"Нова Зора" - брой 2 - 20 януари 2009 г.

Януарските метежи – фарс и дубъл фарс
Проф. Чавдар ДОБРЕВ

Оказва се, че протичането на януарските протестни митинги (14,15 и 16 януари 2009 г.) пред Народното събрание не е безобидно. За пореден път се потвърди колко присъщи са вандалщината, насилието, потрошаването на обществена и частна собственост, зловещото нарушаване на обществения ред при такива демонстрации. Целта на тези насилствени акции, разбира се, не е толкова протестът срещу лошото социално положение на българите, а намерението за директна смяна на законно избраните парламент и изпълнителна власт по подобие на антидържавния преврат от 10 януари 1997 г.
Механизмът, по който се реализират подобни “пучове”, е известен: ударна група от няколко хиляди граждани нахлува в държавните учреждения, разбива ограждения и входни врати, опожарява зданието, хвърля по депутатите различни предмети - желязо, камъни, изкъртени павета, греди - та чак до бомби и газови пистолети, както в последно време. Целта е една – да изрази “решимостта на обществото” за смяна на управляващите. Властта - за да не бъде обвинена в неправомерно използване на сила, или в нарушение на демократичните порядки, - не реагира адекватно, оставайки като парализирана. В последна сметка позволява да бъде пометена от незначителен брой активисти, които обслужват определени политици и криминални бизснесмени (такава в общи черти бе фабулата на метежа от 10 януари 1997 г.).
Мисля, че приказките за демокрация и демократизъм в подобни случаи са чисто лицемерие, тъй като предизвикването на извънредни парламентарни избори или простата смяна на властовите институции става не по пътя на нормално организирания изборен цикъл, а чрез зачеркване на волята на милиони българи. В такава ситуация тях никой за нищо не ги пита. Единственото, което успяват да внушат организаторите на преврата с предвожданата от тях неголяма група хора, е да внедрят сред населението чувството за страх и да подтикнат по-слабохарактерните да се приспособят към новите победители.
За практиката на СДС и ДСБ това са обичайните походи към властта. Тези партии, както и да са се наричали преди – СДС, ОДС, “Ред, законност и справедливост” и пр., – винаги са прибягвали към терористични операции като подготовка за спечелване на сравнително повече гласове на съответните парламентарни избори. По този начин те осигуриха победата на Филип Димитров чрез опожаряването на Партийния дом и неговия див грабеж; победата на Иван Костов бе осигурена чрез палежа на парламента и всяване на страх сред българското население. Така се опитват и сега, чрез нов палеж и атака, пак срещу парламента, да трасират държавната кариера на Бойко Борисов, надявайки се, че ще бъдат акушери на бъдещата му политика.
Ако се обърнем към историята, този подход – да се взема власт чрез насилие, е практика на болшевизма: една малка група от активисти, които се кълнат в коренните интереси на класата и народа, детронира старата държавна сила и поема кормилото на управлението. Струва ми се, че за разлика от синята алтернатива съвременното ни ляво движение справедливо, - вече двайсет години, - отказва да използва методи, които нанасят удар в самото сърце на демокрацията.
От утилитарна гледна точка така наречените традиционни десни партии имат своите причини, за да постъпват по такъв начин. По нормален път, въпреки инжекциите, които получават от САЩ и Западна Европа, въпреки генното инженерство на субекти като Андрей Луканов, въпреки мощната медийна подкрепа, те не биха се добрали до властовите рубежи.

За уникалното събиране на маса българи на “Цариградско шосе” в София през 1990 г., приветстващи лозунгите на СДС, би трябвало да се благодари главно на преустройващата се тогава БКП, както и на цялата държавна машина, която с особено сладострастие и любовен копнеж подаваше майчина гръд, за да суче от нея хомункулусът на родната квазидемокрация. Иначе средството, с което СДС си пробиваше път и легитимация, бе яката тояга, наричана от руснаците дубинка. Който не е успял да прозре този вътрешно заложен уклон към беззаконие в генетично увредената система на СДС, значи, че е наивен консуматор на пропагандни клишета. И нищо повече.
