|
Госпожи и господа,
Моето изложение е посветено на съвременните интерпретации за преодоляване на капитализма. Защо е нужна подобна дискусия? Защото международната капиталистическа система показа своята инвалидност в разразилата се системна криза. Защото нейната промяна или замяна е в дневния ред на планетата. Защото подобно искане е програмно искане на много социалдемократически, социалистически и комунистически партии. Защото десният капиталистически проект в България, благодарение усилията на Иван Костов и на Симеон Дянков, нагледно демонстрира своите качества върху нашия гръб и едва ли се нуждае от подробно обяснение. Защото идеологическата борба между „лявото” и „дясното” не само не затихва, а и бързо нараства, и „лявото”, в края на краищата, трябва да сложи на масата разбираема, приемлива и ясна алтернатива. Защото българското „ляво” идеологическо пространство, доколкото го има, е тотално объркано, за което говори например разгорялата се дискусия около „плана Ран-Ът”, както и появяващите се в пресата статии от рода на „Исус Христос – гениален предтеча на комунизма” на акад. Кирил Василев (в. „Дума” от 23.12.2009 г.), или странните откровения на Катя Янева с въпроса „Умеем ли да бъдем бедни?” (в. „Дума” от 9.01.2010 г.).
Защото хората, народът на България, благодарение на непозната досега тотална цензура в средствата за масово осведомяване, е практически откъснат от световните идеологическо-теоретични тенденции и от истинското състояние на планетата.
Отбелязвам със съжаление и огорчение, че много така наречени леви издания отказват да публикуват по-критични материали спрямо буржоазната идеология.
Моята задача е да изложа част от съвремените идейни и практически проекти за преодоляване на капитализма и съвсем малко да повдигна завесата около мълчанието около тях. Моето изложение не дебатира, не дискутира и не спори с никого. То излага факти и описва конкретна позиция и нека всеки, който желае, да представи своята собствена позиция.
Госпожи и господа,
На 29 и 30 ноември 2008 г. в Москва се проведе 13-ият конгрес на Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ). Гости на конгреса бяха делегации на комунистически и работнически партии от 66 страни (!) заедно с представители на групата „Обединена левица” в ПАСЕ и в Европарламента, делегация на Световната федерация на демократичните жени и на Световния съвет на мира.
Някой ще каже, че като единичен факт, това не е кой знае какво. Вероятно известно право ще има. Ние, в България, толкова много неща не знаем, че без 13-ия конгрес на КПРФ някак си ще минем. Но интересното за нас съвсем не е в конгреса, а в чуждото представителство на конгреса. На конгреси на БКП отпреди 1989 г. се е случвало да присъстват и по-малко представители на комунистически и работнически партии, отколкото през 2008 г. в Москва.
От изказването на представителите на чуждите делегации и от кулоарните разговори става ясно несъмненото раздвижване на световното комунистическо и работническо движение. Но стана ясен и потресаващ факт –това раздвижване в бившите страни от европейския социалистически лагер е най-видимо и най-голямо в Чехия, Унгария и Полша. Признавам, че когато научих това, бях потресен. Историята съдържа много парадокси и трудно обясними постъпки и на отделни хора, и на цели народи. И това, за което стана дума, е от тях.
Чехословакия, Унгария и Полша бяха сред главните „дисиденти” на социалистическия лагер, страни, водещи се за най-пострадали от комунизма.
Унгария, с разгрома на контрареволюцията през 1956 г., Чехословакия – с „потъпкването” на Пражката пролет през 1968-69 г., Полша – с профсъюза „Солидарност”, сложил началото на разпада на системата. И какво излиза? В “най-пострадалите” страни възстановяването на комунистическите партии върви най-успешно. В най-вярната на социализма, на Съветският съюз и на КПСС социалистическа държава България, страната на калената в тежки класови битки стогодишна Българска комунистическа партия, партия, уважавана и ценена в целия свят за своя интернационализъм, тази партия се сниши, изчезна, разпадна се, напусна бойното поле на историята и се прероди в Българска социалистическа партия (БСП). Това беше наистина нова партия, заела се да строи „демократичен социализъм”, и паразитираща върху носталгията и скритите надежди на своите привърженици. На бойното поле останаха отломки от могъщата партия, притиснати, маргинализирани и лишени от самочувствие. Точно този факт трябва спокойно и обективно да се изучи.
Българският народ е загубил вярата не в комунизма, подобна вяра е неизтребима, а във възможността политически субект отново да го поведе натам, но да го отведе съвсем другаде.
