|
Порталът „Геополитика” публикува статията на Дейвид Голдман, американски политолог, бивш високопоставен чиновник в редица републикански администрации, който пише в пресата с псевдонима „Шпенглер”. Въпреки някои абсолютно неприемливи твърдения на автора, и то най-вече по повод Иран и ислямския свят като цяло, тази статия представлява интерес в контекста на промените в геополитическото мислене на бившите неоконс.
|
Бившият американски президент Джордж Буш си мислеше, че САЩ могат да превърнат Кабул в Пуерто Рико, архетипният американски градец в щата Илиноис. Днешният президент Барак Обама сериозно вярва, че днес Кабул е толкова прекрасен, колкото и Пеория.* Явно в Америка битува мощна идеалистична илюзия, че налагайки демократични реформи в Ирак или Афганистан, там се внася и реално демократично съдържание, което пък съответства на още по-странната илюзия, забраняваща „едни нации да се обявяват за по-високостоящи от други”, както каза Обама на сесията на ООН от 23 септември (2009 г.).
Наистина е безумно да се предполага, че Америка ще прекрои света по свой образ и подобие. Като имаме предвид, че половината от днес съществуващите езици в света още през това столетие ще се превърнат в мъртви езици, защото естественият интерес към тях отмира, би било още по-голямо безумие да превръщаме външната политика на САЩ в програма за подкрепяне на несъстоятелни култури. Та това са те, близнаците-идиоти на американския идеализъм.
Съвсем не искам да слагам знак за равенство между Буш и Обама.
Буш искаше да засили мощта на САЩ, в същото време Обама иска да я намали. Буш имаше благородни мотиви за действие, но не беше по-малко деструктивен. А къде са реалистите? Домашно приготвените реалисти в политологията можете да срещнете в К-Стрийт**). Всъщност към тях спада и проф. Джон Мирсхаймър, и Стивън Уолт, врагове на т. нар. израелско лоби. Защо САЩ трябва да подкрепят Израел – питат тези професори, - късчето земя с население от 7 млн. души, и да пренебрегват милиард и двеста милиона мюсюлмани, част от които все пак просто са седнали върху тръбата за нефт? Защо да не бъде принуден Израел да подпише мир съгласно арабските условия и да се върнем към условията от 1967 г., т.е. да се изведат израелските войски от арабска територия и Йерусалим да бъде разделен?
Защо ние не мислим рационално и сложно както европейските ни съюзници? Тази логика предполага да се представят за реализъм множеството фантастични предположения (споделяни от доста експерти). Много лесно е да се сбърка реализмът с популярната илюзия.
По времето на Роналд Рейгън „реалистите” настояваха, че СССР е стабилна, последователна и успешна държава в световния баланс на силите. Рейгън и съветниците му видяха в съветската агресия симптоми на неизбежен вътрешен крах. Шефът на управлението по планиране на рейгъновския Съвет по национална сигурност ми каза още през 1981 г., че целта на американската програма за превъоръжаване е свръхнатоварването на съветската икономика и крах на комунистическата система около 2007 г. Тогава го помислих за опасен психар. Защо трябва да уговаряш разоръжаването на СССР, който е обречен да загине заради собствената си некомпетентност и корупция? И защо трябва да се съюзяваш с мюсюлманските страни, обречени на неумолим упадък и дори на гражданска война? Иран, Турция и Алжир ще стареят толкова бързо, както и европейските страни, при това без да имат буфер от богатство, позволяващ им да се справят с увеличаването на пенсионерите. Ирак, Афганистан и Пакистан изглеждат неуправляеми. В такъв случай сред мюсюлманските страни изглеждат стабилно само Бангладеш и Индонезия, но пък те имат слабо влияние върху изработването на американската близкоизточна политика. Влиянието на Саудитска Арабия в региона се изразява в строеж на медресета в съседни страни, където студентите биват обработвани по съответния начин, или пък се предоставят финансови линии на избрани бивши президенти на САЩ и на академици-реалисти. Саудитците наистина ни продават нефт, но ние плащаме това с пари и не сме длъжни в замяна да им мием краката.