С това не искам да омаловажавам “допинга”, който получава елитът на нашите “традиционни” демократи. На тяхна страна са мощни финансови структури от чужбина, фондове и фондации на САЩ, Великобритания, Германия и др. Съвременната българска буржоазия, включително и номенклатурната, в качеството си на нова класа, все повече осъзнава себе си като “дясна” и симпатиите й неслучайно клонят към СДС. Може би със сегашното време на глагола “клоня” допускам известна неточност, тъй като в последно време споменатата социално привилегирована група е настроена благоприятно и към други формации, етикетиращи се като “десни” - ГЕРБ, “Напред” или “Атака”. Но най-важният фактор за “неумиращия” дух на изнемощялата ни “традиционна десница” са медиите и главно електронните. Те, с изключение на няколко малотиражни вестника, неотстъпно и самоотвержено провеждат редакционна политика, насочена против левицата. С неприкрито пристрастие изразяват отношението си към случайни и неслучайни дейци на десните партии. Достатъчно е някакъв индивид да се обяви за дясно мислещ политик, за да получи всевъзможни преференции и индулгенции, на другия обаче, обявил, че принадлежи към лявата култура, му предстои да разбере какво означава медийна репресия.
След 10 ноември 1989 г. първото, което направиха бащите на криминалния преход и дворцовия преврат, беше да овладеят медиите и най-вече телевизията. Днес тази тенденция се запазва - същото се случва с овладяването на интернет-пространството. По-късно, когато истинските победители в необявената трета световна се настаниха трайно в родината ни, откровено закупиха телевизионната и вестникарската мрежа и поставиха на командни постове свои протежета (по-точно би могло да се каже и агентура). Станахме свидетели и на един феномен – чужденците-попечители, тъй като нямат и до ден-днешен пълно доверие на червената номенклатурна класа, се намесиха непосредствено в информационния процес като финансови господари и надзорници. Едва ли съществува друга европейска държава, в която до такава степен медийната политика да се ръководи от чужбина или пак от там, но чрез туземното неоколониално чиновничество. Практика е това чиновничество, овладявайки мощни медийни двигатели, да идентифицира свободата на обществото със свободата на словото. Това по принцип е вярно, макар че същите лица, най-често крупни приватизатори от криминален тип, защитават преди всичко собствени користни интереси. Същите медийни фактори със скърцане на зъби се съгласиха “традиционната” десница да бъде завладяна от нови “демократично скроени” особи. Но като нямаше какво друго да сторят, предпочетоха по-малкото зло. Парадоксът е, че при толкова допуснати грешки от страна на левицата и БСП, при толкова вътрешни разногласия и вътрешни преврати в лявото пространство, при толкова лични конфликти и недобро селектиране на кадри в левия сектор, десницата продължава да куца. Продължава да страда и от хронично малокръвие.
Нека повторя: разбираемо е поради каква причина структурите на “традиционната” десница искат внезапно, незаконно, по един брутално агресивен начин, да “откраднат” властта за трети път през последните двайсет години. Но тъкмо поради електоралната си безпомощност този път предпочетоха да изчакат в ъгъла на политическото противопоставяне. “Традиционната” десница предпочете да се увери как протича метежът на 14 януари, и едва след това да се присъедини към него, без да го оглавява. А не го оглавява не защото не иска, а понеже има самосъзнанието, че е политическо джудже, което Бойко Борисов с едно духване може да повали. Затова логиката на подготвяния метеж предвиждаше той да протече на етапи, да се разгръща вълнообразно и настъпателно, набирайки инерция в течение на седмица или повече. И накрая да изкачи до трона на властта Бойко Борисов. Досущ като герой от приказния фолклор.
Струва ми се, че първоначално Бойко Борисов се бе поддал на внушенията за бързо завземане на държавната власт чрез упражнилите насилие демонстранти. Изглежда, съветниците му са го убеждавали, че до изборите през лятото електоралната му подкрепа ще спада; че обединените СДС и ДСБ ще вземат десет или над десет процента от гласувалите, което може да го отведе на второ или дори на трето място сред бъдещите парламентарно представени партии. Ще да му е прозвучало като добро алиби, ако метежът се проведе под формата на студентски бунт - хем някак си по-интелигентно, хем с по-особен европейски чар.
И защото планът ще да е бил разработен преди повече от месец-два, то медиите вкупом се заеха да слагат знак на равенство между убийството на българския студент и безредиците в Гърция. Дълго време те убеждаваха студентите, че не си знаят интересите, че са прекалени консуматори и безволеви същества, че нямат гордост и не могат да погледнат по-далече от всекидневните си грижи. Учеха ги на политически активизъм, като междувременно Софийската община бе освободена от отговорности за Студентския град и всички криви дървета бяха стоварени върху правителството. Надникнато бе в баровете и нощните заведения, във входовете на общежитията, в драмата на убития студент... Разпитваха безжалостно безутешните му родители, за да изтръгнат от тях заклинания срещу властимащите, занимаваха се с убийците и докараха нещата дотам, че да получат най-тежките присъди за подобен вид престъпление. Но да вярваме ли в този жест на медийното милосърдие? Не, всичко беше подготовка за 14 януари, когато паролата “Да повторим 10 януари 1997 г.” трябваше да бъде претворена в живота.
