|
Вероятно мелодията на тази вълнуваща песен, изпълнявана многократно по време на отминалите празненства за Девети май в Русия, още звучи в ушите на онези българи, които изпитват уважение и любов към най-голямата славянска държава. Образцовият парад на Червения площад, концертите за ветераните и за младежите, вечерният салют над Кремъл – всичко това беше блестящо, вълнуващо и оптимистично. Очевидно беше желанието на организаторите да покажат, че Русия се въздига наново след ударите, които получи през последните двадесетина години, а светът трябва да преосмисли отношението си към нея. Без съмнение това желание се опира на съществуващи факти, но ако се замислим, ще разберем, че реалностите са доста по-сложни и разнопосочни от гледката на идеалните карета, маршируващи пред очите на избрани ветерани, на президентите от Русия, от Китай и от държавите-наследници на съветските републики, както и от умножилите се европейски славянски страни.
Великобритания, Франция, Съединените щати – тези главни западни участници в антихитлеровата коалиция, бяха представени с чиновници - посланиците си в Москва, както и с малки военни групи, поканени за първи път да участват в парада с личното си оръжие, редом до руските си колеги. Струва ми се, че досега подобен жест към Русия не е проявявала нито една западна държава, а руските войници от времето на Наполеон не са марширували нито в Париж, нито в Лондон, въпреки че именно кръвта на милионите руски синове спаси континента ни от фашисткия ботуш. Нека си припомним колко дни трябваха на немските дивизии, за да победят и окупират Франция, да не говорим за останалите европейски държави. И само водите на Ламанша спестиха на гордия британски лъв унижението от подобна незавидна участ.
Разбира се, това са подробности, но често пъти в подробностите е отразена същността на нещата. Победата във Втората световна война вече не е интересна за Запада, защото тази война беше “незаконна” от негова гледна точка. В нея единствената в света социалистическа държава бе съюзник на Англия и Америка срещу Германия, Италия и Япония. Логичният вариант за царството на капитала беше друг - в единен фронт всички заедно срещу Москва.
Когато сега, с двусмислената мъдрост на отминалото време, някои се опитват да преценяват живота, политиката, постъпките на някогашния изолиран и постоянно заплашван от всички посоки Съветски съюз, би трябвало самите те да се поставят на неговото място, за да разберат, че друг начин да запази държавата си той просто не е имал. Спасявайки себе си, тогавашният Съветски съюз спаси и Европа, и света. И отново, както през Първата световна война, спасението беше за сметка на милионите жертви от тази изтерзана страна, които шумният катун на демокрацията се опитва по-скоро да забрави.
Както обикновено, и сега събитията от миналото се представят от хората, които разполагат с властта, парите и пропагандата, от гледната точка на техните днешни интереси. Това се отнася не само до ръководителите на Запада, но и до водачите на съвременна Русия. И главите, и душите им вероятно се разкъсват от противоречия, които тържествената музика на химните не може да прикрие. Те са руски патриоти, те са деца и внуци на загиналите във войната герои и съвестта им не им позволява да ги забравят. Те разбират, че потоците от пролятата във Великата отечествена война кръв са важни и за днешна, и за утрешна Русия, защото с тях ще се циментират единството, съзнанието и волята на новите поколения, които трябва да посрещат предизвикателствата на утрешния свят. А този свят ще е не по-малко опасен за страната им от някогашния свят на фашистката чума, или пък от вчерашния свят на “студената война”.
Но как да се преглътне, как да се преодолее безспорният факт, че Великата война бе спечелена от една социалистическа държава, ръководена и вдъхновявана от една комунистическа партия, а на фронта именно комунистите и комсомолците бяха в първите редици на героите, които умираха “за Родината и за Сталин”? Днешните реалности в Русия, днешните интереси на хората, които я управляват и ръководят – а това на първо място са руските милионери, руските “олигарси” – искат да забравят тази велика истина за войната и за победата.
Затова празничните речи на президента на Русия бяха лаконични и противоречиви – те разкриваха част от истината, но забравяха другата част от нея, говореха искрено за някои реалности, но премълчаха съзнателно останалите. Отново по един парадоксален начин се стигна до вечната руска дилема: дали да се освети цялата истина, или да се каже само част от нея. Или пък изобщо за истина да се представи полезното и изгодното в момента. Същите хора, които разбулиха цялата истина за жертвите от Катин, не посмяха да кажат цялата истина за други, много по-страховити, велики и продължителни жертвоприношения.
Днешният президент на Русия, който вероятно искрено желае да измъкне своята страна от зловещите последствия на “застоя” и “перестройката”, все още няма сили да преодолее това противоречие. И ето че на честването на Девети май той не спомена дори имената на руските пълководци, чието военно майсторство позволи да бъдат разгромени прочутите немски генерали - потомци на старинни благороднически милитаризирани родове.