„Искаме да съборим капитализма” – заяви съвсем открито и официално председателят на „Партията на левицата” в Германия Оскар Лафонтен – искаме нов икономически ред. Никой не е толкова продуктивен, за да получава 20 пъти по-голяма заплата от средната по страната... Води се класова борба и това най-добре го изрази американският милиардер Уорън Бъфет: “имаше класова борба и моята класа спечели. Аз обаче бих добавил: класата, която губеше в продължение на години започна да се раздвижва отново” (интервю за сп. „Шпигел онлайн” от 2009 г., виж в. „Дума” от 1.06.2009 г.).
Единствената комунистическа партия в Източна Европа, която не си смени името след промените от 1989 г. – чешката (сега се нарича Комунистическа партия на Чехия и Моравия), има 6 евдродепутати след изборите за Европарламент през 2009 г., докато БСП, след 20 години трансформиране в „модерна лява партия” - само 4.
От Латвия в Европарламента отива Алфред Рубкис – бив член на ПБ на ЦК на КПСС и първи секретар на ЦК на Латвийската компартия, осъден през 1995 г. на 8 години затвор с обвинение за държавен преврат. Рубкис е първият политически затворник на „нова” Латвия. Освободен е предсрочно през 1997 г. Обаче Генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов в затвор не е бил, а получи Нобелова награда за мир, основа фондация и социалдемократическа партия. Аналогията с някои хора в България е много печална и говори съвсем определено за техния манталитет. Именно най-близките съратници на Генералния секретар на ЦК на БКП го арестуваха и инсценираха позорния процес срещу него, който напълно се провали. Именно неговите съратници заповядаха при ареста да се прекопае почти цялата градина пред къщата му, за да се търсят заровени важни и уличаващи го документи. Такова падение рядко се среща.
Принуден съм да цитирам твърде актуална информация, появила се в западната преса, която никой в България не посмя да коментира. Тя принадлежи на Дънкан Кембъл и е поместена във в. “Гардиън” от 12.03.2009 г.
„Международната финансова криза доведе до възраждане на интереса към една философия, която, според мнозина, била погребана с разпадането на Съветския съюз.” Толкова е голям интересът към конференцията на тема “Комунистическата идея”, откриваща се утре в колежа “Бъркбек”, към Лондонския университет, че мястото е било променяно три пъти, за да се задоволи допълнителния интерес. Участниците са от САЩ, Латинска Америка, Африка и Австралия и идват да чуят някои от най-големите специалисти по темата.
Един от организаторите е словенският философ и писател Славой Жижек, който подчерта, че целта на конференцията не е да се “обсъждат практико-политически въпроси как да се анализират най-новите икономически, политически и военни предизвикателства или как да се организира едно ново политическо движение”. Той уточнява: “Днес е необходим по-радикален диалог - това е среща на философи, които ще обсъждат комунизма като философско понятие, изхождайки от един точен и силен тезис: от Платон насетне комунизмът е единствената политическа идея, достойна за философа”. Костас Дузинас, директор на института за обществени науки “Бъркбек”, който е домакин на тридневното събитие, заяви: “Конференцията трябва да дискутира нещата в по-широк политически контекст. Имаме усещането, че трябва да започнем да мислим отново.” И добави, че конференцията е за смисъла на комунизма и участниците ще бъдат критични към съветския модел. Сред въпросите за обсъждане е и дали “комунизмът все още е името, което се използва за обозначаване на хоризонта на радикалните проекти за еманципация”.
Сред участниците в конференцията са радикалният италиански писател и академик Тони Негри, който навремето беше осъден в Италия на дългогодишен затвор за “бунт срещу държавата”, френският философ Ален Бадиу, който публикува наскоро книга за френския президент “Същността на Саркози”. Други участници са Майкъл Хард, Джани Ватимо, Бруно Бостеелс от университета “Корнел”, както и Алесандро Русо, Тери Игълтън, Джудид Балсо и Алберто Тоскано.
“Комунизмът остава добрата хипотеза, аз не виждам друга по-добра”, казва Бадиу в предговора си към програмата на конференцията. “Ако изоставим тази хипотеза, не си струва да се прави каквото и да било друго в сферата на колективните дейности. Без хоризонта на комунизма, без комунистическата идея, историческият и политическият интерес на философа се обезсмисля... Нека поемем това като задача, дори като философско задължение, да помогнем за възможността хипотезата да получи ново тълкуване”.
