"Нова Зора" - брой 2 - 20 януари 2009 г.

"Време разделно" в българо-турските отношения
Христо ТЕПАВИЧАРОВ
Продължение от бр. 1

Не така стоят нещата с Договора за приятелство, който в член 2 утвърждава принципите на международното право като основополагащи в отношенията между двете държави. Израз на желанието за решаване на натрупалите се към 1925 г. проблеми, за решаването, на които Конвенцията за установяване остава неприложима, са записаните в Протокола към Договора за приятелство, разпоредби от А до З, регламентиращи отговорностите на двете държави една към друга и към техните поданици/граждани, респективно.
Отговорността на турската държава да обезщети бежанците от Източна Тракия произтича от разпоредбата на член Б на Протокола, според която “Турското правителство признава качеството на български поданици на всички българи, родени върху територията на Турция от 1912 година, които, след като са се изселили в България до подписване на настоящия Протокол (1925), са придобили българско гражданство въз основа на вътрешното законодателство в сила в Царството (България)”. Подобни задължения поема България по отношение на всички мюсюлмани, родени в границите на България от 1912 година и изселили се в Турция в периода 1912-1925 г. Независимо от начина на изселване, лицата визирани в тази разпоредба, запазват правата на собственост върху имотите, останали в страната, от която са се изселили. Член В уточнява, че недвижимите имоти на българите, изселили се от европейската територия на Турция, и недвижимите имоти на турците, изселили се от териториите, останали в границите на България вследствие на Балканската война, остават собственост на държавата, в чиято територия те се намират. Тази разпоредба е неприложима по отношение на имотите на българските поданици, изселили се от Цариград, които според договора запазват собствеността си! Въпросите за обезщетението на загубилите собствеността български и турски поданици остава да се решава на базата на принципите, формулирани в Конвенцията за установяване. И това е естествено, като се има предвид несъразмерността в броя на лицата и обема на имотите на прогонените българи от цяла европейска Турция и изселилите се от трите погранични общини турци - Свиленградска, Малкотърновска и Царевска. Член Г на Протокола, внася едно изключително съществено уточнение - всички български граждани, изселили се от Турция, и всички турски граждани, изселили се от България, преди 5/18 октомври 1912 г., запазват правата си върху недвижимата си собственост, останала на територията на държавата, от която са се изселили.
Някои от основните разпоредби на Приложенията към Договора за приятелство остават неизпълнени от турската държава и са в основата на исканията за обезщетяване на бежанците от Източна Тракия. Връзка между обезщетенията, които се дължат за заграбените имущества на българските бежанци и претенциите на Турция, свързани с исканията на изселилите се от България български граждани, именно като български граждани, а не като турски поданици, по силата на изселнически спогодби или индивидуално, по собствено желание, няма и не може да има. В този смисъл многократните заявления на премиера Станишев, че българската страна предлага “взаимно приемлив баланс при възстановяването на имуществените права на българските и турските изселници, като не се допуска едностранно облагодетелстване на която и да е от двете страни” (18 ноември 2005 г., пред Народното събрание) са правно несъстоятелни, вредни, недалновидни и предварително обричат преговорите на провал. Това е така, защото основанието за обезщетение на българите от Източна Тракия е бежанският им статут, който са придобили вследствие на насилственото им прогонване от родните им места в периода 1912-1925 г., докато към българските граждани, преселели се в Турция или в която и да е друга държава доброволно, по собствено желание, в периоди, непопадащи в обсега на Договора за приятелство и Конвенцията за установяване от 1925 г., българската държава не може да има каквито и да е имуществени или финансови задължения, особено след като са придобили чуждо гражданство/поданство.
От разискванията в Народното събрание в продължение на последните две десетилетия по въпроса за обезщетението на тракийските бежанци, оставаме с неприятното усещане, че никой от изказващите се политици не е виждал, а още по-малко - прочел, оригиналните документи, на които се позовават. Ако в България все още има български граждани, които се изселват в Турция, то е не защото България е завладяла турски земи с нейно население, а защото Турция е владяла в продължение на векове български земи и при оттеглянето на завоевателя-поробител в освободените български земи са останали освободените. Обстоятелството, че между освободените е имало мюсюлмани, които са продължили да общуват на езика на поробителя и на освободителя, е достойно свидетелство за българската толерантност. Но тази толерантност има своите ясни предели и те свършват там, където започва нелоялността на гражданите към държавата, в която живеят, независимо дали става дума за България или Турция. България е твърде уязвима, за да си позволи да поддържа чуждестранен еничарски легион на своя територия, финансиран от огромната и ефикасна турска държавна машина, която в продължение на столетие системно и последователно ликвидира преобладаващото българско присъствие в Източна Тракия!
През последните десетилетия се заличават не само следите от българската история в Истанбул и Източна Тракия, но и гробовете на нашите предци!
Спряхме се подробно на въпроса за правното основание на отговорността на турската държава за обезщетяване на българските бежанци от Източна Тракия, в желанието си да съдействаме за изграждането на българска теза по този въпрос в евентуални преговори и по-важно - да разсеем някои оценки досежно подхода в преговорите за търсене на приемливо за българската страна решение. Това е единственият въпрос, от чието решение са жизнено заинтересовани както българската държава, така и стотици хиляди наследници на бежанци от Източна Тракия. Решение на този въпрос трябва да се търси единствено в рамките на лицата, чиито статут е предмет на уреждане от Конвенциите от 1925 година. Този въпрос трябва да се разглежда самостоятелно, тъй като няма пресечни точки с останалите въпроси, които Турция поставя за разглеждане в двустранните отношения. Правоимащи са тракийските бежанци и ролята на българската държава следва да се сведе до установяване на крайната сума, която се дължи на българските граждани, като от сумата, дължима от Турция за заграбване на имотите на прогонените българи, се приспадне сумата, която се дължи на турската държава за имотите, станали собственост на българската държава след изселването на турските поданици от включените в границите на България след Балканските войни земи.
