|
На 6 и 7 март т.г., в зала 4 на Националния дом на науката и техниката, на ул. „Г. С. Раковски” 108 в София, се проведе интердисциплинарна конференция, организирана от ПП „Нова Зора”, на тема „Новите времена на България – вчера днес и утре”.
Естествено, че медиите, които отдавна наричаме „правилни”, не пожелаха да озвучат събитието, интересът им ги тика в друга посока, която никак не съвпада с посланието на тази конференция. А то е, че трябва да следваме традициите, да не обръщаме глави към окото на Медуза, защото ще се вкаменим и няма да извървим пътя си.
Трудно е да се синтезира накратко съдържанието на изнесените доклади, както и да се опише емоцията на дискусиите, които ги последваха, но все пак може да се каже, че конференцията още един път върна погледа и мисълта към предела отпреди 20 години, към фактологията на българското чудо в икономиката, науката, културата, спорта... И досега нито един от управляващите екипи във времената след началото на т. нар. преход не оцени по достойнство картината на българския живот, и досега политици, общественици, учени, журналисти, творци се опитват да не сложат чертата на водораздела между две истински епохи – тази на българското съграждане и на двайсетгодишното разсипване. Разбира се, черно и бяло винаги ще се застъпват, но тук съвсем не важи поговорката ела, зло, че без теб по-зло... В началото на прехода тръгнахме към демократичен социализъм, сега, когато за някои преходът е завършил (защо пък не), се озовахме в джунглата на латиноамериканския див капитализъм. Някога някои някак си се тревожеха заради Берлинската стена, днес обаче българската стена на плача ни обгражда отвсякъде.
Защо и как се случи, кои бяха хората, какво стана с народа, докъде ще ни отведе този път – това са все въпроси, на които интердисциплинарната конференция се опитва да даде отговор. Надеждата е, че той бе чут, а се знае, че писаното остава.
Специфичен поглед към темата придаде и специално организираната фотоизложба, със съдействието на фотографа Иван Стоименов и архивния отдел на БТА. Една уникална експозиция, която показа истината за българския път, но и да послужи за отправна точка в следващите години, ако остане нещо за съпоставяне, все пак.
Но да не губим надежда.
Гости на конференцията бяха Ваня Добрева, член на ИБ на НС на БСП, Росен Малинов, председател на Комисията за коалиционна политика на НС на БСП, Петър Междуречки, председател на клуб „Единство” в БСП, Спас Панчев, председател на БЗНС „Ал. Стамболийски”, Любомир Коларов, председател на сдружение Приятели на Русия “Ал. Невски”, Александър Радославов, председател на Национално движение за социален хуманизъм, Минчо Г. Минчев, председател на Отечествената партия, Иван Воденичарски, председател на БРПК, Костадин Чакъров , председател на Съюза на комунистите, Сашо Радев, председател на ПП „Социална солидарност”, Нако Стефанов, член на ПБ на Партията на българските комунисти, Венелин Новаков, национален координатор на движение „Социална солидарност”, учени, писатели, представители на научно-техническата интелигенция.
За да останем коректни към събитието и за да не остане без отговор тази благородна и хуманна инициатива на политическа партия „Нова Зора”, трябва да подчертаем, че във втория ден акцентът бе поставен върху бъдещото обединение на левите и патриотични сили в Единен национален фронт. Предлагаме някои от докладите, които предизвикаха изключителен отзвук сред присъстващите. За това свидетелства разгорещената дискусия, особено през втория ден от конференцията. Поради обема на текстовете не е възможно те да бъдат поместени едновременно, затова в няколко броя в. „Нова Зора” ще продължи да публикува едни от най-важните доклади и изказвания.
Мотото на конференцията „Новите времена на България – вчера, днес и утре”, както и девизът „Да си върнем България, която загубихме, да достроим България, която не достроихме” изразяват в най-пълна степен духа и насоките на анализите на повечето от участниците, сред които Минчо Минчев, Иван Пехливанов, Тодор Предов, Мирослав Попов, Валентин Вацев, Любен Аладжов, Пламен Дамянов, Михо Семков, Евгений Гиндев, Христо Малеев, Александър Атанасов и др.
