|
|
"Нова Зора" - брой 43 - 1 декември 2009 г.
| Незарастващата рана на България
Горко на победените: угодната и неугодна национална история
Ньойският договор – обратната страна на победите ни при Тутракан и Дойран |
|
Все по-сложна и трудна материя става историята в условията на българската демокрация. За някои по-близки исторически събития се говори с възторг, за други – с покруса. За едни се тръби, за други се мълчи. А всички те, в крайна сметка, се оказват взаимно свързани. Брънки от една верига. Хронологията се обърква, премълчава се или се преувеличава угодната или неугодната истина.
А историците, вместо да имат последната дума, се ослушват и чакат думата на политиците. Или си намират ниша при тях. Конюнктурата е стиснала за гърлото учени и недоучени, млади и недотам млади. Така най-лесно бялото става черно, лъжата – истина. А сетне виновни се оказват подрастващите, училището… Сякаш не политиците и историците манипулират де що докоснат. В своя угода, естествено. Сетне идват други…
Горката история!
|
|
|
| Ньойският диктат и военните му клаузи |
|
България приключва участието си в Първата световна война (1914-1918 г.) с Военната конвенция от 29.09.1918 г. за спиране на военните действия, подписана в гр. Солун - т. нар. Солунско примирие. На 28 септември българската делегация пристига в Солун, а на 29.09.1918 г. се подписват две военни конвенции – явна и тайна. Те не само водят до примирие, но определят развитието на българската армия през периода до подписване на мирния договор. Делегацията се завръща на 1 октомври в София и носи настоятелното искане на Съглашението цар Фердинанд Първи да напусне България. Последният е принуден да абдикира на 3 октомври, а на 4 октомври на престола се възкачва синът му - цар Борис Трети. Същият ден започва окупацията на България. Правителството и командването на армията започват изпълнението на договореностите, съгласно подписаните военни конвенции в Солун.
|
|
|
| Отворено писмо |
|
Уважаеми другари, съидейници и съмишленици!
Много внимателно и с интерес се запознахме с Отвореното писмо на ЦИБ на ПП „Нова Зора” до НС на БСП, отразено на страниците на в. „Нова Зора” (бр.39 от 03.11.2009 г.).
Изразяваме нашето пълно одобрение и съгласие със съдържанието на писмото. Солидарни сме с идеята за създаване на Единен ляв национален фронт. Още повече, че „Отечествена партия” беше в основата на създадените във времето „Единен ляв фронт” и „Национално-патриотичен ляв фронт”. Това е наша последователна и неизменна позиция. В нашите програми и платформи, ние, от създаването си преди 20 години досега, винаги сме отстоявали национално-патриотичната и лява социална идея. Тези позиции са основна характеристика на нашата партия. Те са продължение на мисленето и поведението на по-голямата част от българския народ, който с труда си, в продължение на повече от четири десетилетия след 9 септември 1944 г. сътвори чудеса. Народ, който превърна България от бедна и изостанала страна, в просперираща социалистическа държава с развито високопродуктово промишлено стопанство и богата духовна култура. Държава, която осигури на своите граждани спокоен живот, нормални условия за труд и социални придобивки, които той никога преди това не е имал.
|
|
|
| Двойното дъно на истината |
|
В спомена на Росица Манолова има един пасаж, срещу който Бойка остро възразява:
“На много парадокси съм се натъквала в живота си – пише Р. Манолова, - но един от най-необяснимите е този, че капитан Радев, който беше командвал или поне организирал разстрелите на толкова комунисти, запази за поколенията последните писма на Антон Попов и последните стихотворения на Никола Вапцаров “Прощално” и “Разстрел”, дописано в 14 часа на 23 юли, Централен затвор. Така беше датирано листчето, предадено ми от Радев.”
Бойка Вапцарова твърди точно обратното във връзка с листчето, на което са написани двете предсмъртни стихотворения: получила ги лично от съпруга си, преди да го отведат към тунела на смъртта.
|
|
|
| Свобода по американски |
|
Пол Крейг Робъртс е известен икономист и публицист, бивш зам.-министър на финансите в правителството на Роналд Рейгън, автор на осем книги по икономика, а сега, очевидно, истински инакомислещ американец, дисидент.
През 1975-1978 г. Робъртс работи в Конгреса по въпросите на оптимизирането на данъчната система. През 1981 г. заема поста зам.-министър на финансите в правителството на Рейгън, където има водещо място в изработването на данъчния закон, спомогнал за икономическо възраждане. Законът предвиждал обвързаност на данъчното облагане с нивото на инфлация; разширяване на пенсионните схеми с прилагане на привилегировано данъчно облагане; намаляване на данъка върху собствеността и т.н. Робертс получава награда за „значителен принос в създаването на икономическата политика на САЩ”. През 1987 г. Френското правителство награждава Робъртс с ордена на Почетния легион. Повече от 30 пъти е викан като свидетел на изслушвания в Конгреса по различни въпроси.
Днес Робъртс се отнася еднакво критично към действията на демократите и на републиканците, и по собствените му думи се изказва като патриот срещу орязването на гражданските свободи, срещу загубата на уважение към Америка в рамките на световната общност и срещу саморазрушителните тенденции, които вижда в политиката и в икономиката на САЩ.
|
|
|
Досие за убийството на България
Технология на разрухата |
|
Две трети от предприятията не работят. Голямата част от тях са обявени в ликвидация. Основната част от приватизираните обекти преминаха в стадий на вторична разпродажба. Изобретена бе приватизационна форма “продажба с опрощаване на дълговете”, с което става двойно ограбване на гражданите. Замря обновителният процес. След 10 години и физически съхранената техника вече остаря морално. След още десет - разрухата бе пълна. Повсеместно бе разпродадено уникално оборудване. Изчезнаха стратегически отрасли. България вече няма машиностроене и електроника. Днес не могат да се произведат елементарни машини, които не бяха проблем за производство още през 1950-1951 г.
