудаците, затова защото въпреки вълните песимизъм, въпреки „месомелачките” (“В халето”), въпреки “суграшица, “вятър”..., “лица черно-бели” (“Зима”) не се отказват да доказват как отвъд пропастите и ада може би съществуват също рай и небе („Крила I”).
Не е ли такъв и нашият приятел, поетът Анибал Радичев, решил да изобрази отнетото спасение на света с неговия изчезнал Бог, да протестира като заклет нонконформист, че конкретни и анонимни субекти ни слагат „предпазен намордник”, вкарват ни в концлагер за хора, обречени да са всякога, во веки веков, онеправдани, подтиснати и обезправени!
|