"Нова Зора" - брой 7 - 16 февруари 2010 г.

Сподели във Facebook
Милост от никого не диря!
Фрагменти от изследването на
Мерсия Макдермот “Апостолът на свободата”

Тайната на неговия успех се крие във факта, че всяко от неговите качества било точно уравновесено с друго, привидно противоположно, но всъщност допълващо първото. Бил е фантастично смел и въпреки това никога прибързан, винаги е знаел кога да избяга; рядко хладнокръвен и все пак топъл и сърдечен в отношенията си с хората; закален като стомана от несгодите и опасностите на своя живот, без да загрубее, или да загуби присъщата си човещина. Той съчетава твърдост на характера с нежен лиризъм, който прави не по-малко впечатление от изумителната му смелост. Неговият весел нрав и жажда за живот съжителстват с доброволното му себеотрицание и готовността му да приеме една ранна и жестока смърт.
Той е роден водач, със съзнание за своята историческа роля и същевременно скромен, без лични амбиции. Той никога не поставя себе си над закона на организацията като цяло. Той е професионален революционер, човек, чийто живот е посветен на задачата да организира въоръжено въстание. И все пак, наред с неотложността на делото, той притежава онова, което е липсвало у повечето негови съвременници – търпение, умение да се изчаква и силата да противостои на изкушението за прибързани действия. Той е практичен, с разбиране както по въпроси от ежедневието, така също и по сложните проблеми, свързани с организирането на целия народ за революция. И докато краката му стъпват здраво на земята, очите му са отправени към звездите – той е способен да разбуди и най-бездушния, сраснал се със земята селянин, и да разпали огън в най-затъпелите и страхливи души.

Това изтънчено съчетание от стоманена твърдост и чувствителност, от пламък и лед, от неумолимост и състрадателност, от гордост и смирение, от вяра и липса на илюзии създава един характер с необикновена симетрия. Не случайно хората свързват образа му с представата за светлина, вместо да описват характера му с по-определени епитети. Действителната сложност на неговия характер е прикрита от общата му хармония, която напомня хармонията на диаманта, където никоя от отделните стени не изпъква над другата, а цветните отблясъци на всяка една се сливат с кристалния блясък на цялото.
Не е чудно, че Левски така бързо се превръща в легенда. За един народ, който всеки ден създава песни за действителни и въображаеми герои, Левски се оказва безрезервно приемлив вожд. Навсякъде желан гост, посрещан топло и благоговейно – това е повече от награда за опасностите и несгодите по пътя. Но, от друга страна, доверието на хората тежало върху плещите му като допълнително бреме към неговата самотност. Той винаги е водил живот на самотник и въпреки своята легендарна смелост и находчивост си остава същият свенлив и деликатен младеж, който рядко изразява чувствата си и сам се бори с личните си проблеми. А напрежението и тежестта, които е трябвало да понася, били далеч по-големи от нормалните. Но негов дълг било независимо от желанието му да прикрива чувствата си и да не дава вид, че му е тежко. Други биха могли да се размекнат и потърсят утешение от приятели, но той е Апостолът, олицетворение на надеждата и силата: колкото и уморен или угрижен да е, неговата самоналожена задача е да вдъхновява и да води. Ден след ден той раздава от своята вяра, от своята жар, от своята радост на всеки, с когото се срещне, а огорченията, мъката и неприятностите му остават грижливо забулени за очите на околните.
Учудващата му нравствена сила и физическа енергия му позволяват да понася леко своето бреме. Хората виждали само пламъка в очите му и усмивката на устните му, но едва ли са забелязвали често явяващата се бледнина върху лицето му. И действително неговото бреме съвсем не било леко. С напредъка на организационната работа той е бил изправен пред безбройни, непрекъснато въдзникващи проблеми и е трябвало да се бори на няколко фронта едновременно. Опасността от турската полиция, макар и непрекъснат източник на умствено напрежение, била навярно най-малката от всичките му грижи. Далеч по-трудна е била борбата със страха и робския манталитет, които пречели на мнозинството от народа да се посвети всецяло на активно участие в делото, имащо всеобща морална подкрепа. Не по-малко трудно било да се убедят старите войводи в необходимостта от нов начин на работа и да се накара емиграцията да преглътне своята самомнителност, като приеме идеята, че епицентърът на революцията е в самата България. Дори когато спечелвал хората за своята тактика, пак оставала сложната работа по изграждането на съобщителни канали, за да станат комитетите наистина част от една централизирана организация, а не просто острови на безпомощно недоволство. Нужни били надеждни куриери: тук всяка грешка в подбирането на хората можела да доведе до срутване на цялата сграда.

