|
Ключов въпрос не само на руската съвременност е причината за гибелта на Съветския съюз. Как се случи така, че страна, противостояща седемдесет години на целия свят в най-тежки условия, загина на върха на своето могъщество? Ако Съветска Русия бе загинала по време на Гражданската война, а СССР, образуван в 1922 г., бе ликвидиран във Втората световна война или се бе сринал по време на ракетно-ядрената надпревара през 1950-1960 г., това би било все пак разбираемо. Но защо тъкмо в началото на 90-те?
Надяваме се, че този анализ от сайта iraq.war ще бъде интересен за нашите читатели, тъй като детайлно разглежда въпроса.
"Зора"
|
Обикновено сред причините за разпада на СССР като основни се отделят три: работата на външните врагове, икономическата неефективност на социализма и ударът в гръб, нанесен от тайни врагове вътре в страната. Да разгледаме тези причини, като се постараем да не опростяваме ситуацията, но и да не я усложняваме прекомерно.
Работата на външни сили
Разсъждавайки за борбата на Запада срещу СССР може дълго да се говори за Алън Дълес, за ЦРУ, за Мосад, да се изчисляват милиардите долари, похарчени за антисъветска пропаганда и т.н. Но главното е, че борбата със СССР има два отчетливи етапа – от 1917 до 1945 г., и от 1945 до 1991 г. Кога Западът загуби повече сили и ресурси, включително и най-главните от тях – човешки ресурси?
От 1917 до 1945 г. в борбата със СССР отдадоха живота си повече от 10 милиона европейци и не се справиха.
А колко европейци и американци загинаха в борбата със СССР след 1945 г.? Около 20-30 хиляди души. Дори да пресмятаме като “душманите”, едва ли ще достигнат повече от милион. Тогава – защо все пак те победиха?
Може би ни превзеха не с многочисленост, а с умение? Малко вероятно. Ако сравним враговете на Съветския съюз от първата и от втората половина на 20 век, сравнението няма да е в полза на вторите. Действително, към първите се отнасят такива титани като Чърчил, Троцки, Хитлер, а към вторите – Рейгън. От едната страна – велики политици и пълководци, а от другата – дърдорковци и обитатели на домове за дементни. Но защо първите загубиха, а вторите спечелиха? Такива неща не се случват.
Това означава, че да се търси основна причина за гибелта на СССР в каквито и да е външни въздействия, е погрешно.
Икономическа неефективност на социализма
Противниците на съветския строй твърдят, че плановата икономика е погубила СССР, защото тя е принципно неефективна и крахът е бил предрешен. Твърде много ресурси са поглъщали “безсмислената”, както обичат да я определят, надпревара във въоръжаването, подкрепата на съюзниците, губещите проекти в народното стопанство. И така – всичко завършва с дефицит и опашки за хуманитарна помощ.
Дори това да е вярно, то защо в сегашната Руска федерация се живее, средно взето, по-зле, околкото в Съветския съюз? Руската федерация не осъществява никакви проекти, сравними по мащаби със съветските, не произвежда стари и не разработва нови системи за въоръжение, не поддържа съюзници и продава нефта си на цена, 10 пъти по-висока от цената в края на 1980-те години.
Значи – главната причина не е и в икономиката.
Тайни врагове вътре в страната
Поддръжниците на съветската власт считат, че СССР се разпадна вследствие на субективни фактори. За всичко са виновни ренегатите, случайно попаднали в управляващата върхушка.
Ако ги бяха спрели навреме “Троя, може би, щеше да съществува и досега”. Това е близо до истината, но възниква въпросът: откъде се взеха тези ренегати? Имало ли е заговор? Твърде голям брой заговорници се получават, защото почти цялата съветска и партийна върхушка се устрои съвсем не лошо при новата власт. Толкова много заговорници не могат да осъществят заговор.
Среща се мнението, че в 40-те години на 20 в. все още е жив Сталин и всичко се крепи от него, само с него са свързани най-големите постижения на СССР. След като Вождът си отива – всичко се срива. Но след смъртта на Сталин СССР просъществува още почти 40 години. На страниците на книгите и вестниците това може да се сведе до дребна подробност между две дати. В реалността обаче, четиридесет години са период от активния живот на две поколения. Твърде много най-различни събития се случиха през тези години и “след” не означава “вследствие на”.
