|
Преди броени месеци българското общество отбеляза двадесетата годишнина на 10 ноември 1989 година. Беше отбелязано събитие, чийто смисъл тогава не беше ясен, а днес е.
Но поводът не бе нито исторически (защото нито една политическа сила не прие да припознае тази дата като свой празник, като свой творчески юбилей, освен – може би - Шесто управление на Държавна сигурност, но то пък безмълвно премина в историята, при това - както си му е редът - без да каже нищо), не бе и теоретически – защото всички досегашни опити за теоретическа обосновка на Светлата дата завършват еднотипно – като смехотворен конфуз. Но там, където Историята и Теорията срамежливо мълчат, се развихря идеологията, и то в своята класическа дефиниция като „превратно съзнание”.
На този ден се сблъскват спомени - различни, а често и противоположни, сблъсква се споменът със забравата,
Сблъсква се паметта с безпаметството, свободата на разбирането и осъзнаването се сблъсква с принудата на изкуствено наложената памет и насилствено насадената забрава.
|
Този ден е крайно неудобен за днешната власт. Вероятно би им се искало този ден да бъде изваден от календара изобщо, и тъй като това е невъзможно, принудени са да го отбелязват. Но отбелязването не е празнуване, не е и ден на опечалените: по-скоро е ден на срама, на неудобството:
- от една страна, днешната власт извежда от там легитимността си, нещо като рожден ден,
- а от друга страна - каква ти тук легитимност! Нещо е станало и трябва да се помни, че нещо е станало, но е абсолютно задължително да се забрави това, което е станало; станалото е станало, но което е станало - не е за казване, не подлежи на изказ. То е Събитието, за което не е прието да се говори, но пък е основание за всякакво по-нататъшно говорене. Така в някои западноафрикански племена Най-важните неща е забранено да се изговарят – те се помнят от всички, но се адресират само косвено, не се изговарят; те са недискурсивно начало на всеки дискурс. Съвсем по Витгенщайн – за това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи,
- тайната е някак публична и срамна едновременно – днешният елит не може да изкаже произхода си, принуден е да разказва как е намерил властта си или в чорап над камината, или в зелка в градината.
Но за легитимността – по-късно, а сега още малко за:
- идеологическия фестивал – като на всеки фестивал и тук поводът не се изказва, но е важна – всъщност, – чистата, неподправена радост: най-после сме свободни, можем да пътуваме свободно до Сейшелските острови, до Тайланд, и дори да викаме по улиците „долу Тодор Живков!”Свобода, бате!
- празникът на идеологиите – до една фалшиви, безумни и абсурдни, брутално разминаващи се с действителността и отричащи фактите... Не е важно какво е било – важно е какво помним!
- вечерта на спомените - как ей на, с тия две ръце убих тоталитаризма (дечицата слушат притихнали); „комунистите ми разгониха фамилията” – припомня си печално приятел-хомосексуалист... И изобщо – при комунистите нямаше секс!
Десети ноември е като куфар
без дръжка – да го носиш е
крайно неудобно, а да го хвърлиш
– съвсем не върви
За властта днес тази дата е някак дискомфортна – празник на паметта не стана, а празник на забравата също не се получава. Денят си остава двусмислен, ден на пребиваването ни в двоесмислие и още по-точно - в безсмислие.
Ден на тържествуващото безсмислие.
1. Десети ноември крие някакъв проблем, който не се поддава нито на директно разбиране, нито на всякакви хитроумно-коварно-зловещи конспирологически схеми. Ако обаче проблематизираме самия проблем, ако се запитаме откъде идва той, а не какъв е, тогава става ясно, че 20 години след началото неудобството на тази дата се състои в това, че всъщност на нея се обсъжда един провал, който с всички сили и на всяка цена трябва да бъде представен като успех; едно отсъствие, което на всяка цена трябва да се представи като присъствие. Това не е ден на новата идеология – поради това, че я няма (нито вносна – не се хвана добре, нито местна – не покара), следователно това е ден, на който поменуваме опита си да живеем без идеология.
Практически това е рожденият ден на социалната група, която днес държи да бъде наричана елит - но тогава този ден заплашва да стане ден, в който особено ясно се вижда (дори и от незаинтересуваните) нелегитимният, полукриминален, крайно неудобен, неподлежащ на осветяване и публикуване, някак извънматочен и извънтаточен произход на новите стопани на съдбата на България.
