|
В спомена на Росица Манолова има един пасаж, срещу който Бойка остро възразява:
“На много парадокси съм се натъквала в живота си – пише Р. Манолова, - но един от най-необяснимите е този, че капитан Радев, който беше командвал или поне организирал разстрелите на толкова комунисти, запази за поколенията последните писма на Антон Попов и последните стихотворения на Никола Вапцаров “Прощално” и “Разстрел”, дописано в 14 часа на 23 юли, Централен затвор. Така беше датирано листчето, предадено ми от Радев.”
Бойка Вапцарова твърди точно обратното във връзка с листчето, на което са написани двете предсмъртни стихотворения: получила ги лично от съпруга си, преди да го отведат към тунела на смъртта.
В случая са възможни няколко хипотези. Например да са съществували две еднотипни листчета с предсмъртните творби. Но тогава възниква въпросът Росица Манолова предала ли е своето листче на Бойка, каквото е било желанието на Вапцаров? Ако го е предала, защо избягва да си “спомни” тази подробност? Възможно е Росица да се е заблудила по отношение на листчето с “Прощално” и “Предсмъртно”. Третата хипотеза е една от двете да спестява истината. Според мен, както подчертах, по-неправдоподобният вариант е Вапцаров да е оставил (тоест, на пълен произвол) своите две предсмъртни произведения в ръцете на собствения си палач. Не мисля, че поетът е бил дотолкова наивен и „алтруистично” настроена личност, и то часове, преди да го екзекутират. Версията на Бойка Вапцарова е по-приемлива. Неслучайно съвременните фалшификатори на Вапцаров с охота използват епизода с капитан Радев, за да доказват с късна дата какви необикновени хуманисти се явяват Никола Гешев и капитан Радев, и как поетът бил покорен от тяхната всевишна доброта.
На човек му става тъжно, ставайки свидетел на драматични разминавания и нарастващи омрази между жени, всяка от които притежава добродетели и качества, заради които би могла да бъде уважавана. Тези вражди и конфликти се появяват и растат като тумор не в периода на нелегалната борба, а после, когато според мечтата на Вапцаров хората ще се обичат като братя.
Аз лично познавах Борис Вапцаров, съпруга на Венера. Когато се запознах с него, беше заместник-министър на културата и веднъж ме взе с колата си на път за Велико Търново, където трябваше да участвам в Преглед на историческата драма. И досега си спомням изражението на интелигента, който разсъждава трезво, честно и уравновесено, излъчва порядъчност и духовен финес, каквито не се срещаха толкова често сред тогавашните партийни среди. В този план вътрешно ме удовлетвори “завоя”, какъвто Бойка Вапцарова прави в книгата си, давайки променена характеристика на Борис Вапцаров (след неговата смърт).
Записът от 31 юли 1972 г. (14) е продължение на записа от юли 1972 г., що се отнася до двете предсмъртни стихотворения. Ако в записа от юли 1972 г. Бойка Вапцарова конкретизира изгубването на оригиналното листче, то в другия запис нещата се разглеждат в детайли. Оказва се, че Шмиргела, при издаването на Вапцаровите стихотворения, бил настроен враждебно към Бойка. Това се потвърждавало във връзка с настояването на съпругата да бъде направено факсимиле на „Предсмъртно” и „Прощално”, на което Шмиргела възразил, че отпечатъкът няма да е добър, и избира друга творба. В записа от юли 1972 г. изгубването се описва така: „Отидох да взема ръкописите от Хр. Радевски, но той беше заминал в Москва на работа. Получих ги от Веса Байданова, която живееше в неговата квартира. Но каква беше моята изненада и уплаха, когато видях, че липсва листчето с последните ти стихотворения. На моите търсения и тревожни въпроси до всички, които имаха допир до ръкописите, отговаряха равнодушно, с вдигане на рамене.”
Записът от 31 юли 1972 г. доуточнява историята с двете предсмъртни произведения. Съпругата твърди отново, че след произнасяне на присъдата Кольо й дал листче с „Предсмъртно” и „Прощално”. „Предсмъртно” било с два куплета и под тях написано - 23 юли 1942 г., 14 часа (на друго място Б. Вапцарова казва, че връчването на листчето става на същия ден в 15 часа).
