|
България приключва участието си в Първата световна война (1914-1918 г.) с Военната конвенция от 29.09.1918 г. за спиране на военните действия, подписана в гр. Солун - т. нар. Солунско примирие. На 28 септември българската делегация пристига в Солун, а на 29.09.1918 г. се подписват две военни конвенции – явна и тайна. Те не само водят до примирие, но определят развитието на българската армия през периода до подписване на мирния договор. Делегацията се завръща на 1 октомври в София и носи настоятелното искане на Съглашението цар Фердинанд Първи да напусне България. Последният е принуден да абдикира на 3 октомври, а на 4 октомври на престола се възкачва синът му - цар Борис Трети. Същият ден започва окупацията на България. Правителството и командването на армията започват изпълнението на договореностите, съгласно подписаните военни конвенции в Солун.
|
През 1919-1920 г. се свиква и работи Парижката мирна конференция, която слага официалния край на войната. В нея вземат участие представители на 32 страни от Съглашението, т. нар. съюзени държави. На практика обаче, решенията се вземат от т.нар. Съвет на четиримата. Той се председателства от френския министър–председател и военен министър Жорж Бешкамен Клемансо и включва английския премиер-министър Лойд Джордж, италианския премиер-министър Виторио Орландо и американския президент Уудро Уилсън. Тук се изработва Версайската система от мирни договори, които по същество прекрояват част от границите на европейските държави, включително България. По-късно тези договори са сред основните причини за процъфтяването на крайно левите и крайно десните идеологии, за възникването и победата на нацизма в Германия и за избухването на Втората световна война. Една стара несправедливост ражда нова жестокост и страдания на европейските народи, а България трайно се установява на дъното на бедността в континента.
Парижката конференция налага на България несправедлив мирен договор. През м. юни 1919 г. представителите на България са извикани в Париж, където получават условията на договора. На 19.09.1919 г. проектът на договора е връчен на българската делегация, а на 27.11.1919 г. е подписан от министър-председателя Александър Стамболийски. Договорът се състои от 295 члена, разделени в 13 части. Някои от частите съдържат раздели, общи с другите договори на Версайската система, като Устав на обществото на народите (ОН), Международното бюро на труда (МБТ) и др. За България конкретно се отнасят разделите 2 - 8. В резултат на договора България губи 11 278 338 кв. км, или около 1/10 от своята територия. Страната е задължена да заплати 2 милиарда и 250 млн. зл. франка с 5% лихва за 37 години, или общо 5 млрд. с по 134 млн. зл. фр. годишно. Затова договорът се определя от съвременниците му като „носещ неправди, насилие и робство”, „несправедлив диктат”, „непоносимо бреме”, страната е „повалена, окастрена и окована” и др. Клаузите, обект на нашето изследване и коментар, се съдържат в част 4 на договора – „Военни, морски и въздушни клаузи”. От тях всеки непредубеден читател разбира, че целта е да бъде ликвидирана българската войска като модерна масова армия. Договорът е ратифициран на 9 август 1920 г. и е публикуван като Приложение към ДВ бр. 239/1920 г. Почти всички клаузи в него са ограничителни или забранителни. В изложеното по-долу сочим основните от тях и спазваме поредността и наименованията. Спираме се основно на фактологията и се ограничаваме с кратък коментар.
Отдел 1- Военни клаузи.
Гл. I – Общи клаузи – чл. 64-65
Съгласно чл. 65, в България се премахва задължителната военна служба. Предвижда се армията да се рекрутира само чрез доброволно постъпване и се забранява провеждането на мобилизация. Определя се точният размер на въоръжението на българската войска, а надвишаващите количества следва да се предадат на победителите.
Гл. II – Численост и кадри на българската войска – чл. 66-70.
Съгласно чл. 66 от договора, общият брой на военнослужещите не може да надвишава 20 000 души, включително офицерите и чиновниците от допълнителните части. Числеността на офицерите, включително тези от щабовете, управленията и учрежденията, се определят на 1/20 от общата численост на войската, а това на подофицерите - на 1/15 от състава, и се забранява провеждането на мобилизация. Предвижда се българската войска да служи изключително за поддържане на реда вътре в страната и за охрана на границата, т.е. да изпълнява по същество жандармерийски функции. Като организационна структура се разрешава най-голямата войскова единица да бъде дивизия със състав, предвиден в приложенията – таблици 1, 2 и 4 ( чл. 67).
