|
Страната ни се насочва към затягане на колана и пенсиониране на 67 години. Но това са усилия, наложени от световните пазари, а не поради изискване на ентусиазиращата европейска перспектива.
Сигурно е много трудно да оповестиш план за усвояването на 50 млрд. евро и за повишаване на пенсионната възраст на 67 години, без да хвърлиш камък по ЕС. Ако Европа не позволява да се правят реформи, а фактурата за тях се представя на Брюксел, за какво ни е тя? Разбира се, в Испания сме свикнали с уволненията, с потребителското свиване и бюджетните орязвания. Но предшествениците на Сапатеро винаги можеха да обвържат необходимостта от жертви с някаква важна колективна цел по отношение на ЕС.
По време на демократичния преход (след смъртта на Франко през 1975 г.) тази цел бе перспективата за присъединяване към ЕИО. После разбрахме за задълженията, произтичащи от присъединяването, към които се добави установяването на единен пазар. По-късно трябваше да се изпълняват критериите за конвергенция, които да ни позволят да се интегрираме в икономическия и монетарния съюз. Последваха нови задължения, породени от влизането ни в еврозоната.
Всички тези реформи изискваха значителни жертви и не бяха доведени до добър край, не минаха и без вътрешно оспорване. Все пак подготвянето на реформите бе безупречно, доколкото последните изразяваха духа на една политическа, икономическа и социална модернизация на страната. Модернизация, която испанците приеха напълно.
Европа бе нашата „явна съдба”. Обаче истинският въпрос сега е дали тази култура на реформата е все още тук? Дали социалният ропот най-накрая ще избухне, ведно с налагането на един рехабилитиращ корсет, едновременно твърд и много закъснял? И то при положение, че сега не ни дисциплинира Европа. Онова, което ни заплашва, са световните пазари. А те го правят по свой начин: безмилостно, безобразно, непохватно и неприятно, чрез диагнози и прогнози. Същите тези световни пазари, които ни докараха до пропастта, без капка самокритика показват още веднъж цялата колекция от стереотипи за Южна Европа, и то без ни най-малко да ги е срам.
От Ирландия до Гърция, минавайки през Испания, няма да е лесно да се продават реформи, дори и сурови, без някаква друга колективна цел освен простото оцеляване в океана на глобализацията. И всички тези загуби на работни места трябва да бъдат заплатени. Дори с най-малката съдебна присъда, дори с най-малката административна санкция. Ето кое поставя сериозен проблем за нашите демокрации. Глобализацията като тема на абстрактното право не бе изправена пред тези съдии. В резултат: всичко ни кара да смятаме, че вината ще падне върху политическата сфера.
Иначе казано, пенсионирането на 67 години може да се оправдае с различни доводи, но вероятно много граждани ще искат някой да плати за това.
Не е чудно, че правителствата стискат зъби, хванати в клещите между изплащането на дълга и следващите избори. Ако се направи така, че пазарите да платят за кризата, това би възстановило легитимността на политическата система. Но би подхранило антипазарна култура със сериозни протекционистки последици. Всъщност всичко е за предпочитане пред една безплодна глобализация.
Точно тук се появява Европа, или май по-скоро изчезва. Предвид безработицата и дефицитите, да се казва, че благодарение на ЕС кризата е била много по-лека, не ни помага много.
Испанското председателство на ЕС започна с направените от Сапатеро предложения за нови механизми на принуда (включително санкции) на държавите, които не изпълняват новите насоки на икономическата политика. Малцина извън Испания разбраха тези предложения или се присъединиха към тях. Не е учудващо, че Сапатеро желае Европа пак да започне да ни плаши със санкции. Като се има предвид нашата безизходица, Европа, принцесата, похитена от Зевс (въпреки че с времето се е превърнала в матрона), струва повече от една безжизнена глобализация.
Едно е сигурно: ако наистина знаем какво трябва да правим, ние не се нуждаем от опеката на Европа, за да ни измъкне от това положение.
|