|
Пол Крейг Робъртс е известен икономист и публицист, бивш зам.-министър на финансите в правителството на Роналд Рейгън, автор на осем книги по икономика, а сега, очевидно, истински инакомислещ американец, дисидент.
През 1975-1978 г. Робъртс работи в Конгреса по въпросите на оптимизирането на данъчната система. През 1981 г. заема поста зам.-министър на финансите в правителството на Рейгън, където има водещо място в изработването на данъчния закон, спомогнал за икономическо възраждане. Законът предвиждал обвързаност на данъчното облагане с нивото на инфлация; разширяване на пенсионните схеми с прилагане на привилегировано данъчно облагане; намаляване на данъка върху собствеността и т.н. Робертс получава награда за „значителен принос в създаването на икономическата политика на САЩ”. През 1987 г. Френското правителство награждава Робъртс с ордена на Почетния легион. Повече от 30 пъти е викан като свидетел на изслушвания в Конгреса по различни въпроси.
Днес Робъртс се отнася еднакво критично към действията на демократите и на републиканците, и по собствените му думи се изказва като патриот срещу орязването на гражданските свободи, срещу загубата на уважение към Америка в рамките на световната общност и срещу саморазрушителните тенденции, които вижда в политиката и в икономиката на САЩ.
"Зора"
|
- Разкажете ни как от „бащата на рейгъномиката” се превърнахте в човек, който сваля „всички и всякакви маски”?
- Винаги съм гонил целите си. В битието ми на учен се усъмних в установените постулати. Когато работих в правителството – също. Може би точно затова успях да променя икономическата политика на САЩ... Започнах като университетски професор, но бях противник на кейнсианската макроикономика. Възпротивих се и на възгледите на съветолозите за съветската икономика. В редица книги изложих своите позиции и накрая започнаха да се съобразяват с моята гледна точка. Работих в Конгреса и се опитвах да установя как се претворява в живота икономическата политика. Започнах да пиша в популярни списания, поканиха ме за редактор в „Уолстрийт джърнъл”, водех своя колонка там. После ме извикаха отново във Вашингтон и станах зам.-финансов министър в правителството на Рейгън, който приложи на практика моя подход за икономическа политика. После се върнах към преподаването и накрая разбрах, че повечето обяснения на събитията в обществения живот, които се предлагат на читателите, са просто неверни. Това ме заинтригува и в продължение на 16 години бях колумнист в „Бизнес уик”, пишех уводни колонки във френски, италиански, немски вестници, и придобих навика да се изказвам по повод на различни събития, но като ги обяснявам, за разлика от общоприетото. Продължавам в този дух и сега.
Когато пиша, ме движи желанието да дам друга гледна точка, която не може да се прочете в „Ню Йорк таймс”, във „Вашингтон пост” или да се чуе по телевизията.
- Но сега и тези, и други големи издания на медийните концерни много-много не Ви харесват?
- Днес моята територия е интернет. И не само в американски сайтове, но и в индийски, в сайта на „Ал Джазира”, на иранската Прес тв, на Russia today, там, където се интересуват от моето мнение. И в САЩ мнозина се интересуват от мнението ми, но не и медийните организации. Някога те бяха независими, но при Клинтъновата администрация се концентрираха в ръцете на група „мегасобственици”. Най-важни станаха не журналистите, а рекламните отдели на тези конгломерати, които имат огромни приходи от реклама. Мениджърите на тези рекламни отдели се страхуват да не обидят една или друга влиятелна групировка.
Другият проблем е, че заради високата концентрация на средствата за масова информация в корпоративни ръце стойността на активите на такива корпорации зависи от федералните лицензи, които им разрешават да излъчват или печатат. Срокът на тези лицензи изтича периодично и тогава се обновяват от правителството, безплатно. Естествено, че медиите се страхуват да настроят срещу себе си правителството, за да не останат без лиценз. Ето така медиите се превърнаха в министерство на пропагандата (по Оруел, .б.пр.). И както и преди, не поставят горещи въпроси.
- Значи сега виждаме залеза на неангажираната журналистика в САЩ?
