"Нова Зора" - брой 8 - 3 март 2009 г.

Слаби са мъртвите хватки на мрака
  • Съюзът на левите сили няма алтернатива
  • На 26 февруари, четвъртък, в 18 ч, 40-ото обикновено Народно събрание гласува седмия пореден вот на недоверие на правителството на Сергей Станишев. Резултатът бе предизвестен. И ако трябва да се позовем на поета, бихме добавили: “За нас бе ясно, като че ще съмне!” Нещо повече, нямаме никакви причини да скърбим нито за съкровените надежди на опозицията, нито пък да се радваме на този “бетон арме”, който бе демонстриран от управляващото единство. Нашето отношение в “Нова Зора” към “тези, които Му гласуваха” не подлежи на преосмисляне. За нас те са обречените от “Салът на Медуза”. И с абордажниците на Доган сме наясно. Още от 4 януари 1990 г.! Това, че по съвместителство те се явяваха предрешени като съекипаж на “стария галеон БСП”, не променя нашето отношение към тях.
    И все пак слушах дебатите по вота. Както се казва, нищо ново под слънцето. Разбира се, ако не се смята тактиката, възприета от министър-председателя и министрите му - пълен отчет за работата на кабинета, изнервящ до изнемога опозицията. И на нея не й оставаше нищо друго освен да изиграе своя театър: за публиката – пред микрофоните на парламентарната трибуна; за историята – в стенографските дневници на Народното събрание! Какво видяха едните и какво ще прочетат идните, днес не е тема.
    В ушите ми обаче останаха още дълго да ехтят нестройните прощални залпове на опозиционното безсилие и тъмните закани за един близък изборен реванш. Слушах ги и си мислех: въз основа на какво старият галеон вече 20 години нехае за опозиционния картеч? И докога с тези скърцащи мачти и провиснали платна, с този отвсякъде видим десен крен и омърлушен флаг ще стига, закъдето е тръгнал? Осъзнава ли своите отговорности за хилядите очи и сърца, които изригваха всеки път при възгласа: “Мачта на хоризонта!”
    Ето така се улових, че мисля за вятъра, че мисля за виновника и спасителя. Сиреч, мисля за надеждата, която би обединила всички. И се чух да питам: “Да сте виждали вятъра, ноемврийския яростен вятър, на кръстопътя на 500 пътя?” За Емил Верхарн, казах си, за неговото неудържимо поетично въображение и кръстопът от 500 пътя, е малко. Но днес лява България няма право да греши. Един е пътят. Два пътя няма! – единение, съюз, фронт, лява алтернатива – няма значение. Ляв марш! За лява България!
    Та да си дойдем на думата: съюзът на левите сили няма алтернатива.
    Автор: Минчо МИНЧЕВ>> Пълния текст...
    Някои тълкуват историята както дяволът Евангелието
    На 25.02.2009 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски” беше открита документална изложба „Война след войната: въоръжената съпротива на литовския народ срещу съветската окупация през 1944-1953 г.”. Темата на изложбата засяга един от трагичните епизоди на съветската история и продължава да се използва за различни идеологически и политически спекулации в услуга на продължаващата и засилващата се война от ново поколение – еволюционната. Посетих тази изложба и смятам, че е полезно да бъдат припомнени геополитическата, геостратегическата и цивилизационната същност на проблема, повдиган от странната и провокативна инициатива на посолството на Литва със седалище в Атина. 18-и век. Руският император Петър Велики схваща отлично геополитическата повеля на деня – за да бъде Русия европейска държава, тя трябва да има непосредствена морска и сухопътна граница с Централна Европа. Трябва прозорец, или по-скоро врата към Европа. Пречка пред императорските амбиции са остатъците от Ржеч Посполита и шведското господство по бреговете на Балтийско море. След победата край Полтава (17.06.1709 г.) Петър Първи решава да превземе от шведите Естландия и Курландия. През 1710 г. войските на генерал-фелдмаршал Шереметиев превземат Рига (4 юли); на 29 октомври войските на генерал-поручик Боур превземат Ревел. Нищадският мирен договор (30.08.1721 г.) юридически оформя руските териториални придобивки по Балтика, включващи и шведската част от Великото Финландско княжество (Виборгска губерния). Окончателното изгонване на шведите от Лапландия завършва при Александър Първи. По условията на Фридрихсгамския мирен договор (5.09.1809 г.) Финландското княжество влиза в състава на Руската империя. Тези несъмнени победи и завоевания са помрачени от две исторически грешки с отражение чак в 21-ви век.