Четири дни по-късно Бернар Кийнан, пак във в. „Гардиън” (16.03.2009 г.) представи главното от конференцията: „Поколение след тезата на Френсис Фукуяма, че след разпадането на Съветския съюз настъпва “краят на историята”, през миналата есен само за няколко месеца се разпадна епохата на либералния капитализъм и на свободния пазар, при това изключително ефектно”. Конференцията беше освободена от догматизъм. Имаше спорове, но същността бе изложена просто. Комунизмът е идея, която е в нас в различни форми от хилядолетия, както посочи Тери Игълтън. Израз на смелост е да се обявиш за комунист. Програмният комунизъм бе заменен с постмодерна, абстрактна идея на “лявото”. Свободата на мисълта, на номадската мисъл, разчупи старите истини на марксисткото политическо знание.
Всичките тези съображения поставят въпроса за организацията. Трудно е да си представим нова комунистическа партия. Но без такава, идеята на комунизма си остава само квази-религиозен елемент на вяра. Това е и гледната точка на Игълтън. И изборът е много прост, каза той: “трябва да се започне”.
Обобщението от разговорите и дискусията изглежда по следния начин.
„Смята се като достатъчно обоснован изводът, че социализмът като историческо явление съществува. Може да се твърди, че социализмът е постоянен фактор на човешката история през времето на съществуване на държавата. Социализмът е една от най-мощните и универсални сили, действащи на историчското поле. Социализмът е толкова стар, колкото и човешкото общество”.
Какво е впечатлението от проведената дискусия?
Най-важното е, че възникна обективна нужда въпросът за социализма и комунизма отново да се постави в дневния ред на обществото. Поставя го самият ход на природноисторическия процес. Следователно социализмът е иманентна част от процеса и не може да бъде елиминиран.
Самата дискусия е интересна и поучителна, и е дискусионна като всяка дискусия. Практически всички участници бяха бивши еврокомунисти, принципни противници на Съветския съюз и отявлени антисталинисти (от тях най-ярък е Славой Жижек). Може би затова се забеляза стремеж да се елиминира марксизмът в неговата философска коммпонента, без да се интегрира в ново обобщение. Едва ли подобни усилия ще имат успех, но е ясно, че предстои продължителен период на философски борби, с което се повтаря част от най-близката история – преди, по време и след създаването на марксизма (важна част от проблема е „левият” антикомунизъм, към който, повече или по-малко, принадлежи и третираната дискусия). Въпреки всички посочени уговорки, марксизмът има изключително важно, съкрушително придимство пред всякакви други теории – с неговото прилагане стана възможно създаването на съвсем реален, а не утопичен световен социалистически лагер. Независимо от неговия печален край, без неговия опит е невъзможна никаква нова социалистическа теория. Това беше доказано съвсем скоро, когато Карл Маркс беше обявен за философ на хилядолетието. Разбира се, поводът беше световната системна криза, когато нарасна усещането за нов коренен прелом в човешката история. Но пак Маркс ни предпазва от прекален ентусиазъм.
Независимо от дълбочината на кризата, Маркс не би хранил илюзията, че икономическата катастрофа от само себе си ще доведе до промяна...Капитализмът тика обществото „в леденята тиня на егоистичната пресметливост” (Маркс). Резултатът е социална изолация, която поражда пасивност пред лицето на криза на личността или когато се ликвидират предприятия и семейни огнища. Обхващайки с пипалата си общностите от активни, информирани граждани, изолацията ги възпира от колективно действие за радикална промяна на капитализма. Маркс би посочил преди всичко как да преодолеем тази всеобхватна социална пасивност... В „Капиталът” той изтъква „непосредствената цел е организиране на пролетариата в класа”, чиято „първа задача е спечелване на битката за демокрация”. Днес Маркс би насърчавал създаването на нови колективни организации, сдружения и институции, чрез които хората могат да се противопоставят на капиталистическото статукво и да поемат в ръцете си отстояването на собствените си интереси... И първата задача на такива организации е да се отърват от закостенялата американска парадигма да се поемат рискове, без да се мисли за последиците. Наред с лозунга: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”, Маркс смяташе, че задачата на работниците във всяка отделна страна е „да се справят на първо място със собствената си буржоазия” (Лео Панич, професор в университета „Йорк” в Торонто, Канада. Статията е отпечатана в сп. ”Форийн полиси”, бр. май/юни 2009 г. и е препечатана във в. „Нова Зора” от 16.06.2009 г.).
„Капитализмът създаде чудовищно несправедлив ред. Трябва да се създаде друго общество, в което печалбите и богатството да бъдат обявени за пороци” – това не е нито Маркс, нито Ленин, нито Сталин. Това казва Бил Гейтс, най-богатият човек на планетата (цитира се по статията „Скандалният октомври” от в. „Ново работническо дело”, бр.148/2008 г.).