"Зора"
|
Уважаеми приятели, другари,
Дами и господа,
На мен се падна високата чест да ви приветствам за участието ви в тази двудневна конференция „Новите български времена – вчера, днес и утре”. Спряхме се на този наслов, в широките координати на който ще се опитаме да потърсим заедно, в една демократична дискусия, мястото на България в Европа и света през втората половина на 20 век и първите десет години на новото хилядолетие. Ще огледаме извървения път не само защото въпросите за българската държавност и бъдеще винаги са били наши неизменни ориентири, а поради това, че съдбата на народа ни, неговата горест, тревоги и изпитания, с неумолима строгост ни заставят да потърсим отговора на въпроса какво да се прави. От статистическа гледна точка имаме и удобен информационен повод – само пред месеци се навършиха 20 години от едно събитие – 10 ноември, което отмести стрелката на живота ни и България пое по стръмния коловоз на новия азимут на надеждата. Пое възторжено, с доверие и бих казал дори – със завиден оптимизъм, че видимите несъвършенства и теготи на довчерашния живот могат да бъдат надмогнати и преодолени, че щастието – този стар измамник, е на една ръка разстояние, а само на разкрач са Канарските острови и лъскавите витрини на Монако и Париж; светещите маяци на световните аеродруми и всичко онова, което поетът нарича „шимящее чувство дорога”.
Днес, 20 години по-късно, 10 ноември е нещо като куфар без дръжка: да го носиш, е крайно неудобно, а да го захвърлиш – не върви. Нали днешният елит от него получава своята легитимност. При все това тази дата за него е като целувка на тъща – двусмислена във всяко отношение. Нито да я откажеш, нито да ти стопли сърцето; ни любов, ни омраза; ни празник на паметта, ни ден на забравата. Нещо като скелет в гардероба, който потраква и напомня за себе си, но неудобството се състои в това, че трябва да бъде представен като жив, ако може и като безсмъртен дори, макар всъщност за цял един народ да е символ на провал – страшен и сгромолясващ! Цели 8,8 по Рихтер, Чили и Хаити взети заедно, но на български гръб.
За новите стопани на българската съдба днешната убога действителност се възприема с очите на онзи, който от най-високото стъпало на стълбата на Смирненски извика: „Аз съм принц по рождение и боговете са мои братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!”.
Зная, че нито упражненията в сарказъм, нито задавящият трагизъм могат да променят нещата, свързани с тази дата. Историята се е състояла.
Но този ден ни е нужен като отправна точка на началото на една престъпна разруха. Двадесет години са като миг в историята, но в живота на едно общество, в което все още живеят и мислещи хора, са напълно достатъчни за оценката на историческия факт и произтичащите от него последствия. Но нека за миг да се оттласнем от 10 ноември. Необходимо е да погледнем от по-далеч, защото както казва поетът, отдалечен ще бъдеш близо.
Днес пропагандата ни убеждава, че 9 септември 1944 г. е прекъснал възходящия път на европейското развитие на България. Разчита се, изглежда, на обстоятелството, че статистическите годишници не са любимото четиво на мнозинството, че заровени в битката за хляб и в страх за живота си, зад усилени решетки и бронирани врати, затворени в себе си и откъснати от истината, българите ще зяпат турски сериали, бигбрадъри, чалга и мюзик айдъли, ще слушат социолози като Андрей Райчев, които ще им набиват в главите, че само допреди месец България е достигнала такова производство, за каквото Тодор Живков не е могъл дори да мечтае.
Но каква е истината?
През далечната 1939 г. България не произвеждаше това, което сега ще цитирам: металорежещи машини, кораби над 400 т, комбайни, трактори, електро- и мотокари, автобуси, товарни и леки автомобили, вагони и електродвигатели, електрически телфери, промишлени роботи, електронноизчислителни машини, запаметяващи устройства, автоматични телефонни централи, телефонни апарати, радиоприемници, телевизори, домашни хладилници, електрически перални, цимент, азотни торове и прочие. Всичко това тя произвеждаше през тези 45 години, през 25 от които народът ни за пръв път в своята 1300-годишна история се хранеше нормално, създаваше спокойно материални блага и духовни ценности. През 1989 г. по производството на споменатите азотни торове България бе на второ място в Европа и на 7-о място в света; по производство на електрокари тя държеше първо място в Европа и трето в света. Общата продукция на промишлеността през 1989 г. надвишава 103 пъти продукцията на промишлеността през 1939 г. И в националния доход нейният дял е първостепенен – заема цели 60 % при неговото формиране. Годишният износ на промишлена продукция през 1989 г. възлиза на 16, 2 млрд. щ.д. и в сравнение с 1939 г. е цели 83 пъти по-голям!
