|
Възрожденският процес в световната практика
Всяка сериозна дискусия по националния въпрос трябва да има предвид световния опит, защото нацията и мирът са ключовите понятия на съвременната цивилизация. В САЩ още по време на Войната за независимост много щати обявиха английския език за задължителен, както и английските имена. Днес в тая страна по закон собствените имена са английски. Във Франция правата на личността се признават и зачитат само върху основата на френското национално съзнание. Френската конституция не признава друго национално съзнание на територията на страната освен френското. А нашата съседка Турция, която непрекъснато развихря призиви за езикови права на човека, съвсем доскоро признаваше само турския език. Всяко ползване на друг език се наказва най-строго. Всички турски граждани по закон са турци.
Да не забравяме обаче и факта, че България разполага и със специфично научно доказателство – в българските земи след Освобождението остават само мохамедани с доказан български произход (Петров, Петър, Историческата основа на възрожденския процес, С., ОФ, 1988). Възрожденският процес в България беше закъснял във времето с цяло столетие. Освен това не беше съобразен с особеностите на вътрешната и международната обстановка. Не възприе рационален механизъм за реализация, т.е. методически не беше издържан.
Как се стигна до Възрожденския процес
След Парижкия мирен договор от 1947 г. срещу българската национална кауза бяха почти всички велики сили. Новоизградените международни структури – НАТО, през 1949 г., и Варшавският договор, през 1955 г., имаха за цел да спрат вече коригираните от самите велики сили държавни граници. Така напълно целенасочено идеята за “Целокупна България” автоматично отпада. Главният въпрос е националното единство, т.е. да се преодолеят остатъците от епохата на турското робство - да се засили влиянието върху националното съзнание на част от българското население. Този въпрос влиза като главен и в политиката на БКП, станала управляваща сила след 1944 г.
Практиката категорично показва, че социално-икономическите промени в бита на ислямизираните българи не биха разрешили националния въпрос. От друга страна, в съседна Турция се ширят пантюркистките амбиции – да се създаде изкуствено национално малцинство в България и да се обособява груба намеса във вътрешния ни живот. Националната политика на БКП през 50-те години на 20 век обаче е обременена с много грешки. Спрямо ислямизираните българи, говорещи български език, правилно се предприемат мерки за възраждане на българското им самосъзнание и за освобождаване от чужди влияния. Но към ислямизираните българи, говорещи турски език се провежда невежествена политика на социално равенство – поощрява се турското влияние, от което категорично би трябвало да се освободи. Наследените от миналото турски училища, вестници на турски език, книжнина, радиопредавания и други се разрастват в абсурден мащаб. Преди 1944 г. е имало 424 частни турски училища с 871 учители и 37 435 ученици. В 1956 г. те са вече 1144 училища с 94 345 ученици. Пантюркизмът получава идеална почва за изява. Неговите цели се осъществяват безплатно от българските власти. Парадоксът е, че именно чрез тая политика се предвиждало приобщаването на ислямизираните българи към българщината. Това е един трагичен пример за добри намерения, осъществени с неадекватни средства.
Отрезвяването настъпва през 1958 г. Тогава се приема разумна национална политика, в училищата се въвежда задължително изучаване на български език, спира се притокът на пантюркистка книжнина на турски език. Извършва се ново териториално устройство, вследствие на което броят на ходжите от 16 000 души до 1944 г. намалява на 500 души. Премахват се архаичните и чужди за българина елементи на бита, културата, образованието и общуването. Предприемат се действия и срещу опитите ромското население да се представя за турско. Отново изниква на дневен ред въпросът за имената на българите мохамедани, тъй като народността, а не религията определя имената на хората.
Тази политика лишава пантюркизма от изключително благоприятните преди това условия за легална дейност. Поради това антибългарската дейност се ориентира към нелегални организации и действия. Извършват се голям брой диверсионни актове. В Турция са създадени много институти и центрове с антибългарска насоченост. Засилва се дейността и на средствата за масова информация.
От 70-те години на 20 век става ясно, че проблемът с ислямизираните българи е съдбовен, а целта на външните сили и най-вече на Турция, не е да се привлекат в Турция ислямизираните българи. Целта е те да се използват те като оръдие за системно и целенасочено ерозиране на България. Сто години след Освобождението Турция продължава да бъде най-голямата заплаха за националната кауза. Тя използва за своите цели ислямизираното българско население, играе си с неговата съдба и моментално реагира на всеки пропуск в националната ни политика.
През 60-те и 70-те години на 20 век назрява чувството, че частичните мерки не са достатъчни, че върху националната съдба тегне с огромна сила наследството на турското робство. Необходима е цялостна и дългосрочна програма по националния въпрос. Осъзнава се, че с протакането на решението на въпроса препятствията все повече нарастват. Завършек на това ново радикално мислене по националните отношения е започналият от 1984 г. възрожденски процес – най-после да се поеме отговорност за преодоляване на наследството от турското робство в съзнанието на нацията, независимо от рисковете и неизвестностите на бъдещето. Не е тайна фактът, че според последните договорености между България и Турция по времето на Тодор Живков в България турско национално малцинство не присъства. Очевидно това е и причината Турция да не реагира официално срещу възрожденския процес, а тя добре познава съвместната ни история.
Истината е, че за първи път в българската история се разработва и приема цялостна концепция с конкретна програма за нейното реализиране. Крайната цел е единството на българската нация. Само враговете на България могат да опонират на възрожденската идея. Най-сериозните изследвания по националния въпрос през последните десетилетия са книгите “Потурчването” от Нейка Кръстева и Бончо Асенов, и особено на Димитър Стоянов “Заплахата” и “През Босфора към Възрожденския процес” от Пауна Гочева, “Вековната агресия” на Веселин Божков и някои други изследователи.