По-нататък Бойка съобщава как била дала на редакторите Христо Радевски и Н. Шмиргела Вапцаровите стихотворения и листчето (това би могло да означава, че вдовицата вече е получила от Банско оригиналите, което слага край на спора за „наследството”). Отново изтъква как Шмиргела отказва да направи факсимиле на двете стихотворения. Когато разбира, че листчето е изчезнало, Бойка, по нейните думи, „изживява нещо много страшно”. Спестявайки епизода с Веса Байданова, тя описва патилата си в търсене на оригинала. Никой не й помага, всеки отказва да има нещо общо със случая. Явно, съмнява се, че Шмиргела извършил някаква манипулация с оригиналното листче, за да злепостави Бойка.
Авторката на спомените отбелязва: „Тръгнах като замаяна да ги търся, но и двамата редактори вдигаха само рамене и ме препращаха един към друг, а Шмиргела оттогава стана мой непримирим враг. После мои неприятели и скрити врагове на Вапцаров започнаха да плетат най-низки интриги”. Още един пасаж почти буквално съвпада със записа от от юли 1972 г.: „След година научих, че в едно тефтерче, което Кольо предал на Младен Исаев през април, още в полицията е написал първия куплет на стихотворението „Предсмъртно” и цялото стихотворение „Прощално”. В него вторият стих е „като далечен и неискан гостенин”, като в последната редакция думата „неискан” е заменена с „нечакан”.
Няколко уточнения.
Аз не мога да си представя, че Шмиргела съзнателно би унищожил или присвоил оригинала на двете предсмъртни творби. Най-вероятно става въпрос за небрежност на двама значителни художници, които при тогавашните условия на печатане са подценили фактора „съхраняване” на творбата. От друга страна, Шмиргела може би още тогава е сметнал за автентичен първия вариант от Дирекцията на полицията, а е възможно да му е харесал повече. Допустимо е да е счел, че листчето на Бойка с подменената дума „неискан” е резултат от състоянието на един млад мъж, негов приятел, който вече се готви за разстрела и се усеща виновен спрямо съпругата, близките и майката Елена, че им е докарал толкова страдания и беди. Допустимо е също в онзи миг Вапцаров наистина да е пожелал да бъде по-нежен и по-трогателно непосредствен към жената, която му е родила две деца, умрели и заради недоимъка и изпитанията, на каквито е обрекъл Бойка. Защо, от друга страна, Шмиргела да не е повярвал поне на част от слуховете за приключенията на Бойка след Вапцаровата кончина?
Според мен субективни и крайни са оценките на Бойка Вапцарова за Шмиргела. Това, че той не я харесва, че е предубеден спрямо нея, не е основание да бъде характеризиран толкова отрицателно. Нонсенс е да му се приписват черти на демон.
Тук съм длъжен да направя още едно отклонение.
Шмиргела е един от най-добрите и верни приятели на Вапцаров след идването му в София през 1936 г. до неговия край. Поетът се допитва с доверие до художника, спрямо него питае близост, която се основава върху причините за всяко приятелство, но и върху съвпадението между идейните им възгледи. Шмиргела, благодарение на всекидневните си наблюдения върху Вапцаров, дава според мен едно от най-точните определения (15):
“Това беше човек струна – чувствителен към всичко, с многостранни интереси, с будна съвест, с много топлота, до болка влюбен в жената, в прекрасния живот. Той по-скоро беше непрекъснато развълнуван човек. Сега мога да си призная: отбягвах да споря с него, защото, когато той спореше, чувствате как сърцето му тупти, виждате как кръвта му напира във всички краища на тялото, и страстта, с която водеше спора, сърдечният тембър на гласа ти действаха така, че и малкото нещо трябваше да виждаш като голямо и значително. А той се вълнуваше от какви ли не неща. Като го слушах, не един път ми е минавала мисълта: “Толкова изморен, цял ден хвърлял въглища, а гледай, дяволът, за какво си е мислил, за какво мисли и се вълнува.”
Шмиргела е усещал пулса на поета в неговото всекиневие. От него узнаваме как Вапцаров идвал в ателието на художника в работни дрехи, уморен, но готов за диалог. Как се “давел” със стиховете си, докато “не намери най-подходящата и най-изразителната” дума... Как когато написал пасажа от “Завод”:
И в този шум
и трясък на машини
ще трябва непременно да крещиш...