За охрана на границите се разрешава образуването на погранична стража, която също може да се набира само чрез доброволно постъпване и не може да надвишава 3 000 души. Във вътрешността на страната се предвижда числеността на стражарите, митничарите, горските стражари, местните и общински полицейски агенти или други подобни служещи да се определят от военната Междусъюзническа контролна комисия. Тяхната численост не може да бъде по-голяма от тази, която е била през 1911 г. в териториалните предели на страната. Числото на служителите, въоръжени с пушки обаче, не може да надминава 10 000 души (чл. 69). По този начин се допуска България да разполага само с 33 000 души, въоръжени с пушки! С чл. 70 се постановява забраната на всякакви други войскови формации извън посочените.
Глава III – Попълване и военно обучение – чл. 70-72.
Глава IV – Училища, учебни заведения, военни дружества и сдружения – чл. 73-75.
С чл. 73 се постановява в България да остане само едно Военно училище, което да служи изключително за попълване с офицери на разрешените по характер и размери войскови единици. Числото на постъпващите в тях младежи се съобразява с това на ваканциите, които предстоят да се запълват в бъдеще с офицерски кадър. Юнкерите влизат в общото число на войската. Всички други офицерски, юнкерски, кадетски, подофицерски и учебни команди следва да се закрият н тримесечен срок.
С разпоредбите на чл. 74 и 75 се забранява на учебните заведения , университетите, дружествата на запасните войници, туристическите дружества и всякакъв друг вид сдружения и клубове да се занимават с военни работи. Те не могат по никакъв начин да получат разрешение да упражняват своите ученици ли членове в каквито и да е действия с оръжие. Коментарът за демилитаризацията е излишен !
Глава V. Въоръжение, бойни припаси, артилерийски материали и укрепления – чл. 76-82.
Тук най-подробно се определя точният размер на въоръжението на българската войска, което следва да има три месеца след подписване на договора. Съгласно чл. 66 количеството на пушките, картечниците, оръдията и гаубиците не трябва да надвишава количеството, определено на 1 000 души, сметнато по общата численост на войската, съгласно таблица 5. Нормативите са следните:
пушки и карабини – 1 150 бр. с боекомплект по 500 патрона;
картечници – тежки и леки – 15 бр. с боекомплект по 10 000 патрона;
минохвъргачки – леки и средни – 2 бр. с боекомплект от 1 000 снаряда за леките и 500 снаряда – за средните;
оръдия или гаубици – полски или планински – 3 бр. с боекомплект от 1 500 снаряда.
В тримесечен срок правителството се задължава да складира съществуващите излишъци от въоръжение и боеприпаси в указаните му места (чл. 77), а с чл. 79 се разпорежда че „фабрикацията на оръжия, бойни припаси и на всички други материали може да се извършва най-много в една работилница”, която е държавна собственост.
С чл. 80 се разпорежда всичкото оръжие, военни материали и пр. по противоаеропланната защита от всякакъв вид и надвишават разрешените количества, да се предадат в тримесечен срок на Главните съюзни и сдружени сили. Забранява се вносът и износът на оръжия, бойни припаси и военни материали от всякакъв вид (чл. 81), а също така производството или вносът на блиндирани коли, танкове и всякакви други оръжия, които могат да служат за военни цели /чл. 82/.
Отдел II – Морски клаузи – чл. 83-88.
Договорът забранява на България да притежава военни кораби и подводници. Същите, както и оръдията, мунициите и военните материали, се считат окончателно предадени на Главните съюзени и сдружени сили (чл. 83 и чл. 87). За полицейски нужди и надзор на риболова в Черно море и по р. Дунав се разрешава притежаването общо на четири миноносци и 6 автомобилни (моторни) лодки. От корабите се снема торпедното въоръжение. Останалите кораби на флота се предвижда да бъдат унищожени, като се забранява продажбата или даряването им в чужбина (чл. 85). Забранява се построяването на „силни безжични станции” на територията на България, а също така и на тази на Германия, Австрия, Унгария и Турция, с които България е била съюзник във войната (чл. 88).
Отдел III - Клаузи относно Военното и морското въздухоплаване – чл. 89 - 93.
Наред с военния флот се забранява притежаването на военна или морска авиация, както и на управляеми балони (чл. 89). На свои разноски България се задължава да предаде целия си морски и въздухоплавателен материал на Съглашението (чл. 93).