До 1955 г. България обзаведе със свои машини Пектиновия завод, Циментовия завод в Димитровград, Заводът за трас, бирени фабрики, ВЕЦ-овете “Студена”, “Батошево” и “Бързия”. Днес това е невъзможно.
Можеше да се приложи много по-рационален модел за приватизация. Трябваше да се приватизират с чуждестранно участие още в 1990 г. 15-20 големи индустриални обекти. С постъпленията да се изплати основната част от външния дълг. Това можеше да бъде реално, ако не бяха трансформирани в държавен дълг задълженията на търговските ни банки към чуждестранните частни банки. Ето това тежи на съвестта на всички управници след 1989 г. За да приберат вземанията си, банките щяха да участват в тази приватизация. Приватизационният процес трябваше да се предостави на банките, имащи вземания от съответните предприятия, а не на изкуствено сътворени агенции и комисии от чиновници. Това е световна практика - собственик на предприятието-длъжник става банката-кредитор и тя може да го обяви за продажба, за да си прибере вземанията. Така нямаше да се развихри корупцията, защото скритата приватизационна сделка би била за сметка на самата банка. Държавата нямаше да бъде активен участник в процеса, а контрольор на неговата акуратност и чистота.
|
|
|
| Афганският възел се затяга |
|
Сякаш вече трябва да сме свикнали с войната в Афганистан, която се води от осем години. А ако си спомним предшестващата история на тази изстрадала страна, ще трябва да уточним, че бойните действия в нея (гражданската война, войната срещу съветския военен контингент и настоящата война) продължават тридесет и пет години. Това е животът на цяло поколение. Може би затова светът не обърна внимание на два почти идентични факта, които се случиха в началото на месеца. С едно изключение – Англия и Съединените щати, чиито войници се оказаха жертви на “приятелския огън” на своите.
На 3 ноември, след завръщане на патрул от пущинаците на Хелманд в сигурната база на англичаните, един от местните полицаи, който се обучавал на занаята от английски инструктори, вдигна автомата си и откри огън по своите учители, които пиеха чай. Загинаха петима от учителите, а сред ранените имаше шест англичани и няколко афганци. Убиецът избяга с мотоциклет и опитите да бъде заловен, все още са безуспешни.
Нещо подобно се случи в американския щат Тексас, в най-голямата база на сухопътните сили Форт Худ. На 5 ноември около триста войници се събрали за медицински преглед и ваксинации преди заминаване за Ирак или Афганистан. Неочаквано един от военните лекари, психиатърът Нидал Хасан, от палестински произход, но роден в САЩ, извади два незаконно внесени в базата пистолета и започна да стреля по събралите се невъоръжени хора. Загинаха тринадесет души, имаше повече от 30 ранени, а касапницата бе прекратена от случайно минаващи мъж и жена полицаи, които успяха да ранят убиеца “с четири куршума”, както бе уточнено след време.
|
|
|
| Бойният марш “Един завет” и неговите създатели |
|
Чудно хоби е любовта към старите книги! Пренася те в отдавна отминали събития и светове, среща те с хора и съдби от миналото, потънало сякаш в здрача на забравата, но и които са оставили значима следа в историята на своята държава или на света.
Тези мисли ме осениха, докато неотдавна преглеждах едно рядко издание – плод на родолюбието и огромният събирателски труд на д-р Никола Русев. Име, сравнително неизвестно на широката аудитория.
В два твърде обемисти тома, озаглавени “По следите на една безсмъртна песен”, издадени през 1988 г. в Париж, са събрани текстовете, нотите, бележки по историята на създаването и кратки биографични бележки за авторите на всички бойни маршове на нашата войска по време на войните за национална независимост и обединение. Бях изненадан, не, потресен от огромния обем творби, създадени в твърде кратък исторически период - за около две десетилетия. Почти всеки полк или поделение, всеки випуск на военното училище, всяка победа по бойните полета са били ознаменувани със съответен марш или бойна песен, възпяващи патриотизма, жертвоготовността и беззаветната любов към Отечеството. Прочетеното веднага свързах с една непретенциозна стара книжка, издание на българските писатели от 1917 г. , под заглавие “Българска бойна лира”. Подари ми я колега от нумизматичното дружество – Родолюб Хесапчиев, внук на известния български генерал Христофор Хесапчиев (1858-1938 г.), военен деец и дипломат. Книжката е обявена като антология на най-отбраните песни из съвременната българска поезия в памет и прослава на освободителните войни през 1915-1917 г. Съдържа над 100 творби - стихотворения с военно-патриотична тематика от най-известните ни писатели като Иван Вазов, Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Христо Ясенов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Любомир Бобевски и други поети, като например Иван Йончев, чиито имена понастоящем са малко известни. Книгата е живо свидетелство за всенародния ентусиазъм и патриотизъм на нашите предци, които с песни и маршове са тръгвали към бойните полета “като на сватба”, по мнението на редица чужди наблюдатели.
|
|
|
|
Генерал Бойко Борисов: - Мутрата е мъртъв... Заснехте ли ме? Чао!..
карикатура: Тодор Цонев
|
|