|
|
"Нова Зора" - брой 20 - 18 май 2010 г.
| Кризата такава, каквато е |
| Людмил НЕДЯЛКОВ |
|
Неотдавна от устата на министъра на финансите Симеон Дянков излезе поредната опашата лъжа: левите партии пилеели обществените средства, а десните оправяли щетите от лявото управление.
Не е нужно да си работил в Световната банка, за да знаеш, че световната финансова криза тръгна не от страна с комунистическо или социалистическо правителство, а от Меката на неоконсерватизма и глобализма Съединените американски щати. Това не е нито първата, нито последната криза, но връзката й с предходните е безспорна: всички те са продукт на капитализма, на алчността и безотговорността на политическия и бизнес „елит.”
През 2008 г. САЩ все още се управляваха от дясното правителство на републиканеца Джордж Уокър Буш. Последният е точно толкова „ляв”, колкото и „идеолога на икономическата политика на ГЕРБ” Симеон Дянков. Или както той се саморекламира като „най-добрият финансист в Източна Европа”, „седмият в цяла Европа” и „един от стоте топикономисти в света.” Фактът, че неотдавна правителството на Бойко Борисов реши предсрочно да актуализира „най-добрия бюджет в ЕС”, показва колко предвидливо от СБ са освободили икономическия си експерт Дянков, оставяйки го да се дообразова в България. Неслучайно тази персона се ползва едва с 24 % обществено одобрение.
|
На последните президентски избори в САЩ американците казаха „Не!” на дясната политика на Буш и неговата Републиканска партия. Във Франция левицата набира преднина в обществените сондажи пред „Съюза за народно движение” на президента Никола Саркози. В Италия, както пише Ецио Мауро, „започва краят на берлусконизма” (“Ла Република”). В Германия левите започнаха да превземат провинциалните институции. Да не говорим за провала на дясната „Нова демокрация” в Гърция, започнал още с избирането на Константин Караманлис през 2004 г. Според Пантелис Капсис (в. “Вима”), най-пагубната последица от управлението на това „загубено и некомпетентно правителство” е разглезването на избирателите, привикването им да живеят на кредит. Поради това всяка реформа незабавно се разглежда като заплаха срещу интересите на работниците, а всяка инициатива, целяща да оптимизира разходите, се квалифицира като разюздан неолиберализъм. А Гърция наистина се нуждаеше от реформи. „Не се нуждаем – пише Капсис във в. „Вима”, - от благоразумието на МВФ, за да разберем, че системата за социално осигуряване е в задънена улица. И че не е възможно през 2050 г. 25% от БВП да бъдат отделени на пенсиите”. И продължава: „Социалните взривове се произвеждат, когато има голяма бедност, но и когато се налагат бързи модернизации, засягащи стълбовете на една система.” Доказват го бурните протести по улиците на Атина и Солун, както и подготвяните стачки в Румъния по повод намалението на заплатите.
Разбира се, според Капсис, „дозата строгост (при изразходването на публичните ресурси, б.р.) трябва преди всичко да спаси реалната икономика, разкъсвайки порочния кръг на една самовъзпроизвеждаща се рецесия”.
Естествено, не липсват и примери за кризи, развихрили се при управлението на „леви” партии. Редица наблюдатели предвиждат, че след потъването на Гърция ще се наложи да се спасяват от фалит и управляваните от социалисти Португалия и Испания. В Унгария избирателите вече посочиха вратата на социалистите на Ференц Дюрчани, наследници на Унгарската социалистическа работническа пария. Но те не подкрепиха двете партии на десницата - Унгарски демократичен форум и Алианс на свободните демократи, една четвърт от избирателите гласуваха за нови партии, нови програми и нови политически фигури. Така абсолютните политически аматьори Габор Вона (председател на крайно дясната партия “Йобик”, JOBBIK) и Андраш Шифер (председател на новата Зелена партия) постигнаха повече от всеки друг преди тях.
„С тези две партии – пише Шаболшч Пани (Komment.hu, Будапеща), на унгарската политическа сцена се качва едно ново поколение, което не е израснало при режима на Кадар през 70-те и 80-те години, а след 1989 г. То се изучи и влезе в социалния живот след рухването на Стената (Берлинската стена, б.р.). Идването на тези две партии означава фиаско на традиционните партии, които са неспособни да предложат алтернатива на младежите, желаещи да се занимават с политика: нито със своите сивеещи ръководители, нито с техния омайващ стил, който е добър само да успокоява пенсионерите, нито с техните младежки организации, компрометирани в корупционни афери.”
А какво стана във Великобритания, където управляваха лейбъристите? Въпреки убедителното медийно представяне на лидера на торите Дейвид Камерън, консерваторите не събраха достатъчно гласове, за да сформират самостоятелно правителство. Поради това, противно на британските традиции, вече завършиха преговорите за коалиция с либералдемократите на Ник Клег. Как на тези преговори са решили въпроса за въвеждане на пропорционална избирателна система, за намаляване на бюджетния дефицит, но при запазване на работните места, все още не е ясно. Ключът към дълговечността на британското правителство вече е в ръцете на Ник Клег, когото „Гардиън” иронизираше като британския Обама. Британците вече нарушиха традицията на еднопартийното управление и няма да ходят на нови избори. Имаше и други възможности - торите да сформират правителство на малцинството, но тя не бе използвана. Само че на Острова не погребват политически бившите управляващи, както това става в Централна Европа или на Балканите. Особено в България, където избирателите се люшкат от една крайност в друга, или протестират, като не гласуват. И в двата случая обаче губят. Както се казва, въпрос на политическа култура.
Днес у нас на гребена на вълната е ГЕРБ, утре кой знае кого ще заобичат избирателите? Те опитаха „червени”, „сини” и „жълти”, ще надживеят и управлението на герберите. Може би техният край ще настъпи по-рано от предвиденото и ще останат само вицовете за Бойко Борисов, Симеон Дянков и Цветан Цветанов. Както и споменът за техните „антикризисни мерки”, дето сутрин са едни, а вечер - точно обратното.
Масите от избиратели не прощават глупостите нито на „левите” управляващи, само защото са леви, нито на “десните”, понеже са десни. Това го наблюдаваме в най-чист вид в Гърция, където недоволните от затягането на коланите не се интересуват от партийни програми и директиви на ЕС и на МВФ. Гърците искат просто да запазят предишните си привилегии, включително 13-а и 14-а заплата или пенсия, макар като граждани и като държава да са живели на кредит. А някои са седнали да плашат българите с гръцки сценарий!?
Общогръцкото социалистическо движение ПАСОК, което пое управлението във възможно най-лошия момент, ще заплати скъпа политическа цена за реформите, които подхваща. Възможно е дори да се раздели с властта предсрочно. Криза е, а гражданите не могат да се хранят с оправдания за тежкото наследство, оставено от предишните управници. Да не би новите да са очаквали чудеса?
Има непопулярни мерки, които наистина са неизбежни, независимо дали на власт са „леви” или „десни”. Който се заеме да ги въвежда, рискува много, рискува всичко, особено ако се провали. Макар че при провал фактурата плаща преди всичко народът. Когато управляващите се учат да бръснат върху неговата глава, няма как да ги заболи, ако задълбаят с бръснача повече, отколкото трябва. Но ако след десет месеца все още не са се научили, не е необходимо да се чака да им изтече мандатът. Защото, както гласи един афоризъм: „Няма нужда да изядеш едно яйце цялото, за да разбереш, че е запъртък”.
На разбрания това му стига; на неразбрания и сто тояги са му малко.
|
|
Нагоре
Съдържание на броя |
|
|