|
Все по-сложна и трудна материя става историята в условията на българската демокрация. За някои по-близки исторически събития се говори с възторг, за други – с покруса. За едни се тръби, за други се мълчи. А всички те, в крайна сметка, се оказват взаимно свързани. Брънки от една верига. Хронологията се обърква, премълчава се или се преувеличава угодната или неугодната истина.
А историците, вместо да имат последната дума, се ослушват и чакат думата на политиците. Или си намират ниша при тях. Конюнктурата е стиснала за гърлото учени и недоучени, млади и недотам млади. Така най-лесно бялото става черно, лъжата – истина. А сетне виновни се оказват подрастващите, училището… Сякаш не политиците и историците манипулират де що докоснат. В своя угода, естествено. Сетне идват други…
Горката история!
В популярните писания и четива почти не се свързват Ньойската национална катастрофа на България с Парижката мирна конференция от 1919-1920 г. Още по-малко с Първата световна война 1914-1918 г. А всичко тръгва оттам. И си струва да се замисли човек – доколко вината може да се търси в победителките и съчинителките на Ньойския диктат, и доколко в българските политици и управници, както и в абдикацията - на 3 октомври 1918 г. на цар Фердинанд Първи. Със сигурност, както се казва, кучето е заровено тук. Само че политиците, както винаги, остават недосегаеми, а тегобата мъкне народът. И след Междусъюзническата война 1913 г., и след Ньой 1919 г.
Убягващата анатомия на диктата
„Малките, даже средните по големина държави съществуват само по милостта на Великите сили, както това и на нашите очи видяхме...” Изводът е на героя от Сливнишките боеве през 1885 г. ротмистър, а сетне генерал от Руската армия Анастас Бендерев. И е направен по неговото си време. А доколко е верен в онези години, пък и по-късно, всеки сам може да прецени. Можем само да припомним – България няма загуби на бойното поле. Но няма и победи на дипломатическата маса. Което се оказва решаващо.
След невероятните победи в Балканската война през 1912 г. и началото на 1913 г., следва първата национална катастрофа след Междусъюзническата война - юни-юли 1913 г. Сценарият почти се повтаря и при втората национална катастрофа от 1918 г.
България още не се е отърсила от кошмара на Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г. за приключване на Междусъюзническата война, а в Европа пламват нови военни огньове. Заради убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд (на 15 юни 1914 г., в Сърбия), Германия подстрекава Австро-Унгария в същия ден да обяви война на балканската държава. Месец и нещо по-късно самата Германия се нахвърля върху Франция, Русия и Белгия. Поводи все ще се намерят. А причината е, че значително по-подготвената във военно отношение Германия търси нови сфери на влияние, източници на суровини... преразпределение на света. Това е началото.
На 4 август 1914 г. Англия обявява война на Германия. И до края на годината в Европа има вече три театъра на бойни действия.
|
Инициаторката и главната виновница за войната - Германия, не успява с плановете си за бърз разгром на Франция и Русия. А през следващата - 1915 г., основен театър на бойните действия става Източна Европа, като Германия овладява Галиция, Полша, част от Прибалтика... Във военно отношение обаче силите на воюващите силно се изтощават, дипломатическите усилия за привличане на нови държави, както на страната на Германия и Австро-Унгария, така и на страната на Великобритания, Франция, Русия, стават най-важното.
Съюзници на Турция
във войната с Русия
В политиката и историята има подобни абсурди. Само преди 26 години Русия е освободила България от петвековното робство от Турция. А сега България тръгва с Турция срещу Русия! По свой собствен избор! Заради собствени интереси, по уверенията на управниците. И след дълги ухажвания. Не че преди това не е имало противопоставяне между политиците. Друг е въпросът как народът го е приемал.
И от страна на оформилите се като Съглашение - Великобритания, Русия и Франция, и от страна на Германия, Австро-Унгария, както и на Турция, която на 29 октомври 1914 г. взема страната на Германия, към България се посипват обещания за удовлетворяване на териториални претенции, за сбъдване на национални идеали... А народът ни е петимен тъкмо за това. Само че и последният циганин знае приказката за обещаването и даването... А правителството на Васил Радославов, съставено от либерали (радослависти), народнолиберали (стамболовисти) и младолиберали (тончевисти), не без покровителственото насочване от цар Фердинанд Първи, въз основа на тези обещания, пристава на Германия и Австро-Унгария. Ето как авантюристичният външнополитически курс, личните пристрастия на монарха и стремежът за реваншизъм след националната катастрофа от 1913 г., прикрити зад въжделенията на народа и ревизиране на Букурещкия договор от 1913 г., стават кучето, изровено в Ньой след 4 години.