- В САЩ на практика не остана независима журналистика. Тук-таме се промъква нещо интересно, и тогава се чудиш как се е случило. Например в рамките на програмата „Фронтлайн” наскоро бе показано как председателят на Федералния резерв Алън Грийнспан, финансовият министър Роберт Рубин, заместникът му Лари Съмърс, и председателят на комисията по търговия с ценни книжа Артър Левит възпрепятстваха шефа на комисията по търговия с фючърси Бруксли Борн да регулира търговията с опции*. Тоест, нещото, заради което тази федерална агенция бе създадена. По телевизията днес рядко има такива програми.
Ролята на опозицията, която медиите имаха по време на Виетнамската война, показвайки нейната лъжливост и безсмислие, остана в миналото. Медиите, и след тях, читателската маса, приеха войната в Ирак…
- Дори когато се разбра, че заплахата оттам е минимална?
- Дори и след това, когато стана известно, че в Ирак няма никакво оръжие за масово унищожение, в медиите не бе проведено разследване. Конгресът направи изслушванията, които се очакваха от него. Не се обсъждаше въпросът за военните престъпления по повод изтезанията, пленниците, срещу които - както и преди, - нямаше обвинения, не са освободени. Никой не знае защо сме в Афганистан. А междувременно американското правителство банкрутира и няма пари за тази война. Галон гориво в Афганистан излиза по 400 долара на правителството, а само морските пехотинци изразходват гориво за 320 млн. долара! Войната става непосилно бреме за нас.
Ние сме банкрутирала държава. Отрицателното салдо се покрива за сметка на чуждестранните кредити. Саудитска Арабия, Китай, Япония, дори Русия неразбираемо защо купуват нашите държавни облигации, които скоро ще се обезценят. Раздува се дългът, за да се оправдаят разходите. Нищо от това днес не се коментира в основните медии. Или поне в малките независими издания, или извън граница, или в интернет, в частност, и моите статии.
- Преди медиите работеха ли иначе?
- Разликата от вчерашния ден е, че на гърба на правителството лежат престъпления, много по-ужасни от онези, които ставаха през Виетнамската война и в 70-те години на 20 в., когато правителството отговаряше за своите действия пред обществото. Да вземем например импийчмънта на Никсън. Него го принудиха да си тръгне заради нещо, което всъщност не бе от особено значение. Лъжите и измамите, които Буш и Чейни натвориха, а сега и Обама, са много по-страшни. Никсън се опитваше да замаже следите на политически мотивиран взлом, който не бе заповядал и сам не знаеше за него, когато бе извършен. А сега става дума за президенти, които са виновни във военни престъпления и нарушават закона, шпионирайки собствените си граждани. Милиони наказуеми престъпления, които потъпкват американските и международните закони, например Женевската конвенция за изтезанията – и никого не снемат от длъжност, няма разследвания, никой не се разкайва. Медийните рупори мълчат.
Джобните лидери
- По какво се различава тази ситуация от случващото се в други демократични страни в Европа? В Канада?
- Мисля, че медиите в тези страни имат по-активна роля. Важното обаче е, че всички тези държави са американски марионетки.
Ние контролираме изцяло външната им политика и икономическата им политика. Например ако в Съвета за сигурност към ООН се готви някакво решение срещу Израел, всички наши приятели гласуват против. Франция по-рано се съпротивляваше, но с идването на Саркози и тя стана част от нашето мъпет шоу. Всичко това се случва, защото лидерите на тези държави са ни в джоба.
- Какво имате предвид?
- Даваме им пари с чували. Например Тони Блеър. Щом слезе от поста министър-председател, назначиха го за съветник на финансовите корпорации с бюджет 5 млн. фунта. Какво знае той за финансите? Нищо. В САЩ му организираха поредица от сказки, и за всяка една получаваше между 100 и 250 хил. долара. Кой ще дойде да го слуша? Е, добре, Блеър си е Блеър. Но и на жена му дадоха възможност за подобно турне, и тя също си взе своето. Преди него същото организираха за Джон Мейджър. Взеха го в съвета на директорите в десетина американски корпорации. Без да се напряга, получаваше на година по сто хиляди от всяка. Същите тия групировки, които намират парите, имат влияние върху американската политика. В други случаи парите просто се превеждат на сметки в швейцарски банки.