Но ако това беше неудобство само на нашия, български – прости Господи – елит, щеше да е само половин беда. Работата е много по-лоша – това е ден на всеобщото тържество на безсмислието, което точно тогава, преди двадесет години, изглеждаше като върховен смисъл. Защото днешният елит – това не са узурпатори, а са поканени във властта с „добре дошли”. Разбира се, те са мошеници и измамници, но не са насилници, защото дойдоха във властта не с насилие, а с ловкост на ръцете и късмет, със съгласието и дори одобрението на голяма – ако не и на по-голямата – част от българското общество.
2. Еднакво не вървят и двете общи – макар и противоположни, - обяснителни схеми:
- за всенародния бунт, начело с новите Бенковски и Караджата, т.е. Желев и Ф. Димитров. Тук трябва да си спомним – с цел самопознание, разбира се, - с какъв трепет четяхме прословутото Писмо на Петър Младенов До Семейството Му, в Което Същият се Прощава със Същото.
- за пъклената конспирация, начело със сатанинските легиони на ДС – твърде много хора с досиета пострадаха от други хора с досиета, много от тях страдат истински и досега.
3. Двадесет години българска перестройка (наричана със срамежливо-лицемерния термин „преход”) представлява всъщност осъществената утопия на най-реакционната, хищна, безскрупулна и антинародна част на късносоциалистическата висша партийно-държавна номенклатура. Наистина, вярно е онова наблюдение на известния философ, че най-страшното на утопиите не е това, че те никога не се сбъдват, а тъкмо напротив, че някои от тях се сбъдват и съществуват с ужасяваща реалност.
Всяко общество си има свой отрицателен рубеж, състояние, в което то по никакъв начин не желае да влезе; линия, която по никакъв начин не желае да прекрачи - и обратно, положителен рубеж; състояние, в което то (повече или по-малко искрено) желае да влезе, в чиито рамки то желае да се състои и да пребивава; хоризонт, отвъд който то желае да премине. Днес ние живеем вътре в положителния образ на онзи свят, в осъществената утопия на онази моя позната, чийто баща беше първи секретар на ОК на БКП и която се бореше за съединяване на преимуществата на социализма (защото да си дъщеря на първи секретар на ОК на БКП, разбира се, е преимущество) с достиженията на световния научно-технически прогрес – „за да заживеем и ние като хората”. Днес тя – заедно с децата от други такива и подобни семейства – успешно живее „като хората”, защото преди 20 години в България започна и продължи успешно до ден-днешен изграждането на Първи частен социализъм.
Днес България дава положителен отговор на питането възможно ли е изграждането на комунизъм в рамките на отделно взети 500 най-богати семейства.
4. Двадесет години за историята, разбира се, е по-малко от миг, но за живота на индивида е цяла епоха. А за обществото пък, двадесет години са напълно достатъчни, за да се разкрие истината за всяко значимо обществено начинание. Двадесет години след Великата френска революция, френското общество беше на качествено нов, по-висш етап, същото важи и за революциите в Англия и Нидерландия, и разбира се, е валидно за Октомврийската революция.
България от 1964 г. също е принципно различна от България от 1944 г.
След великия скок напред в Бъдещето, в Историята („комунизмът си отива, спете спокойно, деца”) се оказа, обаче, че
България е скочила някак
встрани, а не напред
В Географията, а не в Историята; устремът ни към Пикадили и към Шан-з-елизе ни е отнесъл към Зимбабве и Танзания – и защо не и към Кения (ако успеем да превърнем Витоша в международен ловен парк от рода на Серенгети).
Без съмнение, комунизмът си отиде. Но останаха комунистите, сега вече – обаче – като антикомунисти. Питам се, не можеше ли да стане обратното.
И все пак днес цялата ни оптика следва да бъде насочена към светлата 20-годишнина, но не като резултат, а като предпоставка, не като консеквент, а като антецедент,
- не миналото, а бъдещето днес трябва да ни интересува,
- не какво не можеше да стане, а какво трябва да стане тепърва, от тук нататък.
Затова миналото днес е интересно за нас само като кратка етиология (история на заболяването) с оглед на днешната диагноза и утрешната ни прогноза.
Да, следва да отхвърлим както революционното, така и контрареволюционното теоретично обяснение на събитията. И можем просто да кажем:
На мястото на българския контраелит дойде антиелитът, който днес играе ролята на елит.