На 29 май 1915 г. дипломатите на Съглашението за пореден път се мъчат да склонят правителството и Фердинанд да приемат предложението им и богатите обещания. Без успех.
На 24 август 1915 г., т.е. три месеца по-късно, България и Германия подписват тайна спогодба за включване във войната на страната на Германия. В същия ден е подписана и конвенция с Турция. Десет дни след това, без да знаят за спогодбите, опозиционните партийни лидери Иван Евст. Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Ал. Стамболийски и Найчо Цанов, в нарочна аудиенция при царя, предупреждават Фердинанд, че намесата на България във войната на страната на т.нар. Централни сили ще доведе страната до втора национална катастрофа. Уви. Старият Кобург си прави неговото.
Парижката мирна конференция
Преди да е завършила докрай мобилизацията на българската армия, която впоследствие ще достигне 17% от населението, и с която в различни времена много ще се гордеем, на 1 октомври 1915 г. България започва бойни действия срещу Сърбия. На нея имаме да си връщаме, тя е и първият обект на нападение от Австро-Унгария. След почти година заедно с Германия, Австро-Унгария и Турция обявяваме война и на другата наша длъжница – Румъния. И на следващия ден българските войски преминават границата в Добруджа по целия фронт.
Бързо,макар и не лесно ще дойдат бляскавата победа на 4-та пехотна Преславска и 1-ва пехотна Софийска дивизии при Тутракан на 5-и и 6-и септември 1916 г. Ще последва форсирането на Дунав на 23 ноември с.г. и овладяването на столицата Букурещ до 4-5 януари 1917 г. Дори светът ще тръби за българските победи на Северния фронт под общото ръководство на германския фелдмаршал фон Макензен. Ще дойде ред и на още една бляскава победа – Дойранската епопея на 18 септември 1918 г., сътворена от 9-а пехотна Плевенска дивизия и нейния командир генерал Владимир Вазов. От тръгналите в настъпление четири английски и две гръцки пехотни дивизии малцина оцеляват. За избитите при Дойран 11 673 души, пленените 547 противникови войници, повечето от които британци, както и за уроненото военно достойнство на Великобритания, със сигурност победителите ни го връщат в Ньой. Затуй му е лесно на победения от генерал Владимир Вазов английски генерал Милн да го кани през 1936 г. в Лондон и да го ласкае. Картите са свалени на дипломатическото, не на бойното поле. А британците обичат да се правят на аристократи.
Военните действия в Първата световна война завършват с поражение за Германия и съюзниците й, сред които отново е и България. На 11 ноември 1918 г. виновницата за започването на войната е принудена да подпише т.нар. Компиенско споразумение. А окончателните договори за мир с победените страни са изработени на Парижката мирна конференция, свикана от държавите победителки - 18 януари 1919 до 21 януари 1920 г.
Версайската система –
бомба със закъснител
Под това име стават популярни поредицата от договори след края на Първата световна война с победените страни.
Първият е с Германия, подписан на 28 юни 1919 г. в парижкото предградие Версай от победена Германия и от удържалите победа 27 съюзни и обединени държави (САЩ, Великобритания, Франция, Италия, Япония…). Условията на договора влизат в сила от 10 януари 1920 г. и определят новите граници на победена Германия, която се задължава да върне на Франция Елзас и Лотарингия, да предаде на Белгия и Полша определени територии, а други остават под попечителство или окупация за 15 години. Отнети са й всички колонии, армията на Германия е сведена до 100 000 души наемни войници, ограничено е производството на оръжие и й е вменено да изплати огромни репарации... Всичко това задълбочава противоречията между Великите сили и е предпоставка за бъдещия реваншизъм в Германия, довел до нова световна война.