Общият извод от дискусията и около нея е, че трябва да се заяви открито, ясно и на висок глас: съществуващият обществено-икономически строй е бандитски, мародерски, античовечен и престъпен. Той не може да осигури на човечеството „светло” бъдеще и изобщо каквото и да било бъдеще. Този строй трябва да бъде премахнат. Единствената му алтернатива е социализмът.
Налице са достатъчно примери, че социализмът не е забравен, че се търсят нови практически рецепти за неговото прилагане. Като оставим временно настрана спорния китайски експеримент, достатъчно да е погледнем към Латинска Америка. Там (Венецуела, Боливия, Еквадор) се залага на партиципативня социализъм. Той подробно беше описан в статията на Иван Аладжов във в. „Дума” от 30.07.2009 г. Аз няма да се спирам в подробности.
Какво може да се каже
за този модел?
Той по нищо не се отличава от първоначалния ленински модел за развитието на социализма в Съветския съюз, освен с поправката на времето, т. е. със съвремената политкоректна фразеология и с постепенния си характер – избегнат е лексичкално периодът на диктатурата на пролетариата с неговите неизбежни последици (комуналните съвети са пряк аналог на съветите на работническите и селски депутати). Но в този си вид моделът пренебрегва преднамерените дестабилизиращи фактори на външната среда, които лесно и бързо може да се трансформират в дестабилизиращи фактори на вътрешната среда (виж примера на Чили). Революция (защото това е революция), която не се защитава, не струва пукната пара. Ами какво да правим с буржоазната демокрация? Ако при избори отново се върнат на власт контрареволюционерите, ние, какво, на избори ли ще си играем? Ами ако тези контрареволюционери не обичат да си играят на избори, а действат като ген. Пиночет, партизани ли да ставаме?
Ако почнем да изброяваме, много са спорните моменти в латиноамериканския модел на социализма, още повече са зримите и незрими препятствия по избрания път. Може да се надяваме на трупания исторически опит и на неговото осмисляне, но изглежда, че сме още далече от мечтания Marxism today (марксизъм днес).
Китайският пример е друг феномен, много привлекателен за голяма част от българските „леви” хора. Той най-добре се характеризира с така наречения Пекински консенсус. Терминът „Пекински консенсус” е въведен от Джошуа Рамо, бивш редактор на сп. „Тайм”. През май 2004 г. Лондонският център по международна политика публикува доклад със заглавие „Пекинският консенсус”. В доклада става дума не за ефикасността на китайската икономика, а за нейната кардинална разлика с принципите на „Вашингтонския консенсус”.
На базата на принципите на „Пекинския консенсус” Китай постигна и макроикономическа стабилност, и активизиране на стопанските субекти, и внушителни външноикономически успехи. В страната се реализира инвистиционен, а не монетарано-либерален модел на развитие с много високи темпове на развитие и норма на натрупване. Несъмнено китайският опит трябва да бъде подложен на задълбочен всестранен научен анализ.
В България интересът към китайските проблеми и към китайския исторически опит е ограничен. Сред политическите среди най-възторжен привърженик на китайския модел е Александър Лилов. На 30.01.2010 г. във в. „Дума” се появи негова статия с многозначителното заглавие „Теоретическите идеи на китайската модернизация”. Тя е синтезирано обобщение на възгледите на Ал. Лилов върху най-новата китайска история с разясняване „за китаизацията на марксизма като съвременна научна концепция за развитие заедно с идеята за създаване на хармонично общество от иновационен вид”. Развитите тези на Ал.Лилов са твърде спорни и е трудно да се каже доколко се съотнасят и към теорията и практиката на марксизма, и към очертаващата се перспектива за формирането на Marxism today.
Нямам възможност тук за анализ на „китайските възгледи” на Александър Лилов, но ми се струва проблематично, че могат да бъдат поставени като основа за доктринална промяна в програмата на БСП или на друг политически субект, както и в перспективата за „преодоляване на капитализма”. Бих посъветвал да се прочете много поучителната статия на проф. Александър Атанасов във в. „Дума” от 5.03.2010 г., в която е даден кратък отговор на тезите на Александър Лилов.
На поредната международна среща на комунистически и работнически партии от 54 страни (Сао Пауло, Бразилия), заключителният документ „Бъдещето е на социализма!” провъзгласява: „Ние сме готови да продължим по историческия път, който води към строителството на ново, свободно общество, каквото е социалистическото общество”.
Откъде идва тази увереност? Какво ни дава основание да смятаме, че социализмът е действителното бъдеще на човечеството, като прелюдия към неговия пълeн разцвет?