Има ли и други гледни точки, подходящи за обсъждане – т.е. такива, които не свеждат всичко до “Сталинските репресии” и “еврейско-масонския заговор”? Има, разбира се. Така например американският съветолог Стивън Коен (”Новая газета”, бр.97/21 декември 2006 г.) предполага, че в действителност СССР е бил разрушен не от някакви “удари в гръб” и не в резултат на “икономически крах”, а от избухналата в неговите върхове борба за власт. Това обяснява всичко и същевременно – нищо. Борба за власт е имало и има винаги, но разпадът на свръхдържави е рядко явление. Впрочем, споменавам Коен не защото е всепризнат авторитет в тази област, а за да се покаже, че и на Запад има неглупави хора, които не се боят да се отдалечат от стереотипите и да анализират въпроса задълбочено.
Ние - съветските хора - не трябва да се влачим на опашката в процеса на този анализ. В края на краищата, ако за западните изследователи разбирането на истинските причини за гибелта на Съветския съюз е по-скоро занимателно упражнение на ума, отколкото жизнено важен въпрос, то за нас разбирането на истинските причини за гибелта на страната ни е въпрос на преживяване.
И така, нито един от гореспоменатите фактори, нито даже всички те, взети заедно и в комплекс, не обясняват причините за онова, което се случи през 1991-ва.
Същността се изразява в следното. Разпадът на СССР действително беше предрешен. Но той не беше предрешен от икономически причини. Причина за разпада беше действително предателство, именно удар в гръб. Но важното е, че предателството на СССР от неговото ръководство беше обективна неизбежност. Защо?
За обичайния избор
От какво се ръководи обикновеният, средностатистически човек, избирайки между едни или други варианти, които му предлага животът? Не героят, ръководен от някаква висша цел, не вдъхновеният фанатик, но не и подлецът. А наистина обикновеният човек, да го наречем еснафът, ако това повече ви харесва. Той се ръководи от най-простия и разбираем принцип – да получи за себе си колкото е възможно повече блага, изразходвайки колкото може по-малко свои ресурси.
Тъй като почти всички блага могат да бъдат оценени в пари, то човек се стреми към най-многото пари. А.Т. Мехен го е формулирал красиво и точно: “Всички хора, повече или по-малко, обичат парите и се стремят към материални придобивки, но начините, които използват, или пътищата, по които те вървят към тази цел, винаги ще окажат съществено влияние на търговската дейност и на историята на населяваните от тях страни”.
Какво влияние могат да оказват на населяваните от тях страни начините на хората за придобиване на благосъстояние? Начините въщност са само два – или служене, или предателство. Всички останали начини се намират между тези два полюса, но така или иначе, приближавайки се към един от тях. Какъв поведенчески модел ще изберат хората от различни слоеве на обществото? Предателството в дадения случай не е търговия със стратегически тайни, не е шпионаж и тем подобни неща, въпреки че и такива могат да присъстват. Предателство е стремежът да се развиваш за сметка на своята страна, а не заедно с нея.
Ако не навлизаме в дебрите на многопластовите класификации, то населението на страните се дели на две групи: “обикновени хора” (няма по-точно название, всяко друго би било политически некоректно) и елит.
Обикновените хора не разполагат с големи ресурси, нито със забележителни интелектуални способности. Ако притежаваха такива, те не биха били простолюдие. Обикновеният човек не е нужен никъде и на никого, освен на своята страна, с изключение на случаите, когато е станал ненужен дори за нея и обстоятелствата са го принудили да стане емигрант или гастарбайтер. Иска ли обикновеният човек да живее по-добре, даже в ущърб на своята държава? Може ли той да предаде своята страна? Възможно е и да иска, но това няма значение - той няма какво да предаде, поне в мирновременни условия. Какво избира тогава простолюдието – служене или предателство? На него никой не му предлага такъв избор, на него му остава само служенето.
Представителят на елита, за разлика от обикновения човек, притежава и материални, и интелектуални ресурси, които могат да бъдат оценени не само по месторождение. Практиката показва, че хората се ръководят много по-често от изгодата, отколкото от каквито и да е други мотиви. Иска ли представителят на елита (аристокрацията) да живее по-добре, даже в ущърб на своята държава? Ако у него възникне такова желание, той има достатъчно възможности да го реализира. Елитът винаги е склонен да служи на този господар, който може да предложи повече.
И така – какъв извод можем да направим? Изводът е следният – склонността към предаталство на интересите на държавата е неотменимо свойство на всеки елит.
