|
Сякаш вече трябва да сме свикнали с войната в Афганистан, която се води от осем години. А ако си спомним предшестващата история на тази изстрадала страна, ще трябва да уточним, че бойните действия в нея (гражданската война, войната срещу съветския военен контингент и настоящата война) продължават тридесет и пет години. Това е животът на цяло поколение. Може би затова светът не обърна внимание на два почти идентични факта, които се случиха в началото на месеца. С едно изключение – Англия и Съединените щати, чиито войници се оказаха жертви на “приятелския огън” на своите.
На 3 ноември, след завръщане на патрул от пущинаците на Хелманд в сигурната база на англичаните, един от местните полицаи, който се обучавал на занаята от английски инструктори, вдигна автомата си и откри огън по своите учители, които пиеха чай. Загинаха петима от учителите, а сред ранените имаше шест англичани и няколко афганци. Убиецът избяга с мотоциклет и опитите да бъде заловен, все още са безуспешни.
Нещо подобно се случи в американския щат Тексас, в най-голямата база на сухопътните сили Форт Худ. На 5 ноември около триста войници се събрали за медицински преглед и ваксинации преди заминаване за Ирак или Афганистан. Неочаквано един от военните лекари, психиатърът Нидал Хасан, от палестински произход, но роден в САЩ, извади два незаконно внесени в базата пистолета и започна да стреля по събралите се невъоръжени хора. Загинаха тринадесет души, имаше повече от 30 ранени, а касапницата бе прекратена от случайно минаващи мъж и жена полицаи, които успяха да ранят убиеца “с четири куршума”, както бе уточнено след време.
|
Храбрата полицайка също беше ранена. Тя стана национален герой, на после се разбра, че точният стрелец е бил другият полицай, който от скромност запазил мълчание. Вдигна се шум, Конгресът на Съединените щати поиска разследване на целия случай, но президентът помоли това да не се прави, защото Америка “имала нужда от герои”. Тази позиция на президента, естествено, е разбираема. А двата трагични инцидента заслужават по-подробно внимание. Още повече че те се случиха в неудобно за официалните власти и в Англия, и в Америка време. Президентът Обама от края на август обмисля преоценка на действията на страната си в Афганистан, а съюзниците му по участие във войната, сред които и Великобритания, очакват неговото решение, за да направят корекции на своята политика. Догодина в Англия предстоят и парламентарни избори, в които войната в Афганистан ще заеме централно място.
За всички е ясно, че в действията на съюзните сили в Афганистан “има нещо гнило”. Те не знаят защо са там (целите и обясненията се променят непрекъснато), не знаят колко време ще останат там (вариантите са от незабавно изтегляне, през срок от още 2, 3, 4 или 5 години до “тридесетгодишна война”, дори до 40 години, а също така и до “още колкото е необходимо”). Те не знаят колко войника ще са им нужни за постигане на неясните им цели (сега те са стотина хиляди, но се очаква увеличение от още няколко десетки хиляди), не знаят колко ще им струва тази авантюра (военни разходи плюс помощи за правителството на “техния човек” – президента Карзай), нито пък знаят какво ще оставят след себе си (дали модерна демокрация от западен тип, дали умерена “азиатска демокрация” или пък страна, разпокъсана на парчета, всяко от които се управлява от местен племенен или военен вожд).
Но тези неясни въпроси са само част от по-широката картина, която е още по-объркана. Афганистан е един от многото проблеми - различни за различните държави, - които трябва да решават американският президент и лидерите на останалите участници във войната. Америка трябва да се измъква от кризата, да съкращава огромния си бюджетен дефицит, да изплаща невероятните си вътрешни и външни държавни дългове, а само за войните в Ирак и Афганистан е предвидено да бъдат изхарчени 130 млрд. долара през настоящата финансова година. Обама иска да прокара в Конгреса скъпоструваща здравна реформа, за да осигури медицинска помощ на 36 милиона бедни американци, които нямат застраховки и живеят без услугите на съвременната медицина. Но както става обикновено, разширяването на военните действия блокира големите реформи вътре в страната, настройва общественото мнение против президента, а това разклаща неговата власт и вещае загуба на следващите избори. Наред с Афганистан трябва да се завърши войната в Ирак, да се модернизират оръжията за армията, да се конкурират във всички области на живота и съюзниците, и съперниците (обединяваща се Европа, Китай, Русия, Индия, Япония и прочее). Всичко това трябва да се движи едновременно, за да не се допусне изоставане в някоя област, която неочаквано може да се окаже решаваща.