- идеологическото ядро на комунизма в България изтля още през 70-те години (вж. „все по-пълното задоволяване на непрекъснато нарастващите материални и други потребности на обществото”, вж. също и „комунизмът, при който благата ще потекат като пълноводна река”). На мястото на комунистическата сакралност се намърда идеята за плюскането като Стълб и Основание на Режима;
- 10 години по-късно можеше да се наблюдава удивително съвпадение между нагласите на управленската върхушка на България и широките народни маси. Говорител на този консенсус стана т. нар. социнтелигенция (и то не научно-техническата, а т. нар. художествено-творческа - същата, която после плака най-много за това, че Живков изтрил прашеца на нейната девственост). Съвпаднаха напращелите консумеристки апетити на елита с наложения, щателно възпитан консумеризъм на широките народни маси,
- а номенклатурата се хвърли в последния си решителен бой в битката си за превръщане от съсловие в класа, неспособна да разбере, да проумее, че единственият начин да се появят класите, е да се ликвидират съсловията, че преходът от съсловие към класа изисква изчезване на съсловието,
- морално-политическото единство на елит и широки народни маси произведе днешния най-абсурден елит в новата история на България, обременен:
• с къс исторически хоризонт, мислещ буквално от днес за утре, воден – очевидно – от лозунга „вземай парите и бягай”,
• с почти зоологически консумеризъм - днес консумацията не е потребност, а идеал, дължимо поведение, Ценност на ценностите,
• с дълбок и неизлечим провинциализъм – „по-добре да носиш куфари във Вашингтон, отколкото да ти ги носят в София”.
Пред очите на цялото общество през последните 20 години в България левият либерализъм – уж последна дума на европейската политическа мисъл, - се превърна във вулгарна паразитна компрадорщина.
5. Компрадорщината, обаче, е по природата си антидържавна и едновременно с това дълбоко антинародна, тя мисли интернационално, а не с категориите на нацията. Тя е тази сила днес, която наистина няма Отечество и която е срещу всички отечества едновременно. Когато се добере до властта, тя неизбежно предизвиква едновременно и национална, и социална дълбока криза.
„Целихме се в комунизма - улучихме Русия” - тази мисъл на видния (истински, а не измислен) съветски дисидент Зиновиев е напълно валидна и за България. Тук, в България можем да кажем – целихме се в БКП, но улучихме българската държавност; разрушавахме Партията-държава, и останахме без партия - но и без държава. Във щателно организираната революционна бъркотия заедно, и без да си пречат, действаха тези, на които пречеше Партията, и тези, които отработваха хонорара си по разрушаването на Държавата.
6. Разбира се, БСП не е БКП, макар че я наподобява. Степента на наподобяване е съзнателно премислена – така че да е възможно да се претендира само за Вината – и реална, и измислена. Истинските активи се преляха към другия, реалния – макар и отказващ да си го признае – наследник на БКП – СДС. Правото на хегемона (Времето е наше!) отиде където трябва (при сините девойки), а вината и отговорността бяха тържествено поети от техните червените бабички.
7. Проблемът е обаче, че компрадор държава не прави, а държава разваля, превръщайки я в сбор от активи, подлежащи на плячкосване или в най-добрия случай на търгуване. Преходът от власт към собственост, превръщането на самата власт в съвкупност от материални активи е основната историческа формула на всяка компрадорска политика – тук в България, но и навсякъде другаде, там, където я има.
И защо се чудим на корупцията? Та нима корупцията е нещо необичайно в такива условия? Корупцията не е болестта, а е здравето на компрадорската власт, тя е здравото дихание на българската компрадорщина. Но това е неизбежно, защото е закономерно: допускате компрадорите във властта – получавате корупция – ежедневно, ежечасно и в стихиен мащаб. Истинският проблем е в края – края на Третата българска държава. 20 години перестройка се оказаха тъждествени на една 20-годишна мъчителна агония на Третата българска държава, на самата българска Държавност. Пътят в Историята се оказа път в Географията, преселване в Третия свят на огромното мнозинство от българите – и това беше цената на преселването на едно избрано малцинство в тяхната осъществена консумеристка мечта. Границата между Първия и Третия свят преминава през територията на България: „През 2030 година: Хората-богати, Другите-роби” – действителен лозунг от централна софийска улица.
Нашите реформатори унищожаваха комунизма – нека видим позитивния им идеал. Какво предложиха в замяна?