Простолюдието, вследствие на своята вечна разпокъсаност, недостатъчна информираност и подчиненото си положение спрямо елита, не е способно да предотврати предателството на елита. Разбира се, може да се разсъждава за “правото на народа на възстание”, но както се казва, “Метежът трябва да завърши неудачно – в противен случай го наричат другояче”.
Хората отдавна мечтаят за това – някой да може да предотврати вечната склонност на елита към предателство. По-рано се е считало, че това може да направи Господарят.
Антисъветчиците обичат да казват, че вярата в добрия Цар е характерна само за недодяланите руснаци. Такова твърдение е показател за ниска обща култура и неразбиране на предмета от страна на подобни публицисти. Ето какво е написал Макиавели преди половин хилядолетие: “...едва ли е честно, обаче е невъзможно да се удовлетворят претенциите на аристокрацията, без да се притискат другите; възможно е да се изпълнят исканията на народа, който има по-чиста цел, отколкото аристокрацията - аристократите искат да го подтискат, а той не иска да бъде подтискан. Ho с враждебния народ нищо не може да се направи, защото той е многоброен, а с аристокрацията – може, понеже тя е малобройна. Народът, при най-лош изход, ще се отвърне от Господаря, докато от враждебната аристокрация може да се очаква не само да се отвърне от Господаря, но и да тръгне против него, защото тя е по-далновидна, по-хитра, навреме търси пътища за спасение и угодничи на този, който е по-силен. Ще добавя още, че Господарят не е свободен да избира народа, но има свободата да избира аристокрацията, тъй като негово право е да наказва и да помилва, да приближава и да отхвърля в немилост.”
А ето какво е написал преди 100 години френският историк Лавис: “Монархията може да бъде демократична, но аристокрацията не може; тези две думи се срещат само като противоречие. /.../ Кралят и народът имат един и същи враг – аристокрацията – и затова по време на възстания народът се нахвърля на велможите, а не на краля. Английските селяни пеят в една своя песен “Когато Адам е работил на полето, а Ева е предяла, къде е бил графът?”.
Такава е изконната и многовековна вяра на италианците и французите в добрия Цар и лошите сановници. Друг въпрос е, че наследствената монархия допуска поява на върха на властта на личности, подобни на Николай Втори, което веднага води до преоценка на всички нейни плюсове.
Променило ли се е нещо от тези времена? Много се е променило.
Ако в началото на 20 век нямаше непреодолим разрив между държавите и техните стартови условия, по най-груби изчисления, бяха равни, то в средата на 20 век, след разрушаването на колониалната система, възникнаха понятията “златен милиард” и “трети свят”. Тогава, наред с държавите, които са били най-могъщите обществени структури в течение на почти цялата известна човешка история, се появиха и други структури – транснационалните корпорации, съперничещи на държавите и дори превъзхождащи ги със своята мощ. Впрочем, от това изводите на Макиавели не са загубили актуалността си.
За отношението на различните слоеве на обществото към тяхната страна сега може да се каже следното. Само простолюдието е принудено да служи на своята държава. Елитът винаги е склонен към предателство. Ако държавата му е богата, той ще служи на нея. Елитът на бедната държава неизбежно ще се занимава с предателска дейност.
За властта в Русия
Каква страна е Русия? Русия е бедна страна. Значи, руският елит... Нужно ли да се продължи?
Мъдрите императори, макар и не без усилия, са удържали предателските наклонности на елита, но Николай Втори отпусна спирачките и Русия се включи в световна война в интерес на Франция.
Ръководителите, дошли на власт след Февруарската революция, още по-силно съблюдаваха интересите на Запада, или по-точно – техните лични интереси съвпадаха много повече с интересите на Антантата, отколкото с интересите на Русия.
Все пак през октомври 1917 г. историята направи хитър финт. На власт дойдоха хора, които изведнъж толкова се разсърдиха със Запада, че им остана да се държат само за Русия и предателството на Русия за тях бе изключено. Става дума за болшевиките.
“Заводите – на работниците!” - всъщност беше конфискация на западна собственост, а това не се прощава. ”Мир за народите!” - и Русия излезе от Първата световна война, в резултат на което през следващата една година вместо руснаци загиваха французи, англичани и американци. Това още по-малко може да се прости. Скоро след Гражданската война, в живота на едно и също поколение, последва Втората световна – война на СССР срещу почти цяла Европа, което още повече засили откъсването на руския елит от западния. Възможността за служене на Запада и,съответно предателството на СССР бяха изключени от структурата на избор на онези, които бяха застанали на кормилото на страната в първата половина на 20 век.