Не на последно място стои и задачата за укрепване на вътрешното единство на Америка. В това отношение разстрелите във Форт Худ не могат да не предизвикват безпокойство. Естествено е, че американската администрация се опитва да представи трагедията като действия на психически обременен човек, повлиян от изслушаните разкази за ужасите на войните в Ирак и Афганистан от завърналите се войници. Но някои конгресмени поставиха под съмнение лоялността на американските мюсюлмани към своята страна, призоваха в армията да не се приемат граждани от тази “опасна религия” (в действителност те и сега са около две хиляди души), поставиха под съмнение действията и на военните, и на разузнаването, и на полицията, които не били проучили добре бъдещия убиец и го допуснали до военна служба.
Както обикновено, в Америка се появиха и съвременни “маккартисти”, които обявиха за виновни и Държавния департамент, и Министерството на отбраната, и Президентската администрация, и самия президент Обама. Някои ентусиазирани политици дори обвиниха президента, че бил изготвил предизборната си програма със съдействието на същия майор Хасан.
Но в думите на различните обвинители има и зърно истина. Войната в Афганистан се води от чуждестранни нашественици (чуждият войник, който се бие на хиляди километри от страната си, обикновено се смята за агресор), сред които има и хора от същата религия (в Афганистан това са 720 души от Турция, с тенденция те да се увеличат два пъти, както и малцина мюсюлмани от други страни, сред които САЩ и Англия). Естествено е този факт да засилва омразата на местното население към чужденците, които освен “окупатори” са и “неверници”, както е естествено и чуждестранните войници-мюсюлмани да са объркани от действията си в една близка до тяхната религия страна.
Разстрелът на американските и английските войници от “своите” поставя и други трудни въпроси. Например доколко е резултатна проверката на полицаите, вербувани сред местните афганци. Обикновено в полицията се приемат млади хора, препоръчани от двама вече служещи местни полицаи. Понеже една от целите на западните съюзници в Афганистан е бързото увеличаване на местната армия и полиция, които по идея трябва да достигнат размери, позволяващи им постепенно да заменят чуждите войски, приемът в органите на сигурността е максимално облекчен. Не трябва да се забравя, че повечето хора отиват в армията и полицията, за да си осигурят някакви доходи (заплатата на афганския полицай е около 100 долара). Жертвите, които те дават в сраженията с “талибаните”, са големи (над 1 000 души през миналата година), а още по-голям е броят на дезертиралите новобранци. Така че изпълнението на задачата за създаване на силна и голяма местна полиция и армия е много трудно. А без това изтеглянето на чуждите войници от Афганистан ще е или невъзможно, или равнозначно на поражение. Засега нито американците, нито техните съюзници обмислят подобен вариант на действие.
Новото, на което отскоро отделят специално внимание и президентът Обама, и министър-председателят на Великобритания Гордън Браун, е твърдението, че участието на войските им в Афганистан не е “отворено”, тоест – безусловно, че то трябва да има край, а всяка промяна на стратегията трябва да включва ясно определени пътища за оттегляне. По-сериозните наблюдатели предполагат, че продължителното обмисляне на новата стратегия от президента Обама се дължи не толкова на споровете за броя на допълнително изпращаните сили в Афганистан, колкото на желанието в евентуалните промени да има ясно очертан път за връщане на военните контингенти в страната им. Но и по този въпрос мненията на различните специалисти и политици са различни, като всеки изтъква аргументи в защита на своята позиция.
Ново за последните седмици е и значителното увеличаване на броя на влиятелните личности, които променят позицията си и се противопоставят на плановете за увеличаване на войските в Афганистан, а понякога дори се изказват за по-бързото прекратяване на тази неудачна военна и политическа операция. Неочаквано, в последния момент против предложението на командващия силите в Афганистан генерал Маккристъл за увеличаване на броя на войските там с 40 000 души (което ще струва около 40 милиарда долара, тоест по милион долара на човек годишно) се изказа и американският посланик в Кабул Карл Ейкънбъри.
