|
В опушената хралупка на джамала се турят сухи травки, клечорляк, а наокол тънко нацепени дръвца. По открая иде ред на цепениците и кютуците. Препоръчително е те да бъдат от меше (дъб) или бук, защото дълго държат жарава и в собата е топличко като в Христовата пазуха. Тъй казват стопаните мераклии.
Та като палне джамала и човек се хвърли по риза, може и да отъркули софрица и с благоговение по средата да тактиса чайник с греяна ракия. Тя се подслажда с шекерче, уловено с нажежен дилаф (маша). Връз танурки на тънко се резва шарена сланинка, пастърмица, трушийка, ръснато с лют червен пипер кисело зеле и каквото там Господ дал.
Навънка е зима, снегът хрущи на здраве и берекет и човек може да отпусне душа край живо огънче. След като си е ошетал работата.
Питам веднъж един бял побелял майстор, ала държелив, от ония, дето им викат стари пояси, дали пие, та да му капна едно юзче. Работил ми е по къщата човекът, трябва да го зачета. А той ме мери на око, като на кантар, демек колко ми е акъла, и юзчето изчезва в шепата му. Вика: пия, когато си свърша работата и ако си я харесам.
|
Ето това е! Така пиенето се превръща в морал! И се пази достолепие. Това няма нищо общо с разпасаното олигавяне на разни разбогатели синковци – нашкембели и с торбички под очите, - които си тръгват с разкопчан копчелък на “дюкяна”.
Но не за тях ми е сега приказката, ако и да ме сърби ръката да го перна през мазните устища (ей, нямат наядане тия хора!), а за читавите българи, които знаят мярка във всичко. Те са солта на земята. Те дават смисъл на главоблъсканицата, наречена живот. И някъде от небитието дочувам гласа на неуморния списовател и труженик Станислав Сивриев: всичко хубаво на тоя свят е направено все от мераклии хора.
Сивриев бе мераклия. Зачиташе с просветено внимание и красний пол. Той пишеше с мерак, услаждаше му се писането, затеуй и прозата му бе гъста и дъхава като мед от хралупа на диви пчели. Макар и с едно око – виждаше като стоок.
По-често живееше в Боженци – райско кътче в пазухата на Габровския Балкан – и, нали мераклия човек, къщата му бе спретната и бяла като пуканка.
Колко кафета сме изпили на неговото любимо чердаче, което си беше чердачище!
Отплеснах се малце. Ама нали дума – дума отваря. Пък и колчем се присетя за Сивриев!.. На такива като него трябва да се въздава. Ако сме народ с памет и срам.
Нещо ви разправях за джамала. Джамалът (при някои небрежни артикулации се произнася и като джамликен) е откровение на балканджийския спестовнически гений. Огнището е едно, пък топли две соби. Конструкцията, зидарията на джамала позволява това. Съвмещават се положителните страни и на печката, и на огнището. класиката, която, както знаем е “великодушна”, според ироничното намигване на един Иван Динков, също възпевателно отдава дължимото на това балканско творение. Дори проклетникът Кирил Христов се умилява: “На къщата пред джамликена, /огрял на слънцето, лоза зелена/ преплита гранки на висок чердак”.
Та от висок боженски чердак се снисходява да слезе на грешната земя и сам си Орлин Василев. Той е наснован мъж – едър кокал, гледана снага. Изживява се като севастократор на българската литература. Има претенциите да владее всички тайни на писателския занаят. В мигове на снисхождение обича да поучава. С едно изискване – да бъде слушан захласнато. Негов е лафът, че когато се появи хубав разказ – трябва да гърми топ. А топчията – все той. Веднъж го контрирах, като му казах, че когато искам да прочета нещо хубаво – сядам и си го написвам. Аджамия бях, но корназ. И бай Орлин ме забеляза, без да е прочел и ред от мен.
Та тежко слиза по дървеното стълбище Орлин Василев. Пироните ще изхвръкнат. Дъските охкат. На двора е кукнал бай Пенчо джамалджията – хърбо челече, едно джезве кокали. В пояса – тесла, на главата – смачкана като курешка капица. Но очите – зорки като на невестулка. А Орлин тръгнал да го плаши: аз, кай, съм лауреат (дваждый), носител на таквиз и таквиз награди, народен деятел, депутатин и т.н.
Бай Пенчо кантари на око “севастократора” и го подсича преди още да е дошло до пазарлък. Думите му са думи на майстор, който си знае цената. Сече като с тесла: да ти кажа пък аз кой съм. Аз съм бай Пенчо джамалджията. И ако не ти направя джамала – ти зимъска ще мръзнеш като щурец.