На Контролната комисия се предават подробни сведения за наличните въоръжения и военни материали през 1921 г., които трябва да се сведат до разрешените по договора. Останалите подлежат на предаване и унищожаване в определени от комисията пунктове. Обобщените данни за въоръжението са следните: оръдия от всички калибри - 1 486; пушки – скорострелни – 120 000, и еднозарядни – 271 306, или общо 271 306; картечници – разни 1 733; гранатохвъргачки -177; авт. пушки -117; бомбохвъргачки -129; минохвъргачки „Ланц” – 10. От тях на България са оставени: оръдия за армията, укрепените пунктове и морската полиция – 219 оръдия; 355 картечници; 38 065 пушки и 40 минохвъргачки, вкл. „Ланц”. Пушките са с 15 % повече поради необходимостта от подмяната им при експлоатация. Така се постъпва и със снарядите за оръдията – общо 3 405 000 и разните видове патрони – 110 000 000. Запазват се само 207 600 снаряда и 15 833 534 патрона. Голяма част от снарядите и патроните са изхвърлени в Черно море, а впоследствие извадени от „предприемчиви търговци”, на които съглашенските сили са ги препродали. Другата част е възпламенена в определени пунктове – селата Владая, Дървеница, Божурище и др.
Наред с оръжието и боеприпасите, на Съглашението са предадени и всички видове шанцови инструменти; железни материали; телени жици; камиони и други военни соли; зарядни ракли за артилерията; запасни части за автомобилите и камионите и др. военни материали.
Ръководството на войската и българското офицерство са дълбоко покрусени от унизителните и грабителски клаузи на договора и правят всичко възможно заедно с населението да заобиколят прилагането им, особено по въоръжението и бойните припаси, като се вземат мерки за укриването им.
На базата на Ньойския мирен договор се приемат и редица български рестриктивни закони. Единият от тях е „Закон за обезоръжаване на населението в България, съгласно Нъойския договор”, утвърден с Указ № 26/1922 г. и публикуван в ДВ бр. 84/18.VII.1922 г., а другият е „Закон за фабрикацията, вноса и износа на Военни материали”, утвърден с Указ № 2/ 9.I.1925 г.и публикуван в ДВ бр. 238/ 26.I.1925 г.
Ньойският договор и приетите въз основа на него закони се налагат от победителите с цел да бъде деструктурирана българската армия като военна институция, ликвидиране на военната икономика и рязко намаляване на военния потенциал. По този начин през следващите години страната е обречена на военна немощ, а наложените количествени и качествени параметри по същество означават отнемане на елементи от държавния суверенитет.
Клаузите на унизителния Ньойски диктат не сломяват гордия дух на българина, в обществото и офицерството живее надеждата за неговата мирна ревизия. С изключение на териториалните клаузи, той не запазва дълго своето действие. По пътя на дипломацията, на базата на двустранни споразумения между заинтересованите страни, той е изменян, а военните клаузи са заобикаляни в интерес на българската държава. На 30 юли 1938 г. последните са отменени с подписано в гр. Солун „Споразумение между България и държавите от Балканското споразумение”, утвърдено с Указ № 166/1933 г. и публикувано в ДВ, бр. 250/ 10.Х.1938 г.
|
За съжаление днешният ден след 90 години не изглежда по-ведър, а аналогията е потресаваща. Българската армия отново не е наборна и може да мобилизира само до 100 000 души. Тя е сведена до равнището 1 военнослужащ на 200 граждани, а броят на офицерите 1/20 от числеността на армията. Тежкото ни въоръжение бе унищожено и осакатено до неузнаваемост, а военната промишленост е почти ликвидирана, без да сме били във война. И това по искане от новите ни „приятели и наставници”, бившите ни военни противници и съюзници. Парадоксално, но факт, както през 1919 г.! Натрупаните външни дългове надхвърлят годишната величина на брутния вътрешен продукт на страната; социалната несигурност в резултат на дълбокото разслояване в благосъстоянието на населението, далеч надвишава приемливото за развитите демократични държави; демографската криза оставя дълбок отпечатък върху броя и благосъстоянието на населението и заедно с мъчителния и дългогодишен пазарен преход води до големи загуби и рискове за развитието на страната в бъдеще.
Независимо че вече сме членове на военния съюз НАТО и на Европейския съюз, България остава в периферията на съюза и отново е най-бедната европейска държава. И като че ли не ни остава нищо друго, освен да си спомним думите на Апостола на свободата Васил Левски: „Народеее!..
Бих добавил: „Политициии!...
|
|