Той не е случаен дипломат. Военен по професия и призвание, генерал-лейтенант по ранг, Ейкънбъри премина в запаса и прие предложението на Обама да оглави мисията в Кабул, след като два срока беше служил в корпуса в Афганистан, като втория път (2005-2007 г.) бе командващ американските сили в тази страна. Фактическото му противопоставяне на идеите на Маккристъл не е прост израз на съперничество между бивш и сегашен главнокомандващ. Аргументите му са убедителни и отразяват нестандартно за един кадрови военен мислене и висок интелект: той смята, че значителното нарастване на американските сили в Афганистан ще засили желанието на президента Карзай да разчита на външна помощ, а това ще попречи на голямата и както се смята, спасителна идея за постепенно поемане на сигурността на страната от местната армия и полиция.
Показателно е, че мнението на Карл Ейкънбъри, изразено в писмен вид в две подробни шифрограми от Кабул, вероятно е било възприето от президента Обама. Може би и това е наложило забавянето на неговото окончателно решение, което ще бъде обявено в обръщение към нацията на 1 декември т.г. Логично е да се предполага, че аргументите на посланика-генерал ще допринесат ако не за отказ от увеличаването на войските, то поне за намаляване на мащабите на това нарастване. Но ако мнението на генерал Маккристъл, което се подкрепя от висшите генерали в Пентагона, от министрите Хилари Клинтън и Роберт Гейтс, както и от “ястребите” от Конгреса, надделее, може би мислещият и откровен посланик Ейкънбъри ще трябва да се прибере предсрочно във Вашингтон. Ще му остане утехата, че е поставил интересите на страната си над своите лични интереси – нещо, което се случва рядко в Америка, а и не само в нея.
Предстоящото решение на президента Обама ще засегне не само Съединените щати, но и цялата т.н. Коалиция на желаещите участници във войната в Афганистан, в която е включена и нашата страна. Малко по-цивилизовано от времето на президента Буш, но не по-малко настойчиво, американските водачи на коалицията настояват за повече войници от съюзниците за “общата” операция в Афганистан. На различни срещи в Белгия в близките дни, както и във Великобритания през идния януари, ще се обсъждат предложения за това увеличение.
Очевидно е, че ако Обама избере разширяването на конфликта, от неговите съюзници ще се искат повече войници. Проблемът е, че истинската цел е съзнателно забулвана в мъгла, а погрешните решения се изкупуват не само с огромни прахосани суми, но и с кръвта на младежи, които трябва да умират не за защита на своята родина, а за далечни и чужди интереси (да си припомним тринадесетте български момчета, загинали безсмислено в Ирак, за които все още на никого не е потърсена отговорност). Допълнителни последствия ще са усложнените отношения със страните на исляма, с милиардите мюсюлмани, които ще търсят начини за отмъщение. Трагичните “свои” убийства в английската база в Афганистан, както и в базата Порт Худ в Тексас, може да се повторят в някаква форма и на други, включително и близки до нас места.
Многозначителна е промяната в общественото настроение за войната в Афганистан и в най-преданата съюзничка на Съединените щати, в опитната страна-колонизатор от недалечното минало Великобритания. Нарастващият брой на английските жертви, случаят с петимата убити от афганския полицай войници, както и големите разходи за войната в Афганистан (към 2.6 милиарда английски лири през миналата година) увеличиха значително броя на хората, които са против продължаването на далечната война. Според допитване за Би Би Си към 64% от англичаните смятат, че войната в Афганистан не може да се спечели. На 3 ноември за първи път против участието в нея и “за връщане у дома на огромното болшинство сражаващи се английски мъже и жени” се изказа в убедителна статия един известен политик, бивш министър във Форин Офис, отговарящ за района на Средния изток, депутат от парламента от управляващата Лейбъристка партия и председател на Комисията за разузнаването и сигурността Ким Хауълз. А видният журналист от “Таймс” Метю Перис, бивш депутат и някогашен помощник на “желязната лейди” Маргарет Тачър писа, че вече никой в Англия не вярва, че е възможен успех в Афганистан, но хората от властта нямат смелост да признаят този факт и да прекратят авантюрата: “Няма нужда да убеждавате никого от водещите политици на Великобритания, че ние никога не би трябвало да се набутваме в Афганистан. Те го знаят. Всеки го знае. И военните го знаят. Но защо не го признават сега? Защото трябва или да се оттеглят незабавно и да изритат в меките части нашите американски съюзници, или да продължат въпреки всичко да ги подкрепят, заблуждавайки обществеността, че печелим играта”.