Това е неговата философия, философия в истинския смисъл на думата, смисъл, който е вложен от създателите на тази велика наука. Свидетели сме на гигантските опити да се наложи на света нова религия по масонски образец и с нея да се обоснове даденото свише право на САЩ да бъдат световен хегемон и да преобразуват света по свой образ и подобие. Вече се говори за
планетарна
цивилизационна идентичност
като една от главните цели на „Глобалния проект” и има официални предвиждания на сроковете за реализиране на нейните компоненти. Съотношението на геополитическите и политически сили в света показва, че възсъздаването на комунистическите партии е по-далечна перспектива.За съществуващите комунистически партии в Източна Европа изводът е много неприятен, и макар че е лесно обясним, тук няма да се обсъжда. Днес и сега е нужно бърза консолидация на остатъчната народна енергия, образуването на сериозна политическа материална сила, която да поведе борбата на мнозинството от хората за техните обикновени, битови нужди, за тяхното производство и възпроизводство. Нужно е разширяването на историческия хоризонт. Нужна е подготовка за неизбежния нов геополитически Армагедон.
Когато попитали Наполеон каква е рецептата за победа, той отговорил кратко: On s’engage – et оn voie, което в по-свободен тълкувателен превод е: да влезем в бой, пък там ще видим! Защото когато настъпи моментът на Великото противопоставяне, мнозинството от хората по света трябва да бъдат готови.
Как може да си представим проектирането на изложените идеи в България?
На българския народ и на българската общественост трябва да бъде представен и аргументиран ясен алтернативен проект на съществуващото статукво и да бъдат посочени практическите пътища за неговото реализиране. При това трябва да бъде кристално ясно коя е субстанцията и кой е субектът на този проект – това е една от ключовите политически проблеми.
Не мога да развивам подробно темата, но за нейната важност ще посоча пример с изказване на Иван Костов: „Аз с най-голяма тревога чух как беше реабилитирано понятието “народ”. Народът ще измести гражданското общество и тогава България ще стане абсолютно непригодна за членство в обединена Европа” (на пресконференцията на СДС след загубените избори за 39-о НС, 18.06.2001 г.). Като теоретик, Иван Костов е наговорил много глупости и това е една от тях.
Тук се крие и една от постановъчните слабости на Marxism today - той още не е открил своя субект, този, на който може да повери своята реализация. Впрочем не е само той - либерализмът също няма свой „субект” и в това е неговата слабост спрямо мюсюлманските държави и срещу световния „тероризъм”.
Какво остава? Остава временно да се търси заместител или да се обърнем направо към субстанцията, т.е. към народа, както се прави в минути на върховни изпитания. И ако се признае, че днешното време е именно такова, трябва така и да се направи. В каква форма? Ами в каквато е възможна в дадения исторически момент.
Такава форма може да
се окаже Единният
национален фронт
за спасение на Отечеството (ЕНФ). Никого не трябва да смущава съществителното „фронт” и какви асоциации то може да предизвика – ние и България се намираме в условията на еволюционна война, а на война – като на война.
Програмата трябва да съдържа практически искания, независимо дали те са декларирани открито, или се приемат като “постулати”, които са съобразени не с тяхната реализуемост при даденото отношение на политическите сили, а с това дали са съвместими със съществуващия политически модел, дали помагат за подобряването на реалното положение на народа, дали разчистват пътя за бъдещата политическа борба. Програмата изразява какво се иска от съвременното общество и от държавата, а не какво се очаква от тях. Само такава програма може да заинтересова мнозинството от народа и да го накара да вземе участие в борбата за нейното реализиране, защото тя е демократична програма.
Фронтът трябва да бъде воюваща структура или изобщо не трябва да се създава. „Победите не само на бойното поле, но и в политиката се постигат само с подготвена и добре организирана армия, управлявана умело от кадърни генерали и адекватен Генерален щаб с ясни тактически и стратегически цели. Различното от това е сбирщина” (според проф. Юлий Абаджиев). В момента на българския народ не му трябва конструктивна опозиция в парламента, а непримирима опозиция и в парламента, и извън него.
По своята структура фронтът ще бъде обединение на самостоятелни политически и граждански субекти, поставящи въпроси, които ги разделят, а само такива, които ги обединяват. В тази връзка не може да не се отбележи, че много партии и организации, които на думи са съгласни, се държат достатъчно догматично при преговори за единодействие и коалиране. Подобен подход е непродуктивен. Аз не виждам перспективен политически материал в действията и писанията на повечето граждански и политически субекти, освен продължаващата игра с общи и двусмислени термини като „градивен национализъм”, „национална демокрация”, “разумна и ефективна държавна регулация на либералния икономически модел”, “единна нация – силна държава”, “ценностен подход” и много други. От друга страна, въпреки яростната и крайна „лява” реторика, стигаща до троцкизъм, не съм срещал и не съм чел в България истински марксистко-ленински анализ на ситуация или на процес. Затова напомня и част от вчерашната дискусия (на конференцията от 6-7 март, б.р.).