Реалността в днешната американска администрация, особено в сектора, който се занимава с арабско-еврейските преговори, днес е въплътена в министъра на отбраната Робърт Гейтс. Това, вероятно, е единственият реалист в американското ръководство. Пентагонът с реалистичен ужас гледа как Израел може да започне да обменя военни технологии с Русия и Индия. Става дума за руско-индийския съвместен проект за създаване на изстребител пето поколение, и също на безпилотни самолети и системи за противоракетна отбрана. Тъкмо по тази причина администрацията на САЩ внезапно се отметна от искането Израел да замрази строителството на поселища и предложи да се замрази придобиването на нови земи.
Ето това е истински противоположното на Мирсхаймер и Уолт. Ето това е истински реализъм.
В света на оръжието масовото поразяване на огромни маси неграмотно и полуграмотно население не е принос към възможностите за отбрана. Дори в древния свят огромното превъзходство на персите в жива сила не е било голяма заплаха за Александър Македонски в битката при Гавгамела. Въпреки своята депопулация, Русия е обречена да си остане една от водещите военни държави, като се има предвид превъзходството й във военнопромишления комплекс.
Израелският принос за модернизацията на руския ВПК може да е решаващ в отрасли като авиониката и производството на безпилотни самолети. Сред милионите емигранти от СССР, нахлули в Израел след разпада на СССР, има не повече от 10 000 учени, включително и тези, които създаваха системата на въоръженията. Руският стремеж да ги интегрират в своя ВПК е съвсем разбираем. Ако нахлузите на Израел трънен венец, ще се сблъскате с непредвидими проблеми.
С две думи – не съществува реалистична посока в американската политика, има само близнаци-идиоти на идеализма, и фантасти, представящи се за реалисти.
Никой във Вашингтон не е способен да отговори на следните актуални въпроси:
• Кои страни са непоколебимите съюзници на Америка, какви са нейните безусловни врагове и кои не са врагове, но и не са приятели, а само актьори, движени от свои собствени интереси?
• Кои страни са надеждни партньори на Америка в обозримо бъдеще, и кои са ненадеждни?
• В кои региони можем да решим проблемите, и в кои трябва да се ограничим до това да задържим ескалацията им?
• Къде може да сключваме споразумения въз основа на взаимно изгодни интереси, и къде не са възможни никакви споразумения?
• Кои въпроси засягат националната ни сигурност дотолкова, че при решаването им, ако се наложи, да използваме и сила?
Ето и няколко извода:
Китай е ос на американската стратегия. Двете най-големи икономики в света са жизнено заинтересовани да се укрепват взаимно. Такъв икономически алианс ще има и политически последствия. Забравете за уйгурите от Синцзян и за прокудения Далай лама. Като имперска държава, Китай е под непрестанната заплаха от въстания в провинцията и не може да бъде милостив към лидерите на сепаратистите. В противен случай ще бъде заплашен от вътрешен разпад. Западът най-малко би искал Китай да потъне в нестабилност. Ако се случи, Америка ще трябва да забрави за нормалното икономическо развитие минимум за едно поколение напред. Ако Америка иска да помага за правата на човека в Китай, тя трябва да помогне за създаване на финансови пазари, имиграция на китайски предприемачи и други такива неща, които правят китайското общество по-отворено. Китай също е заинтересован от силна Америка. Китайците и техните съседи много повече не се доверяват един на друг, отколкото на Америка.
Русия е третият кандидат в надпреварата, но може да стане и важен участник в сделката. Америка няма интерес от цветни революции по „близката граница” (какво бе например „революцията на лалетата” в Киргизстан?). Украйна и Грузия заемат съответно последното и предпоследното място в световната класация по раждаемост и може да прекратят съществуванието си като национални държави дори към средата на днешното столетие.
Тогава защо Америка да прави дългосрочни инвестиции тук?
Представата за това, че САЩ може да помогнат за енергийната сигурност чрез прокарване на тръбопроводите отвъд руските граници, изглежда фантастика. Америка трябва да се пазари не за стоките, които – известно е предварително – нямат пазар (демокрация в „окръзите”), а за онова, което наистина е нужно, например, руско участие в процеса на неразпространение на оръжие за масово поразяване, особено що се отнася до Иран. Та ето това е единственият въпрос, по който администрацията на Обама провежда правилна политика.
