Наричат ги още хрисовули, ще рече “златопечатани слова”, защото носят златните печати на средновековните български владетели. Това са официални документи, издавани от тогавашната царска канцелария, с които се потвърждавали стари и се давали нови привилегии на български манастири или пък на чуждестранни търговци.
Такива златопечатани слова в далечното минало е имало стотици, а може би и хиляди, но до наше време са достигнали само осем документа от петима български царе: Иван Асен II, Константин Асен Тих, Иван Александър, Иван Шишман и Иван Срацимир. Тези хрисовули са изписани от дворцовите калиграфи (краснописци) с красиви букви, особено пищни накрая, при името и официалната титла на владетеля, например: “Иван, в Христа Бога верен цар и самодържец на всички българи и гърци, Александър”. Датировката им обхваща времето от 1230 до 1395 година.
Запазени са също така няколко грамоти на гръцки или в превод на латински и италиански език. Традицията на хрисовулите възниква вероятно през IX-X век. По-голямата част от известните на науката екземпляри се намират извън границите на България.
Грамотите се пишели на пергамент, след което ги навивали на руло. Въпреки деловия им характер текстът бил сравнително обемист – приблизително 1 до 3 сегашни машинописни страници.
За какво се говори в тях? В Рилската грамота на цар Иван Шишман например се изрежда пълният списък и се изброяват условията, с които той подарява на едноименния манастир 70 села и 40 хил. декара земи, в духа на феодалима – заедно с живеещите в тях крепостни и дори... свещеници. Венецианският хрисовул на цар Иван Александър пък дава на търговците от този италиански град правото да търгуват из цяла България и да си построят католически храм в Търново. Освен това той гарантира неприкосновеността на стоките и на личността на притежателите им, определя в подробности митата, които трябвало да плащат те. Подобни били, от друга страна, и условията за българските търговци във владенията на Венеция, която по онова време била същинска империя.
Освен другото, тези документи били също така и поле за изява на дворцовите подмазвачи, които възхвалявали без мяра своите величайши господари.
Всички грамоти призовават, а нерядко и направо заплашват приемниците, велможите и държавните чиновници да спазват завещаното “во веки веков”. Множество грамоти, издадени от сръбския крал Стефан Душан на манастири в Македония, която тогава била под неговата власт, буквално преповтарят предишни златопечатници на българските царе. Нещо повече: грамотите на средновековните ни владетели били зачитани и много по-късно дори от султанските власти на Балканския полуостров. Косвено доказателство за това е и една късна “компилация”, направена – както показва езиковедският й анализ – през XVI столетие. Авторите й “възстановяват” вероятно изчезнал или унищожен хрисовул на цар Коломан, в който той подарява села, земи и правдини (привилегии) на монасите от Зографския манастир в Атонските планини.
При сравнително скромния арсенал от местни извори по средновековна българска история златопечатните слова на нашите владетели са изключително ценни източници за обществено-икономическите отношения в държавата през XIII-XIV столетие. От тях учените получават множество данни за феодалната собственост и право, административното устройство, данъците и повинностите на населението, отношенията със съседните държави и т.н. Безкрайно интересен е също така и техният език, където могат да се намерят не само образци на средновековната канцеларска фразеология, но нерядко и на риторическо изкуство от доста висока проба. Краснописът пък, майсторският начин, по който се изписват буквите в текстовете, е възприет в руските, украинските и белоруските земи, като продължава да се използва дори в наше време.
Особено ни е приятно да изтъкнем, че в. “Нова Зора” е свързан с темата за хрисовулите с една особена нишка. Работата е там, че известният писател Венцеслав Начев, истински стълб на вестника ни от самото му създаване, е и автор на преинтересното изследване “Български царски грамоти”. Книгата му е отпечатана през 1996 г. от столичната издателска къща “Христо Ботев”.
Рилската грамота на Иван Шишман
|