Успях да схвана, че много политически субекти са дълбоко поразени от социокултурния вирус на предопределеното от съдбата. Вкарването в политиката на „съдбовния мотив”, на „мотива на коловоза”, е симптом на дълбоко раково заболяване с всеобхватни разсейки. То закрива всякакъв тактически хоризонт и обрича на пасивност и партии, и симпатизанти. То поражда пораженчески настроения, дислоцирани изключително в правилата на политическата игра, водена от господващата система. Това е задънена улица.
Може да се забележи, че в изложението си използвам прилагателното „ляв” рядко и много предпазливо. Правя го нарочно. По своята същност „лявото пространство” е необятно. В него може да намерите: комунисти, социалисти, антикомунисти, социалдемократи, анархисти, троцкисти, маоисти, еколози, мондиалисти, феминистки, лица с нетрадиционна сексуална ориентация и дори мистици (по-големи подробности по проблема за ляво и дясно има в моята книга, в съавторство с Тихомир Стойчев – Политически полюси и технологии. Изд. „Захари Стоянов”. София, 2009 г.). Това позволява спекулации от всякакъв род, базирани на неограничено въобръжение. Ето защо се появява нуждата от подновяване на разговорите за Marxism today като единствената научна алтернатива на капитализма, и за издигането на идеята за „Единен национален фронт за спасение на Отечеството”, като една от възможните коалиционни форми за спасение от геноцида на протестантския либерализъм от най-лошия вид.
Коалиционните съюзи са обединение на независими партии и организации, свързани от няколко принципа, приемливи за всички. Важна е само генералната (стратегическа) цел. А тя може да бъде само една: отстраняване от власт на всички политици и политически сили, привърженици и радетели на империалистическата глобализация, на диктата на абсолютния пазар, противници на възможността за свободно излияние на народната воля. Тази цел трябва да бъде постигната в рамките на съществуващата политическа среда и при съществуващите политически условия.
Реалната енергия на фронта
трябва да бъде съсредоточена
в младежките и в
синдикалните организации
които на свой ред трябва да осъзнаят, че пренебрегване на политическата подкрепа при синдикални и граждански действия, прави техните искания проблематични за постигане. За да стане това възможно, непосредствените тактически цели трябва да се подберат внимателно и да бъдат убедително защитени.
На 22.01.2010 г. беше организирана кръгла маса с участието на президента и на премиера, посветена на въпросите за излизане на България от икономическата и системна криза. Тя беше само едно доказателство, че днешната българска политическа прослойка не е в състояние да помогне на страната. За такава помощ не е нужна особена гениалност. Достатъчно да се четат антикризисните програми на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Испания, Италия, Япония, Австралия, Бразилия и да не се слугува на фалирарите икономически догми на „Вашингтонския консенсус” и на Световната банка, което може да стане само при реализирането на генералната стратегическа цел на Единния национален фронт, декларирана по-горе.
Що се отнася до тактическите цели, ще започна с основополагащата, от която лесно се извеждат и почти всички останали - изготвяне и всенародно одобрение на нова българска конституция. Основанието е много просто – сегашната конституция е денонсирана – тя не работи. По своята същност това е псевдодемократична конституция, която изпълни своята роля. В нея отсъства субстанцията на демокрацията – народът. Това е извънредно актуална, близка, непосредствена задача, защото ако народът не се погрижи за своя, народна конституция, други ще се погрижат за антинародна такава. За нещо подобно вече има индикации.
Друга важна задача е преосмисляне на самият начин на водене на политическата борба и отказването от политически лозунги, които работят само сред ограничени слоеве от населението. Факт е, че икономическата и социално активна младеж не се интересува от партийните програми и политики. Тези, които след 10-20 години ще управляват България, не гледат телевизия и не ходят на избори. Техните възгледи, ценности и предпочитания са извън оборота на текущите идеи за масова консумация. Това ново поколение по друг начин вижда бъдещето на България, привличат го други идеи и друг патриотизъм, те разбират по друг начин самореализацията на личността. Българската „бодра смяна” се отнася към социализма и комунизма презрително и тъй като не разполага с интелектуални ресурси за полемика, използва стародавните инструменти на невежеството: смях, окарикатуряване, подигравка, насмешка, псуване... По повод парламентарлното искане на „Коалиция за България” за даване на прокурора на Симеон Дянков заради разгласяване на класифицирана информация, в интернет се появи следният коментар: „На какво се надявате, на Варшавския договор, на танковете, на Юлската концепция или на Брежневската доктрина? На остатъците ви от ДС, но и тях Б.Б. ще ликвидира. Гламави журналя. Що не пишете, че вашата крадла отива на съд, а някакви си Кутюмци си измислят интриги, да отвлекат вниманието на бастуните ви. След нея опашката от комуняги за съд е голяма. Да ви натикат всичките в Царичината дупка” (в. Дума” от 24.02.2010 г.). Ако глобализмът постигна нещо през последните 20 години, то е да компрометира времето на високите идеали и да го замени с идеала на пълния корем, пък бил той за мнозинството от хората и виртуален.