Бай Пенчо беше комай последният джамалджия на Балканите. С него се затри един прадревен занаят, тайни умения и къделите пушек не идват от джамали.
Вечерта го черпя в кръчмата една ракия (в Боженци кръчми да искаш!) и му подхвърлям, че е каздисъл (разсърдил) бай Орлин, който не е навикнал да му прекословят. А бай Пенчо като врабче отпива от ракийката и ми казва нещо такова: никой не е по-голям от Господа. Не ми е кахър Орлин. Ама и Господ не ми е кахър. Аз и с него ще се сговоря, щото и на него ще му затрябва джамал да не мръзне зимъска.
И сигурно се е сговорил с Вишен Бог, и сигурно е кукнал свойската до дясното му коляно и си сръбва като врабец божа ракийка.
Щото е бай Пенчо джамалджията!
Як, як, ама и бай Орлин занемощя. Остави гьостерицата, на която се подпираше, до джамала. И къде, къде – та в правителствената болница. И отива Сиври паша (сам така се и наричаше Станислав Сивриев) да го навести. И нали стара вражда ръжда не хваща, таквиз думи му издумва: Орлине, Орлине, ти цял живот искаше да влезеш в правителството, пък влезе в правителствената болница!
До сами гробови праги дуелът продължава!
Тук кютуците в джамала пукат и бълват искри. И няма как да е другояче, защото тясна е всяка гора, която се оспорва от два мечока.
Криви-прави – ръстати хора бяха Сиври паша и бай Орлин. Характери!
Сега ни е налазил дребак. Снизи се, умаля ръстом писателската фауна. Литературният лес гъмжи от дребни бозайници с гигантически честолюбия.
И джамалите губят тяга. Щото джамалът си иска едро нацепени цепеници от юнашка ръка. Пишурковците го това не могат и затова цвърчат под дюшемето на литературата. И упражняват древен жанр – пишат анонимки. Наскоро прочетох една такава, адресирана до медиите с куп обвинения до ръководството на СБП.
Откак СБП загуби своя елитарен характер и се превърна в нещо като масова организация, в която не се знае кой е майстор, кой калфа и чирак – нещо охладнях към това гняздо (Вазов пише “гняздо”) на словесна немара, сплетни и честолюбия.
Но искам да кажа на анонимчиците: господа, писателят се подписва под всеки свой ред, както се е подписал и бачо Киро и след последното свое стихотворение, което го отвежда на бесилницата. А в това свое стихотворение той се гордо нарича комита, който е тръгнал в Балкана бой да се бие за мила свобода и правдини човешки.
Е, как да не го обесиш такъв!
Днес никой никого не беси. Анонимчиците се бесят сами на връвчицата на позора.
И джамалите немеят, задръстени от пепелта на нерадението.
Но, както е казал поетът: “млъкни, сърце!” Слава, Богу, не всичко е черно, въпреки че понякога ни чернее пред очите. Това е от саждите на размножената салонна подлост и от черногледството на едни вечни оплаквачи, които живеят със злата радост, че всичко се скапва. Те жаждат скапването, че го и предизвикват. Това са лешоядите на прехода. Те се засищат с мъртвило.
Е, не всичко се скапва!
Наскоро гледах телевизионен репортаж за един сърцат стопанин българин. В сърцето на Врачанския Балкан човекът сам бе изградил нещо като чифлик – със стопански постройки, плевни, кошари и къще за себе си... Бе развъдил всякакви добичета и най-вече овце. Рунтави вълкодави прибелваха зъбища. А той крак не подгъва. Казва, че всеки ден в шетня и труд навъртал къде двайсетина километра. Лятос коси и трупа сено. Да има с какво да си храни стоката.
Този човек не хленчи и не подсмърча. Само дето няма време да се обръсне и е четинясал. Той се труди и произвежда. Напук на кризи и прогнози, злорадо съчинявани от “белоръкавични депутати”, както презрително се изразява Захари Стоянов. Такива като него са солта на живота. И не случайно в Евангелието на Матея Исус Христос предупреждава: “А ако солта обезсолее с какво ще солим?”
С какво ще солим!?
Отъркулиха се празниците. И е време да се стегнем и да бием пъртина през горнилото на живота. Труден е той, понякога наумява на “озъбено свирепо куче”, както е казал поетът, но така или иначе е едничък, драгоценен. И си струва този живот да бъде изживян като сръчната направа на джамал.
Защото джамалът не е само грейка, а и душа на българската пребъдност.
Да накладем джамала на тази пребъдност!
Амин!
|