Вторият по ред е Сенжерменският мирен договор между страните от Съглашението (някъде се нарича Антанта) и Австро-Унгария. Името идва от Сен Жермен, пак предградие на Париж, подписан е на 10 септември 1919 г., влиза в сила от 16 юли 1920 г. и оформя разпадането на Австро-Унгария на самостоятелните държави Австрия, Унгария, Чехословакия, Югославия. Ограничава въоръжените й сили и задължава Австрия да изплаща репарация.
Отделен договор е подписан и с победена Унгария. Това става на 4 юни 1920 г. в двореца „Голям Трианон” във Версай, откъдето получава името Трианонски договор. Съгласно неговите разпоредби Трансилвания и част от Банат преминават към Румъния. Откъснати са и други територии, армията на Унгария е ограничена до 35 000, определени са й репарации за изплащане.
Последен, на 10 август 1920 г., в парижкото предградие Севър, е подписан и мирният договор с Турция и Съглашението, който намалява територията й 4 пъти и оформя разделението на Османската империя. И този път обаче Турция се измъква от последствията с поредния младотурски преврат (революция) от 1921-1922 г.
Ньойската национална
катастрофа на България
На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой е подписан най-пагубният за България договор в цялата й нова история. Откъснати са територии с обща площ 11 278 кв. км, което е повече от 10 % от цялата българска територия. На Сърбохърватско-словенското кралство (от 1929 г. – Югославия) са предадени Царибродска околия, част от Кюстендилско, 18 села от Трънско и Знеполско, 8 села от Кулско. Южна Добруджа е дадена на Румъния, а Беломорска Тракия – на Гърция. И от най-обещаваща на Балканите страна България е превърната в треторазредна сила, смазана от демографски загуби и дългове.
Националната покруса е всеобща. Идеализмът на българите от началото на 20 в. се изпарява завинаги. Унизителното положение, в което е поставена страната, разклаща завинаги вярата в църквата, царя и армията. И тази рана никога не ще зарасне.
Наред с икономическите и политическите идват и военни унижения. И това е най-тежкият удар, нанасян някога на българската армия в мирно време. Без да се брои днешното ликвидиране на армията, което минава за реформа. И се прави от българи наемници, разбира се.
Ньойският договор свежда армията ни, която по време на войната достига своя апогей по численост и сила, до 33 000 души, като в това число влизат и жандармерията, и пограничната стража. При положение, че на Румъния е разрешена 192-хилядна армия, на Югославия – 176 000, на Гърция – 250 хиляди. България е задължена да отмени всеобщата задължителна военна служба и да унищожи военната си авиация и военноморския флот! Закрити са военната академия и подофицерското училище...
Петима делегати, 6 съветници и 11 експерти съставляват българската делегация, която на 19 юли 1919 г. заминава със свито сърце от Софийската гара за участие в Парижката мирна конференция. Както и другите победени страни, тук българските дипломати са поставени в условия, близки до домашен арест.
Министър-председателят Теодор Теодоров получава текста на договора на 19 септември. Народното събрание го разисква на 8 ноември. В този ден за Париж заминава и новият министър-председател Ал. Стамболийски, който след като в 10.30 ч на 27 ноември 1919 г. подписва договора, демонстративно хвърля на масата писалката. Не че не е имало алтернатива. Имало е. И тя най-вероятно би била ликвидиране поне на половината от останалата България. Така правораздават победителите. Водени от наричащите себе си „Велики държави”.
Със сигурност и днес мнозина не харесват слчващото се в света. И с огромно право. Екологията, климатичните проблеми, нескончаемите икономически кризи, гладът, ядрената заплаха, талибаните... тормозят хората. А не са прави и политици, и историци, когато най-често умишлено подминават с мълчание войни, катастрофи, Освиенцим, Хирошима... Вероятно за да може незарастващите рани да бъдат забравени. Така обаче хората не могат да сравняват. А политиците да се поучат.
Много по-добре е, когато победени и победители си подават ръка и обръщат гръб на миналото. Както лидерите на победената Германия – Ангела Меркел, и на победителката - Франция, Никола Саркози. На 11 ноември те положиха венец пред Триумфалната арка в Париж – Деня на подписването на примирие между двете държави през 1918 г. С което бе сложен и края на войната.
Не ще и дума – добър пример! Него обаче могат да си го позволят само големите. Малките, уви са задължени да следват изискванията им. Което е нещо друго. Това, което е позволено на Зевс, не е позволено на вола! Тъй върви светът.
|