    Първата грешка е, че след завоюването на балтийските земи, Петър Първи предпочел да ги понемчи, като преселва немци, вместо да ги русифицира. С този си акт той минира целостта на империята за 300 години напред. Нещо повече. Поради силното немско влияние в руския императорски двор, тези земи винаги са се ползвали с незаслужени преференции. С императорски указ крепостничеството в Естландската, Лифландската и в Курландската губерния са отменени в периода 1816-1819 г. - половин век по-рано, отколкото в останалата част от империята!
    Автор: Проф. дтн Евгений ГИНДЕВ>> Пълния текст...
    Пазарно-демократичните митове
    Всяка идеология и произтичащата от нея пропаганда задължително съдържа набор от митове. Митовете са приказки, отразяващи представите на древните народи за произхода на света, за природните явления, за боговете. Смята се, че митът не подлежи на проверка. Един разказ или твърдение, повтаряни непрекъснато, започват да се превръщат в мит, т.е. психологическият механизъм е същият, както при пропагандата. При това не е задължително твърдението да е истина (истинното твърдение е научна или житейска истина).
    “Новите политически митове са неща, изфабрикувани изкуствено от твърде ловки и лукави майстори... Отсега нататък може да се изфабрикува мит с такъв успех и по такъв начин, както и всяко съвременно оръжие – картечници или самолети” (Касирер). “Серийното производство на вярвания по един и същи шаблон безспорно е изобретение на нашата индустриална епоха...” (Серж Московичи, “Ерата на тълпите”).
    Автор: Георги АНДРЕЕВ>> Пълния текст...
    България и балканският пъзел
    - Г-н Божков, нека пред деня на Освобождението на България от турско робство да поговорим за турско-българските отношения. В последната си книга “Вековната агресия” на основата на архивните материали на българската полиция и военното контраразузнаване Вие разглеждате подривната дейност на Османската империя и Турция от Освобождението на България до 1944 г. Какво е най-характерното за този период във взаимоотношенията между двете държави?

    - Архивните материали на българската полиция и военното контраразузнаване са изключително интересни и богати. Те съдържат многобройни данни и факти за историята на България през този период, но за съжаление, са все още недостатъчно изучени и оценени. За всеки докоснал се до тях специалист те разкриват колко широкомащабна, непрекъсната и особено активна подривна дейност са водили османските тайни служби, а след тях и турските разузнавателни и подривно-пропагандни органи и организации спрямо България. Неизменната цел е била отслабване, разрушаване и ликвидиране на нашата страна като самостоятелна и независима държава. Още от първите дни след Освобождението на България от турско робство се слага новото начало на една продължила векове агресия на Османската империя, а по-късно и на Турция, срещу България и българите. Формите са неизменни: непрекъснато подклаждане на етническа и религиозна омраза и ненавист на тюркоезичното население и уви, на българите мохамедани към българите и тяхната държава. Крайната цел е създаване на условия за осъществяване на турските великодържавни планове за повторно завладяване на нашата родина, за възвръщане блясъка и величието на погиналата османска империя.
    Веселин БОЖКОВ пред “Нова Зора”>> Пълния текст...
    Цивилизационният код на Русия
    Издръжливост и оцеляване
    Руснаците оцеляват там, където повечето европейци нямат никакви шансове. И не просто оцелява, но и се радват на своя живот. Европа никога не го е разбирала и дори не се и опитва. За руската непридирчивост и издръжливост европейците употребяват клишето „диво” и отъждествяват руснаците с бушмени, които живеят в бараки. „Горна Волта с ракети” – така високомерно наричаха СССР през 80-те години.
    Веднъж говорих с възрастен италианец, на когото не му провървяло в младостта - след войната попаднал в съветски плен и се оказал в лагер, близо до Москва, заедно с още три хиляди души. Твърдеше, че от три хиляди са оживели само двама - той и приятелят му от Румъния. Настъпила зимата, станало студено, италианците лягали по наровете и тихо умирали. Хранели ги лошо, както всички, дървените бараки били още по-лоши. Гладът и студът, вечните спътници на руския живот, се оказали смъртоносни за италианците. Близо до оградата руските ЗЕК-ове режели дърва, от немските военнопленници, с които се отнасяли по-строго, отколкото с италианците, оцелели около 80%. Италианците – не.
    Всеки, който въздиша по това, че китайците ще овладеят Сибир, нека прочете горния абзац поне два пъти.