Ако човек се повзре в хората, които протестираха на 14 януари, неминуемо ще установи, че студентите са като “мая” в тесто. С други думи, те са твърде малко, макар и да са “организатори”. Вместо тях обаче се появяват биячи от футболни агитки, дрогирани младежи, криминално проявени типове, редовни и опитни участници във всяко сборище на СДС, възрастни хора, посветили живота и здравето си на борба срещу комунистите и социалистите. И на тази демонстрация стана ясно, че намерението на организаторите бе да “изстрелят” недоволството и омразата само на един неизменен адрес: срещу левицата, и най-вече срещу БСП. Останала без строителни идеи, опозицията отново залага на своя кръвожаден антикомунизъм и поразяваща въображението гражданска нетолерантност.
Веднага след опита за метеж на 14 януари 2009 г. медиите започнаха да обработват общественото мнение, че причина за неуспеха е невъздържаното държане на футболните привърженици, че всички хулигански прояви са предизвикани (провокирани) единствено от футболни ултраси. Това обяснение е несъстоятелно: първо, защото ултрасите бяха поканени от организаторите на митинга и широко афиширани в публичното пространство – което значи, че те са органична част от митингуващите. Второ, ако агресията на щурмоваците беше успяла, както стана през 1997 г., тогава те щяха да бъдат обявени за “герои” в новото “народно въстание” и силно подкрепени от останалите, чужди на насилието радикално настроени граждани. Трето, “студент” не е морална, а образователна категория. Между студентите също може да има ултраси, също може да има привърженици на насилието. Четвърто, задължително е да се определи каква част от българското студентство представляват студентите-организатори на митинга? Какъв е авторитетът им в образователния процес, какъв е приносът им за подобряване на условията във висшите учебни заведения? Не е ли възможно и сред студентите да има нови кошлуковци, “платени” специалисти, които очакват бързо издигане при евентуален успех на метежа? Част от ръководителите-студенти не са ли членове или привърженици на политически партии, включително и на ГЕРБ? Ако наистина са плащани пари на определени участници в митинга, тогава се повтаря положението от 10 януари 1997 година, когато също беше плащано на митингуващите, в това число и на студенти. Рекапитулацията в този случай е задължителна. Защо само футболните ултраси ще бъдат назовавани “провокатори”? Не изпълняваха ли те големия сценарий на подмолните поръчители? Не бяха ли удобните рупори на техните заповеди? Не бяха ли натоварени със задачата да произведат “първия залп” по противника? Фалшиво е твърдението, според което ултрасите са нещо различно и противопоказно на останалите радикални участници: напротив, и те бяха извикани за живот и действие от същите организатори и техните наставници. И изпълниха каквото им беше наредено. Не се получи, но затова едва ли са виновни само те.
Волен Сидеров, в предаването на Велизар Енчев от 14 януари, заяви, че по негова информация спонсор на “мероприятието” е крупният бизнесмен Ковачки; че в него са взели активно участие членове и поддръжници на БНС на Боян Расате; че отделни личности от левите среди също не били толкова безразлични спрямо протестиращите, водени от вътрешнопартийни мотиви. Сидеров обвини и Бойко Борисов в разгарянето на национална вражда и опит да използва “терористични” групи в името на властовите си амбиции.
Тук възникват редица въпроси, някои от които са от “частен” характер. Кои са реалните организатори и вдъхновители на упражненото насилие? Само идеално или и материално (финансово) са подпомагали протеста? Ще бъдат ли установени имената им и данните за тяхната дейност? Ще бъдат ли обявени пред обществеността и ще се предприемат ли съдебни мерки спрямо тях? Ето тук е заровено кучето! Защото според мен даже и да бъдат надлежно установени финансовите спонсори на насилието, те ще бъдат скрити, а ние ще продължим да се занимаваме с дребните изпълнители на поръчки от рода на футболните запалянковци.
Смятам, че Бойко Борисов постъпи правилно, като прекрати митинга от 14 януари. Не само заради сигнала за бомба. Ако не беше постъпил така, напълно вероятно бе тълпата (не само футболната агитка) да предприемеше щурм за завладяване на парламента и малтретиране на депутатите от управляващото мнозинство. В суматохата, за достоверност, можеше да пострада и депутат на десницата. Но понеже сегашната тройна коалиция няма намерение под уличен натиск да се отказва предсрочно от властовите си задължения, то полицията и жандармерията щяха да намерят способи за сурово справяне с метежниците, таксувани като освирепели хулигани. Може би щеше да се стигне и до физическа разправа, включително и убийство. За което обаче отговорност щяха да понесат не само управляващите, но и кметът на София Бойко Борисов, разрешил митинга. Освен това, понеже ситуацията щеше да бъде овладяна от властта, то и оценките след това нямаше да са никак ласкави спрямо организаторите и агитаторите на преврата.