Митовете, разпространявани от не един от князете на демокрацията и прехода, подобни на Филип Димитров, че до Втората световна война България е хранила 90-милионна Германия и 530-милионна Европа са смехотворни за знаещия човек. На младите поколения обаче, на които се разказват тези басни, не се обяснява, че ако това бе вярно, то всеки жител на Райха през далечната 1939 г. ще трябва да се е задоволявал с 10 грама българско производство на ден, че той е изяждал по една българска ябълка годишно, а французите са вкусили по 1 гр. българско сирене за цялата 1939 г.
Но защо ви говоря всички тези неща? Защо се занимаваме с цифри и факти от вчерашния ден, когато повече от всичко е нужно да мислим за нерадостния днешен делник, за тревожното българско утре. Правим го не само защото, драги приятели, този пример показва нагледно подмяната на фактите като форма на манипулация, като стил на пропаганда, като начин на употреба дори, ако мога така да се изразя. По-важното е, че днешният ден ни връща 70 години назад, към далечната 1939 г., което ни повече, ни по-малко, означава, че в догонващото развитие на България, както в биатлона, са ни наложили дълги наказателни обиколки. Обрекли са ни като в мита за Сизиф да търкаляме дълги години камъка на немотията.
Вече се вижда, че ако през 1989 г. износът на България беше по-голям от износа на Гърция и Турция, взети заедно, то днес експортната българска листа е като минижуп, експортният ни ресурс е толкова хилав, че прословутата пица на Симеон Дянков със сигурност ще става все по-малка, а сиромашията – повсеместна. Ако хвърлим поглед към селското стопанство, където 98% от всички обработваеми земи в реални граници са в частни ръце, а 99 % от животните са в частни земеделски стопанства, ще видим една друга ужасяващо тревожна картина – продуктивните селскостопански животни – говеда, овци, кози, свине, са намалели от 15 млн. броя на по-малко от 5 млн. Никога в своята история България не е имала толкова малко на брой селскостопански животни. Птиците – от 42 млн. броя са намалели с повече от две трети. През 1989 г. производството на мляко е било 2, 438 млрд. л; месото – 934 хил. т; и със средните близо 90 кг на човек България се нареждаше по производство на месо преди Великобритания, Испания, Италия, Норвегия, Финландия, Португалия, Швейцария, Швеция, Гърция и Турция. По този показател тя беше на 10-о място в Европа и на 15-о в света. Ето за това свидетелства статистическият годишник от 1991 г. Ако през 1989 г. България е произвеждала близо 10 млн. т зърнени храни, срещу 3,6 млн. т през 1939 г., от 2001 г. до днес България преживява години, в които дори трудно успява да върже зърнения си баланс, а общото зърнопроизводство рядко достига даже нивото на 1939 . И само още един щрих. По производство на слънчоглед на човек от населението България бе на второ място в Европа и на трето в света. За ябълки и тютюн – на второ място в Европа и 4-то място в света; за домати – 3-о място в Европа и 4-то в света; за пшеница – 3-то място в Европа, и 5-о в света. За царевица – 4-о място в Европа и 7-мо в света.
Драги приятели,
Вече разбирате, че в съгласие с наслова на конференцията на мен се падна горчивата сладост да говоря за вчера. Да говоря за недотам богатия, но все пак уреден български дом, с прозорци, вперени в слънцето, спокоен и сигурен. Имам чувството обаче, че на тази конференция горчивината ще ни дави повече, и по-често ще вгорчава душите ни, отколкото ще ги размеква сладостта. И това е нормално, така е с всеки човек, който улисан в празни надежди и чужди съвети, е пропилял цялото бащино имане, развалил е както казва народът, къща, за да направи колиба.
Социализмът остави България с национално богатство към 1 януари 1990 г. от 174 млрд. и 30 млн. лв. материални активи. 131 млрд. и 800 млн. лв. от тях бяха дълготрайни материални активи, сиреч основни фондове. Отделно от тях 42 млрд. и 500 млн. лв. бяха краткотрайните материални активи, казано по-простичко, оборотните средства. Официалният разменен курс щ.д. / лев тогава бе 0,84 лв. за един щ.д. Търговският курс беше друг. Един щ.д. се разменяше за 2,02 лв. Следователно дори при по-неизгодния търговски курс долар-лев, България е притежавала 87 млрд. долара извън основните си фондове. Освен това към 1 януари 1990 г. валутният резерв на страната е възлизал на 1 млрд. и 381 млн. щ.д. Отделно от това валутните ни вземания са възлизали на 2 млрд. и 358 млн. щ. д. Сборът от тези цифри превишава външния дълг на България почти 10 пъти. Никой не казва обаче, че прословутият външен дълг от 9 млрд. и 100 млн. долара кредити от чужди банки, е бил предназначен главно за строителството на двата завода за тежко машиностроене в Радомир и Русе и за изграждането на новата атомна електроцентрала в Белене. Никой не говори, че една друга част от кредитите по този дълг са били насочени към обновяването на производствени мощности с по-съвременни машини. Те бяха закупени, бяха докарани в България и в последвалата т. нар. нова стопанска политика след 10 ноември, за по-демократично, стояха неразопаковани години наред, за да бъдат продадени на безценица като старо желязо в съседните Гърция и Турция, където впрочем работят безотказно и досега.