Колко ниско е качеството на дискусиите по така наречения ляв проект може да се види във форума „Солидарна България” и по разгорялата се дискусия около една ординарна статията на Мариела Балева (в. „Труд” от 18.01.2010) г. Констатациите са печални, но реални и за тях не може да не се държи сметка.
Мога да посоча произволно избрани примери за конкретна политика и за конкретни лозунги, но няма да го направя, защото може да възникне дискусия, която тук не й е мястото.
Целта и конкретната политика на ЕНФ ще се решават консенсусно от коалиционните партньори, по тяхно усмотрение. Примерите са просто илюстрация на стратегията „крачка по крачка” – единствената, която може да постигне успех при днешното съотношение на политическите и класови сили у нас и в света. Специално за България, основната трудност е в политическата среда, в която трябва да се роди и да функционира фронтът. Това е среда, в която се играят дребни елитарни игри, свързани с денотати (знаци), но без всякакъв стратегически конотат (смисъл), тъй като става дума преди всичко за оцеляване, за приспособяване и в краен случай, за ситуационни реакции. Всичко това вкупом се нарича libido dominando и пречи изключително много за конфигуриране на каквито и да е съюзи на компромисна или консенсусна основа, да не говорим за споразумяване на идеална, мирогледна, стратегическа база. Изброените препятствия може да бъдат разрушени само от принудата на обстоятелствата, от която, ние, в България, изглежда не сме далече.
Какво да се прави?
Намираме се на бойно поле, където непрекъснато се срещат изискванията и възможностите на Realpolitic с неизменните принципи и постулати на Idealpolitic. Мога да напомня крилатия афоризъм на бившия председател на БАН академик Ангел Балевски, че „българинът се сражава храбро и самоотвержено в два случая: 1. когато е натясно, и 2. когато се бие за чужди интереси”. Нека всеки прецени за какво става дума в момента. Мисля, че сериозно трябва да се помисли център на Единния национален фронт да стане непартийна гражданска организация или коалиция от такива организации – говори се, че нещо такова готви президентът на републиката (виж изказването на Кръстьо Петков от 7.02.2010 г.).Какво значи подобно предложение, ще кажа открито. Мога да изброя най-малко четири причини, поради които БСП не може да се превърне в идеологически привлекателен център на ЕНФ, поне засега.
1. БСП е част от съществуващата обществено-политическа и икономическа система. Така е замислена като проект, така съществува и днес (по този въпрос виж книгата на бившия член на Политбюро на ЦК на БКП Йордан Йотов – Контрареволюцията. Изд. „Витраж”. София, 2004). Това означава, че тя активно участва в така наречените „елитарни игри” и значи, подкрепя съществуването на системата (по този въпрос виж статията на Чавдар Добрев във в. „Нова Зора” от 26.01.2010 г.).В момента във висшето ръководство на БСП цари хаос и неопределеност, които не помагат за формирането на ЕНФ. Липсата на ясно стуктурирана политическа линия влиза в категорично противоречие с генералната цел на ЕНФ.
2. През последните 20 години БСП изпълняваше изключително важна поръчка на глобалния капиталистически проект и на световното задкулисие: „адаптиране на мнозинството от българския народ, неприемащо капитализма, към новите реалности и непрекъснато амортисиране на социалното недоволство”. Получи се пародоксална ситуация. От една страна, БСП паратизираше върху носталгията на своята членска маса, осигуряваща й парламентарно представителство, и едновремено непрекъснато маргинализираше и подтискаше същата членска маса. Това даде резултат – много от партийните членове са дотолкова объркани, че са загубили всякакво историческо чувство за преценка. ЕНФ иска да направи точно обратното – да мобилизира тази маса и да й вдъхне исторически оптимизъм.
3. Третата причина е предположение, което е най-политкоректната форма на това, което би трябвало да кажа: ръководството на БСП не гледа американски филми и не чете модерната литература. Това стеснява неговия стратегически хоризонт до точката на собственото оцеляване (мога да попитам например колко от ръководството на БСП са прочели последната книга на Дан Браун „Изгубеният символ”, а тя наистина е много интересно четиво от гледна точка на стратегическия си замисъл). Предполага се, че именно поради това, те са особено податливи на действието на социокултурните вируси, което допълнително води до стратегическа и тактическа слепота. Обратното цели ЕНФ – разтваряне на историческия хоризонт с перспективните радикални проекти за еманципация.