Но тук ще изкажа и едно субективно съображение. Спомням си как на 10 януари 1997 г. в парламента (тогава бях депутат от “Демократична левица”) се появиха на бели коне тримата водачи на СДС – Стефан Софиянски, кмет на столицата, Петър Стоянов – все още неутвърден от парламента президент, а край тях креташе Иван Костов – водачът на демократите. Софиянски вървеше с каменно лице и нямаше и помен от познатата порцеланова усмивка. Движеше се непреклонен и жестоко непроницаем, готов за дела, които нямат нищо общо с църковното благочестие. Петър Стоянов изживяваше своите грандомански видения, макар че жестокостта му се комбинираше с бутафорен, “италиански” изблик на радост от познатата сцена, в която на кардинала навличат дрехите на папа (виж “Галилей” на Б. Брехт). Иван Костов имаше вид на човек, който се озърта и изчаква. Целият му вид изразяваше страх и настръхнала свирепост. Те бяха самодоволни, но и настръхнали, очакващи час по-скоро да сграбчат жезъла на властта... И наистина това беше техният исторически миг. Зад тях се изправяха озверялата тълпа и мутрите с безкомпромисната си решителност.
И се случи – взеха властта! Единият се накметува, другият се напрезидентства, третият се навластва като министър-председател. В резултат – и тримата днес са политически мъртъвци. Може ли това да е обществена рекапитулация? Орисия? Шанс, или по-точно липса на шанс? Не, аз мисля, че тук се изпълни и една присъда, която в литературата има произход свише. Когато вземеш властта чрез преврат, по един нечестен път, когато яхнеш насилието на манипулираното гражданско малцинство, рано или късно те застига проклятие! Тълпата сега вика “О’санна!”, но после ти ще заболееш неизлечимо, ако не от съвест, то от изолацията, която ти е подсигурила същата до вчера възторжена и покорна тълпа. Бойко Борисов с акта на отмяната на митинга пред Народното събрание се освободи поне от тази свръхестествена заплаха, която иначе нямаше как да избегне.
Но Бойко Борисов, изглежда, макар и със закъснение, бе посъветван от подготвени съмишленици или чуждестранни експерти. Те ще да са проумели, че по-нататъшният ангажимент с подготвения предврат ще бъде катастрофа за предстоящата му държавна кариера, по-вероятно в посока на президентството.
На пръв поглед ситуациите от 10 януари 1997 г. и от 14 януари 2009 г. си съвпадат. И тогава кризисните явления в обществото бяха налице. И сега е криза, утежнена от световния финансов крах, от енергийния конфликт между Русия и Украйна. И тогава началото бе поставено от агитката на ПФК “Левски”. И сега щурмоваците бяха от агитката на “Левски”, подсилени от агитките на “Локомотив”-Пловдив и “Миньор” Перник. И тогава професионалните митингаджии на СДС вопиеха за кръв. И сега професионалните маргинали на СДС усещат с разширени ноздри мириса на кръв и насилие. И тогава медиите, настървени и обединени, “организираха масите” за общодържавен бунт. И сега медиите с блеснали очи подкрепят всеки удар срещу управлението на страната, плачат заради “нарушенията” на демократичния порядък, но те въобще не биха се притеснили, ако същите “беззащитни” мъже и жени, под маскировката на студенти, и този път бяха осквернили храмовете на българската държавност.
Има обаче няколко съществени разлики.
Първо, през януари 1997 г. великите сили подкрепиха антидържавния метеж. Русия на Елцин с нейната американска пета колона се включи в свалянето на Жан-Виденовото правителство от власт. САЩ подготвяха войната срещу остатъчна Югославия (в Косово) и на тях им трябваше здрав фронт от съюзнически държави на Балканите и в Източна Европа, които докрай да останат верни сателити. България през онези години не спадаше към този тип държави. Германия и Великобритания също нямаха нищо против, ако властта попадне в ръцете на СДС и ДПС.
Второ, БСП се раздираше от противоречия, от тежки, по-тежки. Водещи лидери на партията допуснаха съдбовни грешки, и най-вече проявиха слабохарактерност що се отнася до колективната воля управлението да бъде продължено. Още тогава се разбра, че соцпартията преживява период, в който е овладявана от сили, които ще стоят по-близко до новия имуществен слой и които в кратки срокове ще съумеят да вкарат България в НАТО. На въоръжение се въвеждаше идеологията на Обединението за социална демокрация, чийто истински водач и създател беше Андрей Луканов.