Защо е така, защо дори в програмното си интервю от 7 май пред в. “Известия” президентът говори двусмислено, че “войната бе спечелена от нашия народ, а не от Сталин и не дори от военачалниците, колкото и важно да е това, с което те са се занимавали. Ролята им беше много сериозна, но в същото време войната бе спечелена от хората с неимоверни усилия, с цената на огромно количество жертви”? Нима не е ясно, че изкуственото противопоставяне на народа и неговите военачалници, на народа и неговия Върховен главнокомандващ е не само фалшификация, но и неразумно дискредитиране и на вчерашните, и на днешните, и на утрешните руски ръководители?
Защо новият стопанин на Кремъл се срамува да каже, че руските маршали бяха деца на обикновения народ, а не на аристокрацията, че ги изучи, възпита и вдъхнови партията на болшевиките? Какви са причините, които карат младия Дмитрий Медведев, роден двадесет години след края на войната, да насочва симпатиите си към “синята” кръв, а в съзнанието на днешния руски гражданин да се натрапва образът на последния руски император, с който се закрива лика на грузинеца от Гори, така както с разрисуваните пана на Червения площад като със смокинови листа се прикриват неговите “срамни части” - намиращия се зад тях мавзолей на Ленин? Аз нямам еднозначен отговор на тези въпроси, но те съществуват и не могат да бъдат игнорирани.
Между другото бих искал да кажа ясно, че не съм сега, нито пък някога съм бил, сред поклонниците на личността на Сталин. Собственото ми семейство цял живот носи следите от неговата кървава лапа. Преди седем десетилетия той e осъдил на разстрел дядото на съпругата ми, някогашен заместник-комендант на Кремъл, а жена му изпратил в лагер, от който тя се върна след “престой” от двадесет години чак след смъртта на “вожда и учителя”. Едва тогава тя разбрала, че има внучка, която видя за първи пък не като новородено бебе, а като голяма девойка. У дома ми още се пази официалното писмо, с което разстреляният някогашен червен генерал се обявява за невинен и се реабилитира посмъртно. До него е и съобщението от Сталинградския фронт, че бащата на съпругата ми, тридесетгодишен полковник, заместник-началник щаб на поделението, е загинал в бой за Отечеството...
Съвсем естествено е престъпленията на Сталин към собствения му народ да не се прощават, да не се забравят. Но говорейки за едни факти, не е морално да се игнорират другите, ако става дума за държавна политика с претенции за обективност и справедливост. Колкото до личната политика и личното отношение, в крайна сметка те си остават личен въпрос.
Това потулено, но очевидно противоречие пролича и в концертите, организирани по случай Деня на победата отделно за ветераните - в някогашния кремълски Дворец на конгресите, а за младежта - на стадиона в “Лужники”. Може би неволно, но отново връзката между поколенията беше разкъсана. Някои песни от войната бяха изпълнени и за ветераните, и за младежите, но имаше и многозначителни различия. Ветераните се порадваха главно на познатите и любими мелодии, с които бяха израснали, плюс една-две съвременни патриотични песни за отминалата война. Но на младежите, при това в края на концерта, за да се запамети по-добре, беше предложен и друг репертоар - почти черковно-религиозни песнопения, в които имаше и ангели, и възторжени, повтарящи се безкрайно възгласи “Алилуя, Алилуя”.
Нека оставим настрана очевидната имитация на оригиналните американски “спиричуълз”, но нахлуването на божественото не само в преносен, но и в по-пряк смисъл, с призиви към публиката да подеме песента заедно с артистите на сцената, при това поднесено именно за младежта, а чрез телевизията - за цяла Русия, е наистина нещо ново и трудно за възприемане.
Вероятно тук е скрита една от главните колизии на съвременната Русия. Добра или лоша, разбрана или изкривена, русифицирана или следвана сляпо, но комунистическата идеология даваше морална основа на руския човек. Тя отговаряше на неговия вроден стремеж към божественото, към спасението, към първопроходството по посока на мечтаното от векове справедливо общество. Великите думи на Спасителя, че само с хляб човек не може да живее, намираха в руската душа благодатна почва, за да разцъфтят и я изпълнят с желание за действие. А когато реалностите на живота се опитаха да отнемат божествената искра от гражданите на Русия, а управниците й с лека ръка побързаха да я угасят, настъпи време не само разделно, но и време на безверие.
Сега новите ръководители на Русия се опитват трескаво да намерят достоен заменител на някогашните комунистически идеали. По липса на по-добра алтернатива те се обръщат към църквата, към религията, в която търсят спасение не толкова за душите си, колкото за своята страна. Затова в Деня на победата над стадиона в “Лужники” полетяха ангели, които в песните заеха мястото на някогашните бели жерави, а призивите “Алилуя, Алилуя” се издигнаха от откритото поле на стадиона право нагоре към божествените селения.