Предложиха универсално потребителство – и както стана ясно не след дълго, предложението, идеалът включваше не просто потребителство – а универсално, неограничено, необуздано и без задръжки потребителство – но не за всички, не изобщо (както се лъжеше в началото – „единадесет месеца честен капиталистически труд в малката уютна и успешна семейна фирма – а на дванайсетия месец почивка на Канарските острови”), а само за избрани, само за някои, за особено заслужилите, за особено проявилите се, за демократичните герои, за новия елит.
8. Антропологическият идеал на новите българи удивително напомняше феодалната идея за избраност, за роденост във властта и собствеността („аз съм повиван в дантелени пелени – а вие сте простаци-селяндури” – вещаеше от парламентарната трибуна известен агент-демократ с агентурно име Николай; „голтаци дойдохте – голтаци ще си отидете” – обещаваше пак оттам друг агент-демократ, чието агентурно име е все още държавна тайна). Обаче новобългарският антропологичен идеал, предвиждайки аристократична избраност, не включваше класическите аристократични добродетели – честност, удържане на дадената дума, себеотрицание, вярност към дълга, героизъм, презрение към страданието и т.н. – всичко това, което го е имало в аристокрацията, но го е нямало в техните лакеи. Затова Новият българин, потребявайки като аристократ (или поне стараейки се да го прави) си остава лакей – и в мисленето си, и в действията си, и в целеполагането си, и в историческото си съзнание, а по-точно в отсъствието на такова.
Универсалното потребление
(но както се видя – само за
избраните) беше предложено
като нова национална идеология
След като изтъкнати социолози и други добре заплатени обществоведи написаха научни трудове с доказателство, че бедността е нещо естествено, справедливо и даже някак обществено полезно, започнаха обсъждания и спорове дали потреблението само по себе си или разкошът (като особен вид потребление) следва да стане новата национална идеология на България.
Тези спорове и обсъждания – естествено – са бездарни и цинични. Но това, което изненадва, е, че новият български консумеризъм като нов антропологически идеал и идеология на новото българско робовладелство се обсъждат сериозно и без капка хумор.
Но когато се предлагат на обществото в качеството на национална идея пари, потребление и разкош, резултатът е разлагащо се общество, лишено от мотивация, освободено от мисъл за история, кастрирано от амбиции и от усет за историческа съдба и отговорност.
9. Как бихме могли да се върнем от третия в първия свят, където бяхме, присъствахме изстрадано и затова заслужено?
Няма дребни хитрости за това, нито пък новите добри чичовци на които се научихме да се надяваме (във Вашингтон, в Москва и особено в Брюксел) ще ни помогнат.
Скокът от третия свят в първия може да се изпълни само при наличието на много условия, като първото от тях е императивна промяна на формата на държавата: от идеокрация (която и днес е налице – но не комунистическа, а антикомунистическа; нима се съмнява някой, че днешният антикомунизъм като официална българска идеология е антикомунизмът не на репресираните, а на малката партийка, на вътрешната партия, управляваща тогава България) - към национална държава.
България като национална държава – това е единствено възможният инструмент на българската модернизация.
Какво означава това? Преди всичко нови принципи на изграждане, подредба и устройство на държавно-политическия и обществен живот. Промяна на строя, на системата. Разбира се, който призовава към това, поема определени рискове. Но Историята по дефиниция е рисково дело и посрещане на заплахи, като днес главната заплаха и главният източник на реална опасност – и за отделните членове на обществото, и за самото общество като цяло - е самият национален елит на България, като патология, несъвместима с националната държава България.
Национална държава, обаче, преди всичко е немислима без суверенитет – именно това, което най-безгрижно и безсмислено (от страна на мнозинството) бе пропиляно, а от страна на управляващото малцинство бе изтъргувано най-обмислено и успешно.
Според Р. Кейган (Края на края на историята) необходимият и достатъчен критерий за принадлежност към демократичния свят е признаването на „глобалното право на намеса” – вие признавате правото на „международната общественост” да се намесва във работите ви (и ако трябва да подрежда всички ваши условия на живот) – а тя, в замяна, ви признава за демократични. Така – по думите на М. Ремизов - идеята за демокрация се включва в рамката на глобалния имперски ред, вътре в който една над-държавна институция действа като източник за легитимност на нижестоящите власти - та били те и държавни. Тази институция може да е САЩ (като една месианска свръхдържава и затова – хегемон), но може и да е някакъв съюз на държави-единомишленици (НАТО, ЕС) – това не е важно. А е важно, че така критерий за демокрация става отказът от суверенитет (а критерий за мъжественост – скопеността).