Можеха ли да предадат страната си Сталин, Хрушчов, Брежнев? Та те бяха опръскани с кръвта на европейците от главата до петите! Брежнев ръководеше отбраната на 18 армия в Малая земля, Хрушчов бе един от организаторите на победата при Сталинград, а за самия Сталин – не може и да се говори. Те бяха привързани към нашата страна буквално с дебели въжета и не можеха да не й служат в рамките на своите способности. В останалото всичко беше като навсякъде, борбата за власт си вървеше с пълен ход. Хрушчов уби Сталин, Брежнев едва не уби Хрушчов (после реши въпроса “по мирен начин”). Но възможност за предателство тези дейци даже не можеха и да си представят. Самите те служили на съветската страна, заставяха и другите да го правят. Хрушчов изпращаше на Запад не пари и секретни данни за отбраната, а мемоари! Западът ненавиждаше тези дейци, боеше се от тях и не би ги взел на служба, даже ако те биха поискали това (както не взе в миналото Троцки).
Когато си отидоха ръководителите, чиято биография изключваше възможността за служене на Запада, веднага в структурата за избор на съветския елит се появи възможност за служба на богатия Запад. Новият елит имаше какво да предложи, Западът не се боеше от него и предателството се осъществи. Но да повторим, предателство не като самоцел. Просто елитът служи на богатите и силните, а тъй като те не се намираха в нашата страна, елитът служеше не на нея. Не че ръководството на страната при Хрушчов и Брежнев, като цяло, беше по-умно, отколкото при Елцин или Путин. Но пред дейците от онова време работата за Запада, бягството на Запад, бяха изключени от структурата на техния избор, докато за съвременните - не бяха изключени. И резултатите, съответно, са различни.
Можеше ли да бъде предвидено това? Едва ли. Нямаше още такива исторически примери, нямаше статистика, която да позволи да се направят правилни изводи. Нямаше даже съответната терминология! За нещо подобно може би се е досещал Сталин, когато е твърдял, че в хода на приближаване към комунизма класовата борба ще се засилва. Каква класова борба, какво общо има тя тук! Едва сега може да се предполага какво е имал предвид Вождът: колкото по-силно и по-богато става съветското общество, толкова повече може да предостави на световния пазар някой негов представител, толкова повече той ще бъде оценен от богатите страни и толкова по-голяма ще бъде у него съблазънта да служи на тях, а не на своята страна. А ако възможността за сътрудничество не се помрачава от спомени за стари конфликти, още по-добре. Но каква “класова борба” е това? Ето защо на върха на своето могъщество Сталин предупреждава: “Ако нямаме теория, ни очаква гибел!”
Уникално ли е предателството на нашия елит, само в Русия ли се случва това?
Третият свят
Да се пренесем в бившите колонии на европейските държави, сега - суверенни страни от третия свят. Историята на болшинството от тези страни започна в средата на 20 век. Започна не от нула. Европейските колонизатори - разбира се, след като източиха доста ресурсите им - оставиха на новите държави и промишленост, и промишлена инфраструктура (което е много важно), и държавнически опит (което е най-важно).
И все пак - на територията на третия свят останаха съсредоточени основните природни ресурси на земята. Намери се, обаче, теоретическа възможност населението на третия свят да бъде изключено от веригата за производство и потребление на “златния милиард” и да бъде превърнато в “просещ милиард”. Така третият свят си остана подчинен, както и преди. Защо?
Съблазнително е да се търси обяснение за това в различията на националния характер, както прави Гюстав Льобон. Но ако такава гледна точка е имала право на съществуване в 19 век, в 21 век тя не би могла да се счита за абсолютно вярна. Светът сега не е това, което е бил по време на древните странстващи певци-поети. В далечното минало човекът е получавал основни знания в родната си среда, от роднини, старци, народни разказвачи; отгласи от този период са заварили и са описали, доколкото са могли, първите европейски етнографи.
Националният характер – това е все още 20 век. А сега векът е 21-ви.
В последните десетилетия човек получава знания от централизирани източници – в училище, в института, от книгите, вестниците, телевизионните предавания, интернет. В резултат на това хора от различни националности могат да имат съвършено еднакво възпитание и мироглед.
Възможно е да се възрази, че не всички имат интернет, а мнозина са неграмотни. Но това няма значение - и тези, които вземат решенията, и онези, които искат да станат като тях, имат интернет и знаят английски.
Националният характер – това е стъпало в развитието на човечеството от усреднения хищен дивак до усреднения дъвчещ еснаф.