Преди много години, когато получих докторска степен, научният ми ръководител беше назначен за зам.-министър на отбраната (тогава министър бе Мелвин Лърд) по международните въпроси. Той ме покани в Пентагона и ми предложи работа във Виетнам. Отказах, но му зададох въпрос: „Как ще накараме тези страни да ни играят по свирката?” Защото виждах, че много държави не правят онова, което е в техен интерес, а това, което е в интерес на САЩ. Той каза: „Даваме им пари”. „Имате предвид международна помощ?” – попитах го, а той казва: „Не, даваме пари на ръководителите им. Купуваме техните лидери”. Това не му харесваше, но смяташе, че рано или късно ще се обърне срещу Америка, и явно вече се е наложило.
- Но какво пречи да се намери някой от средите на иранската върхушка, да кажем, и въпросът да се реши изгодно и за двете страни?
- Вероятно вече е намерен. Има един Кен Цимерман, който ръководи неправителствената организация „Фондация за демокрация в Иран”, с парите на „Националната фондация за демокрация”, това са организации, които използваме за инкубатори на цветни и нежни революции. Чрез National Endowment for Democracy (NED – Национална фондация за демокрация) ние прехвърляме пари в Украйна и Грузия, за да бъдат избрани лидери-марионетки. Наши марионетки, не руски.
Тези страни са ни в джобчето, и Полша, и бившите средноазиатски републики – ние и тук слагаме марионетки и разполагаме в тези държави военни бази. Русия трябва да е по-предпазлива. Помните ли олигарсите, които Путин изхвърли от страната? Тези хора можем да използваме като агенти. Та същият този Цимерман написа, че парите на NED отиват у привържениците на Мусави и че един ден преди изборите всичко било готово за „зелена” революция. Така че по иранските върхове днес има наши пари.
- Но в статите си, пък и сега, Вие споменавате, че сферата на влияние на САЩ намалява, че САЩ е държава в банкрут... Значи, и парите ще са по-малко?
- Такива признаци са налице. Съгласен съм, че днес това става все по-абсурдно и че светът е уморен от свадливата Америка, която се държи като че ли е бог, а всички други са дяволи. На последните избори в Япония проамериканската партия не бе подкрепена, новото правителство иска да закрие американските бази в Япония. Не знаем дали ще стане, или само така ни казват, та, видите ли, дайте ни онова, което давахте на другите, и тогава ще си мълчим. Искането да се закрият базите, потресе мнозина в Америка. Ето още един пример – Турция преустанови военното сътрудничество с Израел, въпреки че ние обучавахме всички турски генерали и турската армия беше на американска столова. Първо се отказаха от съвместни маневри, мисля, че бяха насочени срещу Иран.
Според мен Америка сега остава в командната кабина по традиция. А Русия често се усеща непълноценна заради това, че там толкова време ги управляваха комунисти. Тя се разграничава от съветското наследство, опитва се да докаже, че има демократични традиции и понякога играе на догонване. И е толкова заета с тези неща, че не се и замисля за американската заплаха. И в Китай не я виждат.
- Как действа американската ръка в Грузия и в Украйна?
- Причината за руско-грузинския конфликт в Южна Осетия бе недоволството на страните-членки на НАТО от сепаратисткото движение в Грузия. И САЩ решиха, че щом Грузия се разправи с това движение, няма какво да попречи на приемането й в НАТО.
- Но не се получи точно така.
- Защото Русия се намеси. Нашето високомерие дори не предполагаше подобен обрат. Иначе не бихме го направили. И може би Русия трябваше да стигне под Тбилиси, да свали Саакашвили и да сложи свое марионетно правителство. Той не е важен, та кой президент на малка държава ще рискува конфликт с Русия, без да има подкрепа от друга суперсила? И нерешителността в Украйна също е организирана от Америка. В Иран подкрепяме терористичната група Муджахидин-е-Халк, и тези, които наскоро взривиха командирите на Корупса за охрана на ислямската революция. Всичко това се знае, но никой не говори за него. А сега си представете, че Путин организира нещо подобно. Какъв шум ще се вдигне!
Когато ООН публикува доклада на Ричард Голдстоун за израелските военни престъпления, всички го обвиниха в преувеличения и изкривяване. Разбираемо е, че Израел е най-недоволен. Но дори президентът Обама каза, че докладът е написан превзето по отношение на Израел. Впрочем Международният Червен кръст и организациите по правата на човека потвърдиха, че е имало военни престъпления. Самият Голдстоун е ционист, известен юрист е, и написа честен доклад, но той опра пешкира, а не истинските виновници. Удивителното е, че нищо не се казва за лицемерието и двойните стандарти. Имам усещането, че народът не се замисля над тези работи.
|