Ето това е наследството на социалистическа България. Но за едно друго наследство пропагандата мълчи като риба. И дума не обелват социалантрополозите, за това, че 93 % от населението на България имаше и има все още собствени жилища, абсолютен световен рекорд, недостигнат и ненадминат от нито една държава в света досега. Мълчат, че 29 % от това население имаше и втори имот, че спестяванията на хората в ДСК възлизаха на повече от 15 млрд. лева, че наред с мощната индустрия и модерното селско стопанство България притежаваше и мощно здравеопазване с блестящи специалисти, че всеки българин можеше абсолютно безплатно да се лекува в болниците и здравните заведения в цялата страна; че имаше удивително развито социално и почивно дело, че се радваше на абсолютно безплатно и равнодостъпно образование, че науката и културата имаха подкрепата и на обществото, и на държавата, и бяха мощен фундамент на техния просперитет.
И още един факт, който трябва да се запомни, защото той в обозримото бъдеще няма да се повтори – в класациите на ООН по брутен продукт на глава от населението и по темпове на развитие България заемаше завидното 29-о място сред всички страни в света.
Поради липсата обаче на далновидност, под въздействието на десни политически екстремисти, България се срина буквално само за броени години. Най-напред бяха загубени пазарите ни на вълната на една платена, тъпа и дирижирана русофобия. Още през първата половина на 1990 г. производството падна с 23 %, а общата промишлена продукция намаля с 40 % в сравнение с 1989 г. Това доведе до спад в износа с 56 %, а вносът в резултат бе ограничен със 71 %. Инфлацията през 1991 г. достигна 437,7 %.
36-ото народно събрание прие три разгромителни закона: Закон за собствеността и ползване на земеделските земи, с което бе разсипано селското стопанство, прие Закон за реституцията и Закон за приватизацията. Още тогава американският учен проф. д-р Клейг предупреди, че приватизацията е сложно дело, при което малцина печелят, а губят милиони. Неговите изводи, за съжаление, бяха потвърдени от това, което се случи в България. Парадоксът обаче е в друго. Приватизацията беше препоръчана от екип от над 30 американски икономисти, начело с печално известните Ричард Ран и Роналд Ът. Тяхната т. нар. Програма за икономически растеж в България бе канонизирана като конституция на прехода, за чието съблюдаване бяха отговорни т. нар. международни финансови институции. Истината изисква да кажем, че още по това време те въобще не се съобразяваха с конкретните условия в България, а още по-малко с интересите на българския народ. Огромната промишлена база, изградена през обругаваните 45 години, те обявиха за държавна собственост и заставиха държавата да се освобождава от нея. Така в България не се извърши никаква икономическа реформа, а проста разпродажба на промишлените предприятия, и то на безценица. Като един щрих за илюстрация на ситуацията е фактът, че въобще не се изтъкваха икономически съображения. Всичко се извършваше под политически натиск и груб административен произвол. Така бе постигната деиндустриализацията на България.
