"Нова Зора" - брой брой 2 - 12 януари 2010 г.

Сподели във Facebook
Днешната арогантност е утрешно насилие
Таньо КЛИСУРОВ

Най-честите обръщения между учениците в горната степен на българското училище са: „копеле“, „гей“, „задник“... Споделям го от личен опит и с притеснението на възпитан човек, който все още реагира на подобни думи с изчервяване или възмущение. Но истината е такава, а който се опитва да я отрича, просто ми прилича на щраус, готов да си зарови главата в пясъка.
Темата за агресията в училище е постоянно актуална през последните години. Преди известно време случката в Благоевград с побоя над петокласник, с издевателствата на неговите съученици и виковете им „Умри!“, би трявало не просто да ни разтревожат, а да ни накарат да се вгледаме сериозно и аналитично в причините, довели до тези издевателства. А те са вече поредица и от най-различен характер – от побоища и насилие до убийства, граничещи със садизъм. Справка: онзи ученик от Перник, който разпарчетоса другаря си и го скъта в хладилник. Нещо, което дори във филмите на ужасите трудно ще откриеш.
Някой беше казал, че децата са носители на нашите собствени грешки и недостатъци, извадени под индиго. Склонен съм до голяма степен да се съглася с това. Можем ли да отречем, че насилието вече десетилетие, че и повече, е станало нещо обичайно за обществената атмосфера в България? Вечерните тв новини, първите страници на вестниците започват с убийства, изнасилвания, катастрофи (убийството на съмнителна личност като Боби Цанков се превърна национална новина номер едно). Килърите, наркотрафикантите, проститутките се превърнаха в супергероите на най-издаваните книги. Малкият екран бълва филмови продукции, в които кръвта се лее като из ведро, а да лишиш някого от живот, е просто нещо, което се случва на всеки пет минути. Видни държавни мъже или депутати в парламента си разменят открито реплики, по нищо неразличаващи се от онези, които споменах в началото. Че по какво се различават от арогантните тийнейджъри „народните избраници“ Яне Янев и Волен Сидеров, послужили си в кулоарите на Народното събрание с лексиката на долнопробната улица?
Да се върнем в училище.
„Демократичната“ атмосфера там доведе нещата до следния парадокс: учениците диктуват положението в родното школо. Те участват в изготвянето на характеристики на учителите си, дават им оценки. С други думи: оценяваният може да влияе на оценяващия. Да се лишиш от ученик в класа, като го изключиш или скъсаш на изпит, означава, ако си учител, да загубиш работното си място, защото паралелките са на границата 18-19 ученика. Иначе се закриват. Отделен е въпросът, че агресивни родители ще те набедят за „издевателство над детската душа“. Можеш и на съд да отидеш. Това води не само до редовни компромиси и до постоянно затваряне на очи от страна на учителите, наричани едва ли не с презрение „даскали“, но и до морален срив в цялостната атмосфера на учебното заведение. Да видиш ученик с цигара в коридора или пред входа в междучасието, както и с облекло от чалга дискотеката, вече въобще не прави впечатление на никого.
Вината на обществото и на училищния „кодекс“ през последните две десетилетия е ясна. Но смятам, че основна вина имат и родителите. Когато попитах една девойка от класа, в който преподавах за кратко, не изпитва ли неудобство, че изпя пред всички ни някаква цинична улична песничка (изучавахме българската народна песен и въпросната госпожица пожела да се изяви), тя ми отговори: „Че аз и пред татко съм я пяла...“
Направих за себе си сметката, че по време на обществените промени през 1989-а повечето родители на днешните ученици са били 15-16-годишни. Тъкмо са се изграждали като характери, като манталитет. Не мисля, че годините в началото на деветдесетте са били най-благоприятните за това. Тъкмо тогава се зараждаха насилието, безотговорността, разбирана криво като демократичност, нихилизмът към традиционния морал. И ето последствията – децата на онези деца наследиха под индиго, че и в по-голяма степен, негативите им. Може и да прозвучи за някого наивно, но не е ли нужно днес и училище за родители?
В държавите, чийто модел се опитваме да следваме, насилето в училища и университети е едва ли не ежедневие. В САЩ, в Германия, във Франция, а наскоро и в „новопокръстената“ като нас Унгария, току някой младеж нахълта с оръжие в класната стая и лиши от живот няколко свои връстници. Нека бъдем различни в това. Защото се страхувам, че днешната арогантност в училищата ни утре ще се превърне в жестоко насилие с подобни масови измерения. Дано времето ме опровергае.

Нагоре
Съдържание на броя