4. И като завършек, трябва да се признае горчивата истина – с общи външни и вътрешни усилия и с помощта на самата БСП, тя е натикана в мирогледен, поведенчески и нравствен ъгъл – загубила е всякаква привлекателност, непрекъснато е оплювана, подигравана и осмивана. Стана дори опасно да се наричаш социалист. Това е трагедия не само за БСП, това е трагедия за България. Нямам представа как ще се реши подобен проблем, но така или иначе, е и наш общ проблем, на тези, които се наричат „леви” хора. Това също е една от целите на ЕНФ.
Искам да предупредя за евентуални вулгарни интерпретации на току-що казаното. Няма здравомислещ човек, който да елиминира БСП от така нареченото „лявото” пространство. В края на краищата, тя е най-масовата „лява” българска партия и както се вижда, е трън в очите на цялото „дясно” стадо. ЕНФ е и форма да се помогне на БСП, доколкото е възможно, да заеме своето достойно място в общия строй на трудовите хора. Всякакви злобни етикети, лепени по БСП, основателно или не, издават ниска политически култура и са отказ от конструктивен, полезен и нужен диалог. Лично съм бил свидетел как в неофициални изказвания и в преговори на четири очи се плюе БСП от представители на политически субекти, които в момента са членове на „Коалиция за България”. Такова поведение се подчинява на някаква непозната за мен логика. Тя много напомня за непрекъснатото повтаряне на тезите за предателството, капитулантството и безчестието. Безсмислено е да се осланяме на абстрактни нравствени категории. Трябва ни строг научен анализ. Такъв засега не виждам.
И още нещо, на което искам да обърна внимание. Мисля, че е нужно да се отървем от цялата блудкава терминология на социалдемокрацията. Добър пример е състоялата се среща на социалдемократическите партии от страните на СНД (бившите съветски съюзни републики). На него руският социалдемократ Сергей Миронов, лидер на партия „Справедлива Русия”, дебело подчерта: „Нашата задача е да разясняваме принципите и ценностите на съвременния социализъм, от които главните са: свобода и демокрация, равен достъп до културните и образователни ценности, изравняване на стартовите условия на хората и укрепване на суверенитета на човешката личност” (в. “Российская газета”, от 09.02.2010 г.). Този компот от политически и мирогледни глупости много напомня ранните години на българския преход, когато беше създадено гражданското движение „Равен старт”. Много са изостанали нашите руски приятели по проблема Marxism today.
На този фон другояче изглежда и президентската инициатива. Дали тя е работеща, се съмнявам – пълна е с очевидни негативи (по този въпрос виж моята статия във в. „Нова Зора” от 9.02.2010 г.), но едно е ясно - може още много и много да се говори и спори по изложената проблематика. Но ако не започнем днес, утре ще бъде по-трудно, а вдругиден – невъзможно. Времето на простите отговори отминава. Светът става все по-сложен и ще настъпи момент, когато за търсене на верните отговори просто няма да остане време.
Няма да бъде лошо настоящата конференция да продължи с други подобни срещи по актуални въпроси, например дискусия на тема „Има ли леви медии в България?” или да кажем „Какво да правим с младите?” Защото ни предстоят тежки времена, катастрофални за обикновените хора. Задава се ужасяваща бедност и глад, предстоят планетарни социални потресения. Никога влиянието на световното задкулисие у нас не е било толкова мащабно, както при управлението на ГЕРБ, а то предполага геноцид и разрушаване на държавността (виж пак цитираната статия на Чавдар Добрев и материала на Явор Дачков, заедно с интервюто на проф. Кръстю Петков във в. „Галерия” от 28.01-3.02.2010 г.). Обикновените хора нямат представа какво е истинското положение в страната, каква нова мафиотщина и грабежи съществуват и какъв ужас се задава. Това може да бъде спряно, или поне достатъчно отслабено, единствено с обединените сили на народа. Решително и категорично. Мислите ли, че правителството на Бойко Борисов би издържало обществен натиск на половината от натиска в Гърция? За да забиеш пирон в дърво, не ти трябват особено изтънчени методи. Вземаш чука и блъскаш, докато го забиеш! Просто трябва да започнем. Веднага.
7 март 2010 г.
|
Доклад, изнесен на интердисциплинарната конференция “Новите времена България...”, организиран от ПП “Нова Зора” на 6 и 7 март в София
|
|