Трето, през 1997 г. България не беше член на Европейския съюз. Сега България членува на равноправни начала в тази мощна организация. Европейският съюз днес не би подкрепил насилствена промяна на властта, не би погледнал с добро око на превратаджийската психология. “Цветна революция”, какъвто бе пучът у нас от 1997 г., сега е на мода в страни, за които се предполага, че могат да изпаднат под руско влияние. В държави–членки на ЕС, “цветни революции” не цъфтят. Единствено крайната европейска десница би подкрепила философията на радикализма и екстремизма, но тя не е всесилна, за да преодолее мисленето на Европейската общност. САЩ едва ли биха се намесили енергично в една смяна на управленската схема в България. Няма защо да го правят. В края на краищата официална България е сред техните лоялни съюзници (Ирак, Афганистан, Косово) и едва ли биха взривили сегашното “равновесие”.
Във връзка с демонстрациите пред парламента се откроиха и няколко любопитни случая. Волен Сидеров за първи път от няколко години намери повод да изрази верни схващания във връзка с газовия конфликт и Русия, като хвърли безпардонни реплики спрямо водачите на СДС-опозиция. В същото време той не подкрепи и митинга пред парламента, напротив, разкри криминалния му генезис. Това би могло да се сравни с позицията на един здравомислещ политически ръководител. Жалко ще е, ако всички тези изявления са предизборна игра на Волен Сидеров, който в предишната си дейност се самоидентифицира като представител на десницата, като антикомунист, ангажирал се и с антируска активност. Но пък една промислена еволюция на Сидеров, симптом за което биха могли да са последните му две политически прояви, ще бъде от плюс за националното ни движение и неговото обединяване.
Последното решение на партия “Атака” да напусне парламента до деня на провеждането на парламентарните избори обаче, ме кара по-скоро да бъда скептик относно позитивната промяна в политиката на Волен Сидеров. По всяка вероятност след две свои реалистични политически изяви (допускам, че ги прави с оглед на привличане на ляво настроения електорат), той отново се възвръща към собствената си майка-кърмилница: българската десница, към нейния краен антикомунизъм и предателство на националните интереси.
Бойко Борисов също би трябвало да си направи изводи от онова, което се случва. През последните година–две той непрекъснато подчертава колко крайно десен лидер е, по рождение и паспорт, и как е любимец на американската администрация и на европейската десница. Налага се да го посъветваме и да внимава, тъй като всяко преиграване може да означава загуба за състезателя. България и в този момент е ляво настроена в мнозинството си, симпатиите на българите като обща ориентация са по посока “ляво”, и ако хората критикуват БСП, то е заради отклонения от социално мотивираната политика. Освен това самият Бойко Борисов има партийно минало, така или иначе е бил в близкото обкръжение на голям български държавник – Тодор Живков. От негова полза е да не формира от себе си символ на антикомунизма или емблема на буржоазно-реставрационния интерес. От това няма да спечели. От такива манифестации тепърва ще губи. А и подозрението, че елитният полицай на Републиката вече работи не за реда, а за безредието, не за държавния закон, а за беззаконието – само и само да направи кариера, смачква ореола му на народен любимец.
Четвърто, не бива да се подценяват властовите способности на ръководителите на тройната коалиция. Зад тях продължават да стоят милиони българи. При едно съществено поправяне на политическия стил, могат да разчитат и на допълнителна подкрепа. Ако не друго, убедил съм се, че Сергей Станишев в никакъв случай не би се поддал на уличен шантаж и като подготвен кадър на България и ЕС би впрегнал всички клаузи на закона, за да не допусне анархия. Ясно е, че медиите ще продължат да подготвят атмосферата за бъдещи остри политически конфронтации, които да наклонят везните в полза на десните партии. Но те все още, въпреки ролята си на четвърта власт, не са в състояние пряко да застанат начело на метежа.

Както се вижда, аз не смятам 10 януари 1997 г. за естествено избухнал бунт на народа. Той всъщност е бездарна имитация на “общонародно въстание”, която трябваше да прикрие един откровен и нискостъблен политически фарс.
14 януари 2009 г. го определям като дубъл фарс, като още по-примитивно, още по-манипулирано издание на себични политически и криминални интереси. Издание на бунт, което няма сили даже да роди един що-годе приличен Мефистофел.

Нагоре
Съдържание на броя