Днес суверенитетът вече значи друго – категоричен беше президентът Стоянов, без да уточнява кое е това друго. Впрочем, не беше трудно да се досетим – от името на т. нар. нов български елит Президентът им утвърждаваше една отдавна мечтана групова сделка: „суверенитет срещу цивилизационен избор”. Или с други думи и по-простичко – под кого да легнем този път. Новият цивилизационен избор съвпадна непосредствено с основната дилема на българското лакейство – как да си избера цивилизован господар. Разбира се, лакеят отново сбърка (също както в средата на 20 век със синеоките рицари на Райха). Грешката на лакея тук е принципна - само господарите избират, а на лакеите избор по принцип не се полага.
- Смисълът на демокрацията тогава (при такова разбиране) радикално се променя – от механизъм на самоутвърждаване и самоуправление (или по Кант – самозаконодателство), от самоутвърждаване в историческо пълнолетие (защото да живееш в демокрация означава да си исторически пълнолетен – и затова отговорен субект, именно за това се пее в онази забравена и вече непонятна песен – „о, влез в Историята веч”) тя се превръща в една специфична религия с универсалистки претенции, която се основава на собствен кодекс от заповеди и забрани, има си свои ритуали, догмати, светци и мъченици – и главно – свой първожрец, т. е. върховна интерпретираща инстанция – т. е. свой Папа, който може да прощава греховете и дори лицемерието във вярата – но не и ересите. А главната ерес е, че суверенитетът е нещо самоутвърждаващо се, нещо самополагащо себе си, нещо, което идва чрез борба и сблъсъци, и главно – идва отдолу, а не отгоре, и не се дарява – а се извоюва. Тази ерес в очите на имперското ръководство е непростима, тя подлежи на изкореняване, а носителите й ги чака клада.
- Затова е време да се спре с възмущението и хленченето по повод т.нар. „двойни стандарти” на Великите сили. Борбата срещу тях е не само форма на признаване на самите тези стандарти (и признаване на международната правозащитна дейност), но и форма, начин на признаване на първожреческата роля на същите, които формулират тези стандарти.
- В политиката на Вашингтон и Брюксел е заключена претенцията, че техните решения по конфликтни въпроси на международния живот са актове на съдебна, а не политическа власт, актове на въплъщаване на стандарти, норми и ценности – а не на интереси. Но такава е в природата си всяка имперска власт – докато се жалваш пред нея, ти я утвърждаваш. Ако беят е лош – отиваш за правда при Султана, където на колене измолваш правото си; ако вътрешната, малката, т.е. българската власт е несправедлива – пишеш изложение до Голямата власт – до Американското посолство, отиваш при чешмата, от чучурите на която дене и ноще бликат и Правдата, и Правото, в краен случай можеш да помолиш Бог да ти ходатайства пред Американския Посланик.
- Да се апелира към международното право – това е нормално, и даже банално. Но е отчаян, превъртял, обезумял и неадекватен легитимизъм вярата, че суверенитетът се гарантира от международното право. Всъщност е обратното – международното право е функция на държавния суверенитет и няма друг източник на своята легитимност извън него. И следователно защитата на суверенитета в рамките на международното право има не правов, а единствено политически характер.
- Свикнали сме да гледаме на суверенитета (и на своя също) като на даденост, закрепена за вечни времена в някакви вечни скрижали и полагаща се на всяка държава по силата на факта на членство в ООН. Това пречи на реалния суверенитет, на разбирането му, на отстояването му, на действителното му оценяване.
- А всъщност прави са изследователите (Ремизов, Шмит), които сочат, че суверенитетът е нещо изключително рядко и затова ценно – в смисъл, че са много малко онези, които го имат. Той предполага една особена концентрация на различни форми на власт (военна, полицейска, икономическа, културна и др.) на едно и също ниво – на нивото на държавата. Така тази власт става изключителна, ексклузивна (не допуска пресичане с властта на други държави) и върховна - по отношение на всички други недържавни форми на власт (вж. Ремизов – „За суверенитета”, 2008). А Българската Власт отдавна не е ексклузивна – тя е споделена със всички, които я пожелаха...
- Затова суверенитетът е абсолютен и едновременно преходен. Абсолютен е в смисъл, че това изключително върховенство не може нито да се подели, нито да се раздаде (разпредели между „желаещи”), нито да се ограничи. Тази невъзможност е логическа, смислова. А физически суверенитетът е смъртен на общо основание – може да се загуби, унищожи, съсипе. А може и да се изтъргува (какъвто е нашият български случай).