    Автор: Сергей ХЕЛЕМЕНДИК>> Пълния текст...
    Конфликтните пространства на новата култура
  • Вапцаров и епохата, и новите князе на мрака
  • Известно е, че съм човек с леви убеждения, че вярвам в един по-добър човешки живот, в който да има повече свобода и справедливост. Знаейки могъществото на закона „човек за човека е звяр“, аз продължавам да се надявам, че фундамент на цивилизацията е другият закон - „човек за човека е брат“. Макар първично у човека да пулсира искрата на егоизма (и шепата на ръката се свива навътре), единствено оправдание на природното ни развитие е индивидуалното ни богатство да се реализира и като усещане за солидарност с другия или другите.
    Не смятам, по подобие на немалко днешни обществени оракули, че капитализмът е „вечност“, макар и да съм наясно: през бъдещите десетилетия над нас в България ще властва глобалният буржоазен ред.
    За мен по-висока фаза на развитие е социализмът като съюз на алтруизма и импулса за оцеляване, като разкрепостена лична свобода и разкрепостена обществена енергия, тоест като състояние, максимално съобразено с вътрешните дадености на личността. Днес лявата ни интелигенция е просто задължена да извлича изводи от краха на зрелия социализъм, да констатира без носталгия недостатъците. Но да базира наблюденията си и върху крупните постижения на социализма от двайстото столетие.
    Автор: Проф. Чавдар ДОБРЕВ>> Пълния текст...
    Гарвани над Митровица
    На 24 февруари т.г. в Дома на киното в София се състоя премиерата на документалния филм “Прочистването” – реквием за изпепелените православни църкви и манастири в Косово в края на цивилизования 20 век.
    Първият поглед на човек, който никога не е бил в Косово и Метохия, е среща с танкове и военни машини на KFOR. И човек се пита защо са тези машини? Защо навсякъде всичко е опасано с тел? Нали всичко е спокойно? Нали всички могат да живеят нормално? Въпросите остават без отговор. И само в душата тегне някакво необяснимо напрежение...
    Филмът е заснет по време на Задушница. Време за среща на живите с мъртвите. Мъртвите са по на 20-30 години, повечето – мъже. Датите на надгробните плочи свидетелстват: 1975-1999, 1960-1999, 1965-1999. Повечето от надгробните паметници са поругани и изпочупени. След 1999 г., когато е краят на военните действия. Почернени майки, почернени забрадки, почернени бащи, които пушат и мълчат. Само очите им горят. И пак KFOR ги пази. Операторът пита войници от KFOR защо са там? Отговарят му да не пита. Пита къде е началникът им, за да попита него. Отговарят му, че имат правомощия да “помолят” човека с камерата да си поеме обратно по пътя! Нещо като развален телефон.
    Автор: Д-р Радко ХАНДЖИЕВ>> Пълния текст...
    Бламът на „елитите” по време на прехода
    В статията си „Сурогатните елити”, публикувана във в. „Сега”(21-22.02.2009, с.13-14) Ясен Бориславов цитира една фраза на колумбийския теолог Давила, която гласи: „Вече няма висше общество и народ. Има бедно простолюдие и богато простолюдие.” Приложена към днешната „преходна” българска действителност, тази мисъл би могла да се коригира малко. В смисъл, че у нас има само проста (разбирай, скромна и почтена) беднота и просташка, нагла и престъпна парвенющина, която парадира със своето материално богатство, бидейки душевно куха като кратуна. В днешна България няма висше общество, а и никога след падането ни под османска власт не го е имало. Имало е рая, от която, било с хайдутлук, било с предприемчивост, пестеливост и упорит труд са се издигнали хора, които днес биха били наречени елит, макар никой да не ги е избирал за такива. А елит все пак означава избран, подбран, нали?
    Препирните около разпоредбите на Търновската конституция през 1879 г. ясно са показали презрението на мнозинството българи към всякакви салтанати и претенции за знатност и социално превъзходство. Нещо повече, в една страна, едва освободила се от султанския произвол, законодателите приемат конституция, прокламираща, че „всеки роб свободен става, щом стъпи на българска земя”. Следователно, т. нар. елит на обществото се е самопровъзгласил за такъв и както той презира народа, така и народът презира него. Включително и днес, когато България е членка на ЕС и НАТО.
    Автор: Людмил НЕДЯЛКОВ>> Пълния текст...


    Политическата класа - най-злият враг на човечеството!..
    карикатура: Тодор Цонев