Често в печата, в Народното събрание, на пресконференции се споменават цифри за стойността на обезщетението, което Турция дължи на бежанците от Източна Тракия. Най-често срещаната цифра е 10 милиарда долара! Струва ни се, че следва да се прекрати с тези бакалски сметки и спекулативни изчисления. Към подобни изчисления трябва да се пристъпва внимателно, на базата на твърди факти, каквито са числото на българските бежанци, числото на избитите и изклани българи в домовете им и по пътя към жадуваното спасение, на пазарната стойност на земите, които българите са притежавали и обработвали. Ако някои смятат, че земята на Източна Тракия струва 10 милиарда долара, бихме предложили да предоставим бюджетният излишък за две години на Турция, за да върне земите на прогонените български бежанци. Турция е от страните, които имат безупречен архив и би могла с лекота да установи броя на българите и на турците, населявали и обработвали Източна Тракия към 1912 г. Единствено следвайки подобен подход Турция би могла да изчисли цената на Източна Тракия и да установи каква е стойността на имотите, притежавани от българите и каква е стойността на имотите, притежавани от турците към периода на възникване на турските задължения.
Кой какво дължи на българските граждани, изселили се в Турция и придобили турско гражданство
Турция настоява за подписването на Спогодба за социално осигуряване на изселващите се от България в Турция български граждани. Това са т.нар. социални въпроси от пакета висящи проблеми в отношенията между двете държави. Това е изключително важно за Турция, тъй като една такава спогодба ще осигури постоянно и ежегодно изтичане на средства от българския бюджет към Турция. Освен това решаването на подобен въпрос ще снеме необходимостта от поддържането на двойно гражданство на изселниците от България в Турция, в нарушение на турското законодателство за гражданството ще стимулира процеса на постоянна емиграция към Турция и получаване на пенсии от български граждани, установили се на трайно местожителство в Турция, но ползващи привилегията на българското гражданство за свободно движение в Евросъюза.
Абсолютно неприемлив пробив в тази материя бе направен от турска страна с подписаното от Иван Костов и Месут Йълмаз на 4 ноември 1998 г. в Анкара Споразумение между правителството на Република България и Правителството на Република Турция за изплащане на български пенсии в Република Турция. В главите на българските политици и до днес цари пълно объркване и хаос по въпроса какво всъщност са направили и защо. Ще дадем само два примера, за да илюстрираме този извод.
В списъка на договорите и споразуменията, очертаващи “договорно-правната база” на българо-турското отношение, това Споразумение е изписано като “Споразумение за изплащане на пенсии на установили се в Република Турция български граждани от турски произход”. Внушението, което подобно заглавие прави, е, че споразумението е едва ли не едностранен акт, тъй като няма посочени страни по него, че субекти на споразумението са само български граждани, придобили право на пенсия и че български гражданин по произход може да бъде турчин! Абсурд, който освен, че противоречи на здравия разум, “допълва” творчески Закона за българското гражданство, според член 8, на който “български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин”. Едва ли може да има по-ясна разпоредба, която законодателно определя понятието произход, свързвайки го с понятието гражданин и с нищо друго! А според член 10 на Закона за българското гражданство, определящ другия способ за придобиване на българско гражданство - месторождението - “Български гражданин по месторождение е всяко лице, родено на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход”. Очевидно в главите на някои политици гражданството е свързано с етническата принадлежност, с вероизповеданието, а може би и със сексуалната им ориентация? Но въпросът защо една Спогодба, която си има заглавие, трябва да се преразказва от чиновниците в Министерство на външните работи остава открит! Подобна тенденциозна проява на невежество и въвеждане в заблуждение би била обяснима единствено ако приемем, че българското Министерство на външните работи функционира като филиал на турското Министерство на външните работи.
Вторият пример, който бихме искали да приведем, е свързан с изказването на премиера Станишев в защита на Споразумението от 1998 г. пред Народното събрание, на 18 ноември 2005 г., когато заяви: “Става въпрос за изплащане на лични пенсии ,... които съответните правоимащи лица са получавали в България… Следователно, споразумението от 1998 г. предвижда механизъм за изплащане на вече отпуснати пенсии по нашето законодателство и не поражда нови права в полза на лицата, които са се преселили в Турция след 1 май 1989 година.” Жалко е, че премиерът е бил подведен до такава степен, че да заяви нещо, което се опровергава от първите два члена на самото Споразумение. Ще се въздържим да квалифицираме подобно изявление от уважение към институцията на министър-председателя.
Член 1 на Споразумението определя кръга на правоимащите да получават лични пенсии в Турция като “лица, преселили се в Турция след 1 май 1989 година”. Текстът е пределно ясен - става дума за лица, а не за граждани от “български или турски произход”. Освен това, оставяйки отворен края на периода след май 1989 година, докато свят светува и докато има изселващи се от България за Турция лица, те ще се ползват от разпоредбите на това Споразумение и източването на българския държавен бюджет тепърва ще нараства.
Член 2 уточнява условията, при които ще се отпускат, а не “механизма за изплащане” на пенсиите и те са “лицата да са придобили право на пенсия след 1 май 1989 година, съгласно българското пенсионно законодателство, но не реализирали това си право”. Оставяме на читателя да намери общото и различията между тази разпоредба и заявлението на премиера, че става дума за механизъм за изплащане на вече отпуснати и получавани пенсии от въпросните лица в България и да го квалифицира.

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя