"Нова Зора" - брой 7 - 16 февруари 2010 г.

Сподели във Facebook
Самотата на Апостола
Венцеслав НАЧЕВ

Той е Там, в голямото Там, „где родни сенки с родна реч срещат брата и сина”. Провидческият стих е от Димчо Дебелянов. Поет и ратоборец. Погинал за майка България.
И ето вече толкова лета той ни лицезре от великото небитие. С великодушието на праведник и Апостол. Е, сигурно се смръщва заради нашите неоправии и „кривици”, за които многажди е поменавал. И как не, след като „народните ни работи” – караме-вараме – се препъват като „жаба в угар”. Това пак е негов израз.
За себе си, нали Апостол, нали жертвен агнец, нищо не е поискал. Имал едно скръбно мечтание – гробът му да е в България и „всякой да го знае”.
Немилостивата съдба и това не му отреди. Знае се горе-долу къде е обесен – „там, близо край град София” – както е казал приятелят му Ботев. И толкоз. Търсиха тленните му останки в църквицата „Света Петка Самарджийска”, даже надпис бяха поставили, пък после го махнаха. Това стана след смъртта на Николай Хайтов, който разбуни духовете с твърдението си, че тъкмо в църквицата е бил за последно „укрит” Васил Иванов Кунчев, приел пострижение като дякон Игнатий.
Та да е само той с безкръстен гроб. Безвъзвратно са загубени гробовете на българските средновековни царе. Не знаем къде са покоят и останките на много наши възрожденци. За войнишките гробове вред в Балканите – да не говорим. Те са и осквернени.
Наречете го както щете – орис, съдба, нерадение. Но така или иначе майката история общо взето е твърде немилостива към великите български покойници.
Не, нямаме ние мемориали – с кипариси и вдъхващи отвъдност мраморни изваяния, където в скръбна истома да коленичим.
Та този жребий не отмина и Апостола. Вярно, вред по Българско се вишат паметници в негова чест, пред които с неизтляла гузност се полагат цветя като отбелязваме поредна годишнина.
И в София има такъв паметник. Но в него е вградена и гърбушковата сянка на прононсираното турско мекере Иванчо Хаджипенчович ефенди. Той, преставете си, е участвал в инициативния комитет по изграждането на паметника на Апостола. Казват, че присвоил парица, като отклонил средства къде своя джоб. Дали е вярно, не знаем със сигурност, но затова пък със сигурност знаем, че подписът му седи под смъртната присъда на Апостола. Положил го е като висш турски сановник.
Стават и такива неща по нашенско, които по никакъв начин не ни украсяват. Не ни украсява и фактът, че великолепната книга на проф. Николай Генчев „Левски, революцята и бъдещият свят” трябваше да води полулегално съществувание, защото не се хареса на някои ясновелможни бюрократи, жреци на някаква измислена от тях идейна чистота.
И Апостола самотува по Българско. Защото пак и всякогаш е все неудобен със своите „нареди” и прозрения. Със своя морал и неподкупност, със своята жертвеност пред олтара на едно скръбно Отечество.
И ето го сега, курдисан по стените на лъскави кабинети, портретно обрамчен. Негли той служи за алиби на греховни помисли и деяния.
Не го искат жив, искат го канонизиран!
И той самотува!
Както впрочем и приживе. Но такава е съдбата на изпредналите времето си.
Много преди Търновската конституция, направена по белгийски тертип, той създава своя Апостолска конституция, в която предначертава бъдещото държавно устройство на свободната българска държава.
Ето, чуйте:
„Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република.”
„В Българско не ще има цар, а народно управление и всекиму своето.”
“И който... не признае нашите закони и не живее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане на прах и пепел.”
„Брате, ние не отказваме помощ и от дявола, но имаме си предначертание.”
„Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.”
„Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ.”
А ето и един водещ, морален императив: „Помощ отникъде не можем да чакаме, нито пък желаем. Каквото направим – сами да си го направим. Така е по-редно и за нази си е.”
Писмата и документите, които Апостола ни е оставил, са една своеобразна Харта за устройството на националния ни живот и държавност.
С гениална прозорливост той начерта Идеала. И даде перспектива за националния ни напредък.
Но дълго още ще трябва да ходим в неговите дири, защото много от заветите му и предначертанията тепърва предстои да бъдат осъществени.
Длъжници сме. Не само пред него, но и пред себе си.
И какво още. Да, великото Българско Възраждане наистина е кърмилница на велики люде, както се казва. От своята отвъдна висота и самотия, ще ни се да вярваме, те ни гледат. Гледа ни и Апостола.
Готови ли сме да срещнем погледа на оногова, който за нас увисна на бесилото „със страшна сила”. И тогава негли ще чуем забравеният свещен глас на родината. И ще се разчупи корубата на Апостоловата самотност.
Амин!

Нагоре
Съдържание на броя