Националният характер, разбира се, може и да се прояви, но рядко възникват обстоятелства, които те принуждават да отхвърлиш наслоението на десетилетията и да си спомниш вековния опит, без същевременно да изпаднеш в диващина. Да се обяснява положението на държавите в наше време с националния характер на народите, е признак на глупост или некомпетентност, или на стремеж за тайно осъществяване на антиобществени и антидържавни планове. По-просто казано – ако някой твърди, че нощните пеперуди са стадо говеда по своята природа и затова заслужават само такъв живот, то този дърдорко е или идиот или враг.
Какви други причини може да има за подчиненото положение на третия свят?
Военното превъзходство на Запада? Но след 1945 г. никой не е използвал атомно оръжие; обикновено използваното оръжие не се различава много от времето на Втората световна война. Що се отнася до бойния дух на “златния милиард”, той отдавна го е загубил. Епизодът от пролетта на 2007 г. с пленяването от иранците на английските военни моряци (съвсем не най-страхливите представители на своята нация) повече от нагледно потвърди факта, че англичаните днес не са онези от времената на Сесил Родс.
Техническо превъзходство? Но Западната промишленост отдавна се прехвърли в третия свят, там постепенно се премества и науката.
Тогава защо третият свят остава подчинен на златния милиард, както и преди това?
Страните, съставящи в момента третия свят, започнаха като бедни страни. Елитът на тези страни, съвсем естествено, ориентирайки се към собственото си обогатяване, се ориентира и към съсредоточието на богатството – на Запад. И тъй като този елит разглеждаше като най-важна за себе си не собствената си страна, той действаше така, че да допринесе полза на своята бъдеща страна - т.е., на някоя от западните страни.
Елитът на страните от третия свят никога не е служил на своите държави, той винаги е служил на държавите на златния милиард. Именно това обуслови бедността и вечния упадък на страните от третия свят.
Елитът на западните страни, по принцип, е не по-малко склонен към предателство на националните интереси, отколкото елита на страните от третия свят – хората навсякъде са еднакви. Но западните страни започнаха своето съревнование със страните от третия свят от съвсем различна стартова позиция - те започнаха като богати страни.
Ако в някоя страна от третия свят започне война, глад или революция и възникне реална заплаха за живота, къде ще избяга местният елит – министри, олигарси, “културни” дейци? В Лондон, спасявайки себе си и парите си. Представителите на елита на третия свят имат “запасно летище” и родната страна за тях не е нищо повече от обект за експлоатация.
Ако нещо започне в Руската федерация - къде ще се втурне елитът? Също в Лондон!
А ако това се случи във Великобритания – къде ще побегне нейният елит? Е, от тук вече няма къде да се бяга. Елитът на страните от златния милиард няма “запасно летище”, на него му е дадено да живее само в своята страна. И съответно, той ще полага всички усилия в неговата страна да не възниква никаква опасна ситуация. На сегашния етап за страните от златния милиард не са страшни нито деиндустриализацията, нито липсата на полезни изкопаеми, нито общия упадък на интелектуалното равнище на населението, нито абсолютната зависимост от външни доставки. Докато елитът на целия свят служи на златния милиард, неговата мощ само ще се увеличава.
Глобализацията постепенно променя това положение и елитите започват да служат не на своите държави, а на транснационалните корпорации. Но основните транснационални корпорации са базирани в страните на златния милиард и независимо от това кой ще победи – държавата или корпорацията, – за останалия свят и за Русия положението едва ли ще се промени кардинално.
Възможен вариант
Какъв е изходът, какво да се направи, че елитът да работи за благото на нашата страна, а не за някоя друга? Как да се преодолее неизбежната склонност на руския елит към предателство? Безсмислено е да се правят опити да се привърже елита към страната ни с икономически средства. Дори ако нашата страна може да предложи на представителя на елита повече, отколкото някоя страна от златния милиард (което е проблематично), сега – в периода на глобализация, когато корпоративните структури станаха по-силни от държавите - това не е актуално. За Русия няма принципно значение кой ще купи нейния депутат или президент – държавата САЩ, или корпорацията “Дженерал-мотърс”. Има значение само това, че този депутат или президент няма да служат на Русия.
Без контрола на населението върху дейността на елита, предателството на елита е неизбежно. Какъв трябва да бъде механизмът на този контрол? Ако пропуснем безсмислената “ррреволюционна” риторика, в сегашния момент има само един вариант – Закон за АВН (армия на народната воля, .б.р.)
Превод Анна Йонкова
|