- Така Исав изтъргува правото си на първородство за паница леща, отстъпвайки го на Яков.
10. Новото – т.е разумното, адекватното, вменяемото понятие за суверенитет произвежда и нови, различни принципи на формиране на елита (елитогенеза):
Национална ориентация на елита:
- в икономиката: край на износ на капитал
- в политиката: край на търговията с национален суверенитет
- в културата: спиране на безумната война срещу българската духовност, защото нищо смислено не е направено без корени.
Принцип на личната отговорност:
- държавата следва да спасява отраслите, а не техните собственици
- в администрацията – следва да се изисква професионализъм, а не кланова и роднинска обвързаност,
Технократична кадрова политика: отраслова компетентност, а не лична преданост,
Социална отговорност: елитът е длъжен да дава всекидневни доказателства за солидарност с обществото, което го е произвело. От тази гледна точка например въпросът за плоския данък придобива неочакван политически, а не икономически смисъл.
Оттук нататък могат да се формулират „десетте принципа на новото национално възраждане на България” – като десет ножа в гърба на днешната българска либерал - така де - демокрация:
1. Приемственост на държавата: днешна България е наследник на всички досегашни исторически Българии – тя приема Историята си такава, каквато е, не я крие, не се срамува от нея, не я преписва и не я подлага на пластични операции с цел разкрасяване в очите на „световната демократична общественост”.
2. Суверенитет: невъзможност да се предават държавни пълномощия – на когото и да било, за каквото и да било. Реакцията на Гърция на „интересното предложение” на Германия за териториална разпродажба следва да е показателен урок за нашия елит.
3. Нацията е общност не на кръвна или генна основа, а на всички тези, които са причастни към държавното и цивилизационно строителство в България.
4. Ново разбиране за демокрацията: въпреки либерално-демократическия катехизис, насилствено насаждан днес у нас, „политическа нация” е не единството на електоралния корпус, а единството на поколенията, живите са отговорни не пред „международната общественост etc”, а пред предишните и идните поколения, които в своето единство създават съдбовната Общност България.
5. Демосът без етнос, т. е. политическото тяло на България, освободено от социо-културни и етнокултурни връзки и отношения, е непосредствено равно на охлос, т. е. на тълпа, на улична сбирщина без памет и съвест – горивото на всяка нежна революция и на всички погроми. Начело на охлоса, разбира се, е олигархът, олигархическият тип власт има нужда именно от манипулируема тълпа, управлявана откъм телевизора.
6. Ново отношение към религията – към традиционните вярвания на българите със Светото Православие най-напред – а не към деструктивния култ (бесовството) на либерализма. Защото днес е видно, че това е една древна, езическа, антихристиянска, антимюсюлманска и антиюдейска, античовешка ерес.
7. Отговорна държава – осъзнаване и възприемане на истината, че социалните отговорности на държавата са част от нейната легитимност, че държава без отговорности към обществото е нелегитимна в същината си, че е „ялова”. И се знае, че една смоковница - когато е ялова – се отсича и се хвърля в огъня...
8. Не правата на човека изобщо, а на Гражданина – и то само в единство с неизбежните негови задължения – представляват основата на правовия ред в едно зряло и успешно общество. А правата без задължения – това е другото име на хаоса и упадъка.
9. Българската държава не е фирма, фондация, бизнес-структура или нотариална кантора по търговия с „юридическата услуга гражданство”. Тя е Дом (и затова и убежище) за всички българи по света, защитено – и то преди всичко със силите на самите български граждани – място, където те – леви и десни, умни и по-малко умни, почтени или не, различни, но преди всичко обвързани с обща българска съдба – намират условия и възможности за свободно съвместно историческо развитие.
10. Последен гарант на българския суверенитет са гражданите на България, а не „международната общественост”. Те носят правото – но и отговорността – за своята историческа свобода.
Основно условие за съществуването на държавност е святото спазване на принципа, че суверенитет не се залага, ипотекира и ерозира, точно така, както постъпва например Франция. И изобщо, на нашите активни борци за това „тука да е като на Запад” следва да се обясни (колкото нагледно трябва – толкова), че трябва не да се слушат инструкциите, а да се следват истинските дела на Запада – и то преди всичко в областта на действителната модернизация.
Този свят – светът на либералното бесовство, компрадорски грабеж и обществено безпаметство – захожда. И само от българите – от техните усилия, смелост и готовност за борба - днес зависи дали ще видят Нова Земя и Ново Небе.
|
7 март 2010 г.
|