Едно от най-големите престъпления, гузно премълчавано и досега, е убийството на индустриалния интелект на нацията. Блестящи специалисти, мениджъри и учени, инженери и високо квалифицирани специалисти, изграждани и обучавани с години, бяха деквалифицирани, превърнати в таксиметрови шофьори или амбулантни търговци. Грозно е да го кажа, но в първите години на демокрацията Европа преживя невиждано чудо. Нейните специализирани заведения, означени по правило с червен фенер, предлагаха на клиентите си компаньонки, които наред с най-древната услуга, можеха с лекота да решават интеграли и сложни уравнения; в европейските болници се появиха на работа санитари, които можеха да боравят със скалпела изненадващо по-уверено от скъпо платените им хирурзи; в транспортните компании назначените шофьори с инженерно образование внезапно започнаха да определят логистични връзки и схеми, които повишаваха рентабилността на превозите; миячите на чинии в кухните понякога говореха и в стихове, а престарелите бюргери на Европа се сдобиваха с най-чаровните болногледачки и в миг на прилив на жизнена енергия, с характерен жест ги поощряваха – „гут, гут”. Всички те, както и берачите на маслини и мандарини в Гърция и Испания, наемните строители в Италия и Франция, водопроводчиците и зоотехниците в Англия разбраха сладостта на гурбетчийския хляб и само старите гурбетчийски песни разнежваха неинтегрираните им все още души със спомена за бащините двори и с недоизтлялата надежда, че много мина, мъничко остана...
Много има да се говори още, драги приятели, вселената на българската горест, като всяка вселена, непрестанно се разширява. И в умиращото българско село, и във все по-пустеещите малки градчета на България можем да съзрем нейния чумно-холерен образ. Той обезателно носи острия щрих на един замлъкнал училищен звънец, включва скръбните ликове на националните герои, висящи все още по стените на запуснати класни стаи, зеещата паст на прозоречните рамки, отсъстващата детска гълчава, порутените църкви с осквернени олтари и окрадена утвар. Това е България днес – не държава на духа, а държава на най-високата смъртност; държава на най-голямата бедност в Европа. И ако има октопод за разбиване днес, това е преди всичко октоподът на бездуховността, която като паяжина обгръща живота на новото българско безвремие. В епохата на технотронната фашизация на света сякаш все по-крехка става надеждата, че народът на България ще съумее да излъчи сили и личности, способни да го поведат към държавно обновление и национално възраждане. Че в триумфиращата победа на пошлостта над изиграното човечество България ще намери пътека сред блестящия наркотичен буламач на царството на Антихриста. Но ние сме притежатели на уникален трагичен и героичен опит, придобит през вековете, на неизразимо висока цена. Народът ни пази в душите си неутолимата жажда за справдливост, способността да въплъщава в себе си несъвършената земна реалност и надсветовните идеали на вярата и човешкото братство. Все пак сме погребали пет империи, ще надживеем и тази.
Знам, че не съществуват мълниеносни проекти за създаването на щастлива България, но не е достатъчно, ако само мечтаем и работим да си върнем онази България, която загубихме.
Нашата цел е по-висока – единна, смела, упорита и уверена в своето бъдеще България, събрала мечтите и въжделенията, мъдростта и надеждата на минали, настоящи и бъдещи поколения. Това е идеалът, заради който всеки истински български патриот е готов да страда, да търпи лишения, да стиска зъби, да събира ярост и воля, дори когато гърлото му са стиснали бързи челюсти и хищни зъби. Когато материалната безизходица, в която живее, така отчайващо контрастира на разюздания свят на колаборационистите и новите еничари. Някой би казал, че това е ирационална идея, че е поведение, което не предполага модерния сега западен прагматизъм, който учи, че трябва да извлечеш единствено за себе си максималната полза от всяка ситуация. Но това е необяснимият свят на патриотизма, в който българският дух разтваря и подчинява всяка индивидуалност, всеки живот и съдба, в името на Отечеството и неговата пребъдност.
Днес България закрива болници и училища, и наричат това път на просперитета, коридор към европейското бъдеще. Народ, който все още пази и пее химна на своя възроден дух, прославяйки науката като слънце, което в душите грей; народ, който преди да възстанови своята изгубена държавност, в мрака на робството бе успял да съгради своя светъл храм на знанието и духовността, днес е принуден да гледа и търпи солдафонските замашки на един ефрейтор на Световната банка, назначен за вицегубернатор на туземната колониална администрация. Такива преди него ни върнаха там, откъдето тръгнахме през 1944 г. Но такива като него ще завлекат България в гроба. Не че е било по-лесно тогава, но не е стоял поне въпросът за възпроизводство на българската нация, не се е обсъждала с любопитство и насмешка датата на изчезване на последния българин. Не е стоял въпросът за изкупуването на българската земя от чужденци и не бяха така открити и еднозначни опитите да ни погребат. Ако разгърнете томовете на Института за изучаване на близкото минало ще разберете обаче, че тогава България е преживявала най-черните си години, че това е било времето на най-антинародната политика. Ето сега ще ви дам няколко примера за тази антинародна политика.