Индия е перспективен съюзник. Споразумението за американо-индийско сътрудничество в ядрената област, съвместната борба с ислямските терористи, започнала в периода на президента Буш, сближиха най-голямата демокрация в света с Америка, а икономическият бум в Индия я сближи с американската икономика.
С Иран вече е късно да се договаря каквото и да било: той трябва да бъде разрушен.
През 2004 г. Робърт Гейтс и бившият съветник на президента Картър по въпросите на сигурността Збигнев Бжежински представиха в Съвета за международни отношения доклад, който бе ярък пример за самоизмама, представян като реализъм. В него се казва – „като отчитаме историята на Иран и неговото неспокойно обкръжение, ядрените му амбиции може да се възприемат не като нещо ирационално, а като пример за стратегически разчет”. Фактически Бжежински и Гейтс признаха, че именно американската заплаха принуждава Техеран да се снабди с ядрено оръжие. „Като отчитаме засилващото се напрежение в отношенията между администрацията на Буш и Иран, свалянето на режима на Саддам Хюсейн в Ирак не донесе на Техеран осезателни ползи. Постоянните изявления на администрацията на САЩ за нуждата от смяна на политическия режим в Техеран, съчетано с превантивните мерки срещу държавите-пакостници, може единствено да увеличат иранското желание за власт чрез ядрено оръжие”.
Неуспешните опити на Обама да омиротвори Техеран, доказаха цялата несъстоятелност на подобни твърдения, но Вашингтон така и не успя да си създаде адекватна представа какво е съвременен Иран. Вече казах, че Иран неминуемо ще се изправи пред вътрешен взрив и не само поради социалното недоволство на образованата младеж. Иран все по-бързо се отдалечава едновременно от младите трудови ресурси (спад на раждаемостта) и от нефта (намаляване на запасите). Иран е в ситуация, аналогична на СССР от 80-те години: той трябва да се взриви или навън, или навътре. През 80-те години Русия се стремеше да преодолее икономическото си изоставане чрез заемки от Западна Европа. Рейгън пресече тези опити, като разположи в Европа стратегически оръжия. За известно време комунистите се опитваха да започнат война, за да му попречат, но в края на краищата се предадоха без нито един изстрел.
Иран или трябва да подкрепя шиитското движение по целия свят, или да се превърне в рушаща се империя. Ядреното оръжие е нужно на ръководителите му, за да отворят „чадър на сигурност” над страната, която подкрепя тероризма и екстремизма.
Проблемът Иран да не овладее ядрено оръжие, може би е единственият, където си струва Америка да приложи сила.
Американските стратегически приоритети са следните:
• възвръщане на икономическото превъзходство
• подкрепа за долара като резервна валута
• възпиране на държавите-пакостници да не се сдобият с ядрено оръжие, а бъдещите държави-пакостници (Пакистан) – от прилагането му.
• поддържане на стабилността на ключови държави като Индия и Китай
• постигане на такова ниво на превъзходство във въоръженията, което би позволило да се усети увереност на всички театри на военни действия (това е основното).
Стратегически Америка не е заинтересована:
- от демокрацията в Ирак и Афганистан
- от създаване на палестинска национална държава
- от независимостта на Грузия
- от членството на Украйна в НАТО.
За да работи върху постигането на тези цели, е необходимо сътрудничество с много държави, но в различенн аспект. Китай има ключова роля за нашия икономически успех. Русия има ключови позиции за сдържането на ядрените въоръжения. Индия е ключов играч в противостоянието срещу потенциални терористи, в това число въоръжаването и обучениета на формирования на племената от Северен Афганистан срещу талибаните.
В нашите трудни времена дори великите държави не могат да си позволят разкоша да поддържат моралното си превъзходство или удовлетворението от своето чистофайничество. Затова трябва да спрем да облажаваме Далай лама и раби Кадир, да спрем да помагаме на малка Грузия в борбата с огромната мръсна Русия, да спрем да спонсорираме цветни революции в безполезните отломки на Съветския съюз.
Трябва да се съсредоточим над насъщните си интереси и да се концентрираме върху онези държави, които са способни и имат воля да ни помогнат да ги отстояваме. Нашето внимание трябва да е обърнато към страните, които показват дългосрочна надеждност.
|