И го нямаше – нито в “конгресната” зала, нито под звездите над стадиона, дрезгавият глас на Владимир Висоцки. Нямаше ги неговите песни за войната, защото той възпяваше съветския войник, съветската родина, истинския, а не съществуващия фалшив комунизъм. Но на днешните руски управници не е нужен нито фалшив, нито истински комунизъм. На тях им е нужно обществото, което си имат - с “олигарсите” и с “бомжовете” (бездомниците), със загиналите миньори в Кузбас и с чашите шампанско, които вдигат за Победата заедно с гостите на приема в Кремъл. И с убитите, дни след Деня на победата, старици-ветеранки, на които демократичните правнуци завидяха за квартирите, отпуснати им 65 години след края на войната от благодарните потомци с благословията на висшата държавна власт.
Дали по невнимание, дали поради преумора или по други причини, но в речите и интервютата на президента на Русия за Деня на победата нямаше нито дума за славянството, за страните, близки до Русия и по кръв, и по история, и по география, и по съдба. Разбира се, днешна Русия се опитва да си върне статута на глобална сила, да се утвърди и в Латинска Америка, и в Индийския океан, и в Арктика и Антарктика. Прекаленото внимание към славянството вероятно й изглежда ограничаващо, старомодно, безполезно. Може би затова в Русия все по-често се чуват гласове, обвиняващи славянските страни, а сред тях и България, че са я предали, че са се обвързали с нейните опоненти, че дават територията си за американски бази, за натовски радари и антиракети, за противоруски мероприятия. В тези сурови думи има много горчива истина. Но и тука истината е по-сложна.
Русия не трябва да забравя, че управниците в славянските страни не са синоними на славянските народи, така както и самите нейни управници не са равнозначни на руския народ. Властите идват и си отиват, но народите остават. Това, което вековната история е изградила с толкова труд и кръв, не може да се заличи по тактически съображения дори и от най-агресивните моментни водачи. Ще е добре, ако Русия даде пример на останалите славянски държави за сливане на интересите на народа и интересите на неговите пастири, защото тази роля подхожда именно на най-големия и най-силния. Ролята на Строгия, ролята на Справедливия, ролята на Безпристрастния, ролята на Снизходителния.
Защото и руската съдба е неотделима от съдбата на славянството. Преди двадесетина години руските “перестройчици” изоставиха славянските си братя на произвола на съдбата, като договориха с тогавашните си американски съдружници тяхното по-изгодно разпродаване. Какво се получи, е известно на всички - мътният поток заля и безкрайната руска земя. Мисля си, че само безумци и самоубийци могат да искат тези тежки времена да се повторят отново.
Шестдесет и пет години след Деня на победата в Европа, мечтаният свят на мир, благоденствие и справедливост е по-далече, отколкото беше тогава. Животът се промени неузнаваемо, но предизвикателствата пред него си остават. В този смисъл думите, казани от Дмитрий Анатолиевич Медведев в отговор на въпроса дали съществува възможност за нов конфликт, сравним по мащаби с Втората световна война, заслужават особено внимание:
“За съжаление, такъв конфликт е възможен. Съществуват твърде различни страни с твърде различни интереси. На планетата е натрупано огромно количество оръжия, има и хора, които все още разглеждат войната като средство за решаване на своите политически проблеми. Има и случайности. Затова ние трябва да сме готови, трябва да сме силни. Длъжни сме да се подготвим за времето, когато ще се появят някакви проблеми. Това е абсолютно необходимо. Колкото и да сме миролюбиви, трябва да сме готови за защита на нашата страна. Това е безусловен императив, безусловен приоритет на нашия живот”. Или казано с думите на същия руски ръководител, може отново да настъпи време, когато ще сме изправени пред единствен избор - “или да победим, или да станем роби”.
Денят на победата е само миг от вечната битка между доброто и злото, която няма да спре, защото нито доброто, нито злото могат да триумфират окончателно и безвъзвратно. Международният живот е по-сложен, отколкото ни изглежда на пръв поглед, а държавите водят битката за интересите си всеки ден, всеки час. Победите не трябва да ни приспиват, пораженията не трябва да ни отчайват. Това са уроците от великата победа, постигната преди 65 години от Червената армия и нейните съюзници, а сред тях и Българската армия (въпреки че ролята й не беше официално призната заради натиска на Съединените щати и Англия).
А после – после дойдоха нови сражения, нови победи и нови поражения. И вероятно, както се пее в една друга песен, така ще бъде “до края на света”.
|