На 19 ноември, след мъчителен период на вулгарно фалшифицирани избори, колеблива реакция на “западните покровители”, натиск за промяна (в която никой не вярва) и други подобни перипетии, встъпи в длъжност за втори петгодишен срок президентът на Афганистан Хамид Карзай. Той обеща да се пребори с корупцията, да отстрани от власт дискредитираните личности, да работи за укрепване на армията и полицията, така че чуждестранните войници да започнат да се оттеглят от Афганистан в близките години (в момента афганската армия наброява 94 000 войници, в края на идната година тя трябва да достигне 134 000, като по-далечната цел е тази цифра да бъде удвоена до около 250 000 души). Карзай обеща да свика и Лоя Джирга – Велико народно събрание, на което да търси примирение с противниците си, в това число и с различните опоненти, наричани за удобство “талибани”. Казано с други думи, той обеща всичко, което искаха от него американските и другите съюзни сили в Афганистан. Вероятно в света няма да се намерят сериозни политици, учени или коментатори, които да повярват на тези думи. Затова можем да предположим, че афганистанският възел ще се затяга още по-здраво, а изходът от кризата ще настъпи след време в условия, когато цената ще е още по-висока. Най-разумни ще са тези страни, които максимално бързо успеят да се дистанцират от цялото афганско гнило блато.
Това няма да е лесно. Съединените щати искат да ангажират с политиката си в Афганистан максимално широк кръг от държави. Това говори не само за техните по-ограничени възможности, но и за по-скромните цели на американските политици и военни. Многозначително е, че те не се ограничават със своите формални съюзници, а търсят подкрепа и в Русия, и в Китай, и в Индия. Преоценката на възможностите на Америка, която прави сегашната администрация във Вашингтон, се отразява и на нейния подход към големия проблем Афганистан. Силите и средствата, които страната насочва към Афганистан, вече надхвърлят значително вероятните ползи. Каквото и решение да вземе президентът Обама, то няма да допринесе за славата на Америка. Единствената полза може да бъде ограничаването на отрицателните последствия за страната му.
Афганистан е част от проблема за съвременния тероризъм, от съперничеството и борбата между големите страни. Той няма да бъде оставен сам на себе си. Но как да се съчетаят принципите на националния суверенитет, на равноправието между държавите, на върховенството на закона с различните интереси на различните страни? Нали след като обмисляха как да се отърват от корумпирания Карзай същите велики държави – Съединените щати, Великобритания, Франция, – пратиха външните си министри на тържествата в Кабул за неговото “коронясване”. Външният министър на Франция Кушнер каза за президента: “Е, добре, Карзай наистина е корумпиран, но той е нашето момче”. За какъв морал, за каква демокрация може да става дума в това море от цинизъм?
Ще успеят ли Америка и другите нейни големи съюзници да принудят Карзай и занапред да бъде тяхна марионетка, ще успеят ли да го накарат да върши това, което е изгодно за тях – ето един от въпросите на предстоящата политика в Афганистан. Или пък лукавият Карзай ще съумее да използва противоречията между различните играчи в този район, ще маневрира между тях и ще продължи да управлява, забогатявайки от търговията с хероин, от подкупите (неговият брат е признат агент на американското ЦРУ), от чуждестранните военни и други “помощи” (само американските ще достигнат 10 милиарда долара през 2010 г.), от продажбите на природните ресурси на страната си на чуждите компании? Може да имаме различни мнения по тези въпроси, но само бъдещето ще покаже кое от тях е било по-вярно от останалите.
|