***

„-Как е името ти, как е името на баща ти, откъде си, какво е занятието ти, на колко си години?
-Васил, на баща ми – Иван, от Карлово съм и съм на двадесет и седем години. Занаятието ми е да облекчавам положението на българите и обикалях, за да им давам упование.”
Въпреки несгодите при пътуването и тежкото си лично състояние Левски доста мислил върху проблема как да се държи пред своите съдии.
В съда той влиза с избистрена в съзнанието си обща стратегия. Оставайки верен на клетвата да не издаде нищо, пред него останали открити няколко линии на поведение: първо, той би могъл да отрича всичко от край до край и, второ, би могъл да превърне подсъдимата скамейка в трибуна, от която страстно да провъзгласи народната воля за свобода. Левски отхвърля тези два по-прости пътя и избира един много по-гъвкав и полезен. Той знаел, че съдът има намерение да го унищожи и че друго не би могъл да стори. Примката била вече на шията му и би било безполезно да се мъчи да я отхвърли. А други, които турците още не са уловили и дори не ги подозират, ще трябва да продължат борбата. Негов последен дълг оставал да запази остатъците от организацията и да направи всичко възможно за успокояване на духовете. Той не би могъл да скрие съществуването на комитетите, нито пък личното си участие в тяхната дейност. Но той би могъл да се опита да заблуди турците относно тяхната същност и цел, като по този начин възвърне на врага лъжливото чувство за сигурност и така да създаде благоприятни условия за възобновяване на работата. Заради тази цел той се постарава да създаде у турците впечатление, че комитетите са относително безобидна организация, че главен двигател в тяхната дейност представлява комитетът в Румъния и че лично той просто е бил оръдие на емигрантите, действал е като техен куриер и проводник на нарежданията им, без да е участвал в изграждането на тяхната политика. Тук-там той споменава по някое име, за да придаде достоверност на своите показания, но всеки път турците откриват, че сведенията са безполезни – лицето ще се окаже явно несвързано с комитетите или ще живее в Румъния, или по една или друга причина то ще бъде извън техния обсег...
„...Кога излезе от родното си място Карлово и къде ходи?
- Излязох преди седем години, отидох в Сърбия и обикалях из Влашко.
- С какво се занимаваше в Сърбия и Влашко?
- В Сърбия ходих да се уча в училище, а от Сърбия ме извикаха в бунтовническия комитет, във Влашко.
- Викаха те в бунтовническия комитет за каква служба.
- Възложиха ми да обнадеждавам цяла България.
- В какво се състои това твое обнадеждаване и как щеше да го извършиш?
- Данъци много, а нямаше спокойствие, за това щях да ги обнадеждавам.”

***

Съдът отново отлага заседанието, без да е научил нещо ново освен известното до този момент. В официалния доклад се казва: „... След като всички тия негови деяния бяха изложени и като разбра, че не може да казва „аз не мога да зная техните имена!” и че му е невъзможно да крие самата истина, той заяви съвсем открито, че не иска да съобщи имената на хората, които не бяха заловени. Съобщи само за хората от Видрарския комитет, за които знае че са арестувани, както и за Марин от Ловеч, че са комитетски хора...”
Точно по това време на непоносим натиск се разкриват нравствената смелост и находчивост на Левски. Час след час, ден след ден той бива подложен под обстрела на цяла батарея от разпитвачи. „Виновен” повече дори, отколкото са подозирали неговите съдии, той бил принуен да измисля, често в момента да импровизира, а после да поддържа твърденията си през градушка от кръстосани въпроси, задавани от хора, които вече притежавали поне част от истината. Той не бил сигурен какво е известно на съда и затова в показанията си лавирал така ловко, без да издаде ни една тайна, без да предаде никого.

***

„- Не сте ли доволни от черковните правдини и свободи, дадени на българите с ферман, та избрахте пътя на бунта?
- Дадените черковни правдини имат цената на магарешката сянка. Под тази сянка могат да блаженстват само старците, бабите и конашките чорбаджии.. Ние младежите искаме политически правдини и свободи, а без бунт такива правдини не се добиват!
- Бунтът много свят ще изтреби – вметнал хаджи Пенчович.
- Нима без бунт малко свят не гине под сатъра на агите! – отвърнал Левски на предизвикателството.
- Не искате ли милосърдието и прошката на падишаха?
- Милост от никого не диря!”...

***

Верен на своята революционна клетва, Левски запазва комитетите по такъв начин, че по-голямата част от организационната мрежа остава неразкрита и непокътната. Когато останалите на свобода негови другари се посъвзели малко след първия удар от голямата загуба, появяват се нови апостоли, за да съживят комитетите, които той създал, и да подготвят народа за скорошно въстание на основата на нова система на окръжните революционни центрове.
Не изминали и пет години след смъртта на Левски, когато на мястото на бесилото се появява триумфална арка и цялото население на София посреща с цветяа и - според обичая, с хляб и сол победоносната войска на генерал Гурко, чието идване донася очакваната от петстотин години свобода.
Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.
Историята справедливо отреди за Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.
За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота – той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнство на човека. Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?

Нагоре
Съдържание на броя