На 29 декември 1950 г. е създаден Институтът за бърза медицинска помощ „Пирогов”, в същия ден е открит и Научноизследователският институт по онкология в София, на 25 март 1951 г. е обявена всенародна безплатна медицинска помощ, пет дни преди това, на 20 март, е премахната въведената през 1941 г. купонна система за снабдяване на населението с хляб. А с постановление на Министерския съвет от 30 август 1952 г. е първото от трите последващи намаления на цените на промишлените стоки. И всичко това само 6-7 години, след като България е водила една по същество гражданска война, участвала е в реална световна война, нямала е мирен договор и е търсила пътищата за неговото подписване, плащала е репарации и контрибуции, а само четири години по-късно всенародната безплатна медицинска помощ успява да ликвидира и най-страшния бич на 19 и 20 век за народа ни – туберкулозата.
Удивителна е обаче ролята на средствата за масова информация в подмяната на фактите, в представянето на лъжата за истина, в абразивната им способност да излъскват мозъците на хората до степен черното да обявяват за бяло и бялото за черно. Така сагата на разрухата, която преживяваме, колапсът на икономическата деградация и обществото се представят като път на съзиданието, на свободата и просперитета. Пронародната политика се обявява за антинародна, антинародната – за вярна служба на народа.
Днес България е в т. нар. етап 3-1, описан талантливо и смразяващо от Джозеф Щиглиц в книгата на Грегъри Паласт „Глобализаторът, който дойде от студа”. След разгром, изкупуване и закриване на промишлените предприятия, след унищожаване на селскостопанското производство, след заграбване от транснационалните компании на комуналните и енергийни услуги следват все по-откровено геноцидните действия по отношение живота на колонизирания народ. Започва да действа неуморимата помпа за изсмукване и на последните ресурси на туземното колониално население именно по пътя на комунално-битовите и здравнозастрахователните плащания.
Заробващите концесии за водата, растящите цени на електричеството и на другите енергоносители, избуяващите с бързината на млад бамбук данъци и такси превръщат хората във всекидневни заложници на ненаситната алчност на капитала.
Можете да бъдете сигурни, драги приятели, че след провеждането на т. нар. реформа в здравеопазването, след като закрият нарочените 167 болници, ще се посегне и на светая светих на българина, ако все още го има – неговия дом. Това, че българинът се радва на предимството да има свой дом, досега му внушаваше може би измамното чувство за някаква сигурност, караше го да мисли, че мечката, която се е задала, ще го отмине. Но утре, когато бидонвилите станат част от българския пейзаж, истината ще започне да боде очите му. Той така и не вярваше, че ще му отнемат хляба, работното му място, ще разрушат завода му, почивната станция, построена от него с доброволен труд, че ще сменят възрастта за пенсиониране, ще прокудят децата му и прочие, и прочие прелести, които преживя през последните 20 години. Някога Рейгън изрече една истина, която пропагандата разтръби в удобен за поръчителите идеологически план. Той каза, че всяко поколение трябва да се бори за свободата си. Тогава не само българите, много други народи се подведоха, приемайки за истина, прокламираните западни ценности.
Днес и с невъоръжено око се вижда, че истината е точно обратната. Борбата на предишните поколения за свобода бе заплатена с жестока цена в нескончаемите битки на живота и смъртта. Днес цената на изгубената свобода ще плащаме всички ние, които загърбихме мъченическия кръст на героите, всички ние, които позволихме да бъдат осквернени светлите им имена и идеали.
Ще плащат и тези, които са новият имотен слой на България. Няма да се откупят. Пачка върху пачка червени долари няма да останат една върху друга. Има само едно спасение – и за нас, и за тях.
Ние в „Нова Зора” отдавна говорим за необходимостта от концентрация на разпиляваната в противоборства и разноезичия национална енергия. Работим за необходимостта от ново българско възраждане и възстановяване на българската държавност. Само един съюз на българските патриоти, били те държатели на националното богатство днес, или лузъри на прехода, както определя народа Андрей Райчев, може да бъде спасителен за Отечеството.
В този смисъл нашият проект за Единен национален фронт не е само възпиращо гибелта и разрухата средство, а възможност да прерасне в нещо по-голямо, по-значимо и по-важно – да се превърне в един проект на победата на българщината над новите стихии и изпитания на времето и историята.
Няма място за отстъпление!
Няма място за отчаяние!
Най-тъмно е преди разсъмване!
Но ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, ако ние не изгорим, кой ще осветява мрака!
Да живее България!
6 март 2010 г., София
|