“Екскурзиантите”,
изселническият проблем
и архитектите
Изселническата кампания се оказва главен лост в ръцете на пантюркизма за въздействие върху съзнанието на ислямизираните българи, за поддържане у тях на протурски настроения, за насаждане на разбирането, че те са “турци” и рано или късно трябва да се завърнат в Анна Ватан – майката родина. А освен това и средство за изкуствено раздухване на напрежение и сътресения в икономиката на България чрез отнемане на големи маси от квалифицирана работна ръка.
Най-драматичният момент, своеобразна кулминация на възрожденския процес, е изселническата вълна на ислямизираните българи от лятото на 1989 г. Това събитие продължава да бъде обект на спекулативни разсъждения, поради което заслужава да му се отдели специално внимание. То е проблем, който тормози България от Освобождението насам.
На 1 юни 1989 г. границата към Турция е отворена. Грамадни човешки маси буквално за часове си стягат багажа, разпродават набързо това, което могат, и се втурват към пропускателните гранични пунктове. Границата е задръстена от хора и покъщнина, натоварени на влакови композиции, камиони, леки коли или просто ръчни колички. Млади и стари, малки деца и бебета в пелени, дори бременни майки стават пленници на психозата за изселване на всяка цена. Деца се раждат във временните лагери, в колите и влаковете на самата граница. И всичко това въпреки пълната неизвестност за края на похода и въпреки раздялата с родната земя и имота, дори с нелошо изживените години преди това. Само един жестоко провокиран фанатизъм може да превърне хората в немислещи и неразсъждаващи същества, готови на всичко, дори на престъпления, уж в името на Бог.
Тази дълбока трагедия е предшествана от непрекъсната турска пропаганда и призиви ислямизираните българи да напуснат отечеството си и да заминат за Турция. Обещанията са за пълна подкрепа в устройването им и за райски живот.
350 000 души напускат страната. Почти още толкова, снабдени с визи, са готови да ги последват. Но турският сценарий не съвпада с техните очаквания. Изселническата вълна поставя България пред тежко изпитание, в най-напрегнатия период на селскостопанските работи, при остър недостиг на работна ръка във всички отрасли на стопанството. Тогава се изяви изненадваща по мащаби патриотична трудова активност, служители и пенсионери, военнослужещи, ученици и студенти, работници в извънработно време, интелигенцията, се включиха в същинска борба да не бъде допуснато парализиране на икономиката и на живота в България.
Изселническата вълна се обяснява с “насилствената” смяна на имената. Този шлагер стана особено популярен сред българските медии след 10-и ноември 1989 г. Каква всъщност е историята на изселническата кампания?
Изселничесството на ислямизираните българи в Турция е хронично, периодично повтарящо се явление в цялата следосвобожденска история. Най-напред след 1878 г. от страната се изселват няколкостотин хиляди души. След това около стотина хиляди от тях се завръщат. Следващата голяма изселническа вълна е през 1913 г., напускат страната още няколко десетки хиляди души. Най-интензивно и ритмично обаче този процес се налага след 1944 г. От пролетта на 1949 г. до есента на 1951 г. се разразява нов “бум”, за Турция заминават над 150 000 души. Поредната кампания е през периода 1963-1964 г. – подадени са близо 400 000 декларации за изселване. След 1968 г. има нов тур на изселване – над 120 000 души. Значителна част от желаещите да напуснат страната, остават да чакат до следващия тур. Това е общият модел на изселванията от 1944 г. насам. Характерно е, че това по правило са изселвания, които обикновено започват през летните сезони с най-интензивната работа на полето, и поставят икономиката ни в тежко положение.
Ненормалността на явлението е очевидна за всекиго. Българското правителство прави опити да разреши изселническия въпрос веднъж завинаги. В 1967 г. е подписана изселническа спогодба с Турция и правителството е готово да съдейства на всички, които искат да заминат. Но въпреки спогодбата Турция прави всевъзможни спънки, за да ограничи приема. В 1978 г. турското правителство заявява, че проблемът е изчерпан, че е против всякакви масови изселвания и се прекратява действието на спогодбата. Въпреки това през 1988-1989 г. изселническата психоза отново е инспирирана.
През 1969 г. турският Меджлис приема многообхватна “Програма за психологическа отбрана”, насочена срещу България и срещу други страни с мюсюлманско население. За кратък период е създадена разгърната мрежа от държавни органи, научни и пропагандни институти: Управление за психологическа отбрана, Институт за проучване на Югоизточна Европа в Одрин, Институт за турска култура, Организация за пропаганда към Министерския съвет, Център за турски език и история, Фондация за външна културна пропаганда, Федерация на изселническите и емигрантски дружества и др. Тази мрежа е доразвита в 1978 г. със създаването на Институт за стратегически изследвания, Висш културен съвет, отпечатана е огромна литература. Изводът - стотици хиляди обикновени хора са превърнати в играчка в ръцете на мощна пропаганда. Те са прехвърляни от едната страна на границата на другата, манипулирани, държани в непрекъснато напрежение. И всичко това, за да нямат собствено мислене и собствени интереси, за да служат на амбициите на пантюркизма. Така че изселническата вълна не е породена от възрожденския процес и от неговите грешки, той беше само поводът, за да се постави в действие добре разработен сценарий от турските пропагандни централи, негови архитекти, сценарий за хронично затормозяване на икономиката, социалните отношения, политическия климат в България.
Възниква естественият въпрос: докога ще продължава всичко това? Не бяха ли достатъчни сто години? И през третото ли хилядолетие България ще бъде жертва на тия машинации, в които са замесени много чужди централи и видимо не само Турция?
(следва)
|