Поетът изпитвал съмнение дали “да крещиш” е подходящият израз. Едва след съвета на другаря си го оставя в стихотворението. Как от “Спомен” най-първо завършва пасажа: “Тя – пролетта – дойде прекрасна: със слънце, с топъл дъх и рози...”. Как по време на съвместните им беседи Радевски не харесал израза “ресто, не струва”, но Вапцаров сметнал, че тъкмо с такъв жаргон, който “простее” трябва да бъде изразено състоянието.
Как “Писмо” е написано по повод на битката на испанските републиканци и казаното от Ла Пасионария: “По-добре да умреш, вместо да живееш на колене” (при Вапцаров става: “По-добре е да умреш,/вместо да живееш скотски”/. Как “една действителна случка” от Естрамадурския фронт – “възвръщането на позициите на Сиера Гуемада, на Сиера дела Агуела и Пуерто нуова – породи неговата “Малка песен”, известна по-късно като “Песен за другаря”.
От Шмиргела узнаваме как една мисъл на Гео Милев: “Що значи смъртта на един...” е един от подтиците на Вапцаров да напише “Предсмъртно....”
Шмиргела пише за това как Вапцаров живее труден живот, как там, отвъд силозите на “Гранитоид”, работи в условия, които пълнят дробовете с хрипове и разнасят отрова, как там Вапцаров повръща... кръв. Как му се изповядва в обич към Пирин и родния край. Но и как в последния момент, преди отпечатването на „Моторни песни”, решава да включи в книгата си, и то като въведение, стихотворението “Вяра” – напук на цензурата. Как приятелите-художници Стоян Сотиров, Борис Ангелушев, Александър Жендов и Николай Шмиргела, устройват помежду си конкурс за корица на „Моторни песни”, спечелен от Ангелушев.
Шмиргела обръща внимание и върху един важен според мен факт – Вапцаров признава, че не познава добре Маяковски и че му е чуждо да подхожда като съветския поет към образа и конфликта монументално, а не откъм интимната страна. Обрисува още и искреното чувство на Вапцаров към СССР, като наред с това Шмиргела изобразява пристрастията на поета спрямо Горки и Пушкин (стихотворението на Лиза от пиесата на Горки “Деца на слънцето” Вапцаров за първи път чул от един белогвардеец през Кочериновския си период).
Струва ми се, че тези щрихи към характеристиката на Шмиргела му ги дължим с оглед на изводите на Бойка Вапцарова за него като за човек нетолерантен и отмъстителен. Шмиргела се числи между най-добрите приятели на поета от лявото културно общество на България. И няма защо отношението му към Бойка Вапцарова, дори и белязано от нетърпимост, да засенчва дълбокото другарство между двама признати български творци.
Но да се върна към листчето с двете предсмъртни стихотворения (записът от 31 юли 1972 г.). Моето мнение е, че Бойка Вапцарова не преиначава истината за листчето с двете стихотворения на Вапцаров. Никога обаче няма да узнаем мотивите, поради които поетът задрасква думата „неискан” и я подменя с „нечакан”. Логично е обаче Вапцаров, преди екзекуцията, да е поискал прощаването му с Бойка да бъде пропито с деликатни чувства и тъга, душата му да е копнеела за близост, да е търсила и смисъл, и изкупление.
Бойка Вапцарова има свои обяснения за думата „неискан”, които са като спасителен пояс за нея пред ширещата се мълва. Тя предполага, че Вапцаров по този начин загатва за трудния живот, на който я е обрекъл, за това, че не е успял „да направи това, което аз съм вършила за него”. Според Бойка може да им и друг прочит на текста: „Аз не искам да допусна, че той се е чувствал виновен за някакви разкрития, по-точно потвърждение от него на всеизвестни на полицията факти, за което един път с болка и съжаление ми каза по време на процеса. Мислел е навярно, че някои „другари” след неговата смърт ще ми натякват това.”
Бойка страда заради слуха, тиражиран от роднините, че Вапцаров предал въпросното листче с двете стихотворения (след прочитането на присъдата) на капитан Радев, който „връчил всички неща и документи на Росица – да ги занесе, а на мене да предаде листчето”. Авторката на спомените се надява след години да бъдат разкрити архивите на полицията и така да лъсне истината. „В своята злоба и ограниченост – твърди Бойка – те стигат до позорната нелепост да обидят и Кольо, че може да предаде последните стихове на капитан Радев, на палача си. Те са неспособни да разберат висотата на нашите отношения.”
следва
|