"Нова Зора" - брой 45 - 9 декември 2008 г.

Устойчивото развитие и съдбата на България
Доц. д-р Нако СТЕФАНОВ

Финансовата криза постепенно „набира сили”. Все по-ясно е, че въпреки различните мерки, които се предприемат, тя ще се задълбочава и ще бъде задълго. Несъмнено тази криза има своите особености. Първата е, че поне на този момент не е засегнала реалното производство. Но не е трудно да се предвиди, че след като „боледува” кръвоносната система на икономиката – финансите, то ще бъде „инфектирано” и реалното стопанство.
В конкретния си израз това, което виждаме днес представлява криза на неолиберализма като философия и платформа на възпроизводствения процес на материални блага. Казано по друг начин, това е криза на пазара като фундаментална ценност и като ключов механизъм на стопанския процес. В по-генерален план е несъмнено, че става дума за системна криза на капитализма, на неговите ключови параметри и съдържание – частна собственост и конкуренция. Защото тази криза ясно показа, че това, което не работи ефективно, е именно частната собственост. А това, което ще ни спаси от кризата не е конкуренцията, а солидаризмът.

В тази обстановка, където досегашните „свещени понятия” - пазар, конкуренция, конкурентни предимства и други подобни, в един миг „избледняха” като израз на инструменти на развитие и динамика, човечеството отчаяно се нуждае от нови атрактори и нови механизми.
Тук трябва да кажем, че през последните десетилетия на 20 век и сега, в началото на 21 век, една концепция, една идея, все повече и повече завладява умовете на хората по света - идеята за устойчивото развитие. Във всеобхватната цивилизационна криза, в която човечеството навлезе от 80-те години насам, в условията на започналата епоха на турбулентна динамика, виждането за устойчиво развитие придобива многозначителен характер. То като че ли става онова ключово и цялостно понятие, което събира интелектуалните усилия от хуманитарен, естествено-природен, технически, художествен, философско-светогледен и всякакъв друг вид, за да се превърне в източник на антропогенен оптимизъм.
Цивилизационната криза, за която говорим, има своите многомерни параметри. В технико-социален план - това е криза на индустриализма, в социо-икономически – това е криза на модела на екстензивното развитие и потребление, в еко-социален – това е криза, породена от изчерпване на ключови енергийни и други невъзобновяеми природни ресурси, от една страна, и на свръхзамърсяване, прекомерен антропогенен натиск и претоварване на природната среда, от друга. В понятийно-мисловен план, това е криза на класическия рационализъм, роден от епохата на Просвещението и станал идеологическа основа на т. нар. модерно развитие, т.е. „индустриалната епоха” и капитализма.
Нужно е да подчертаем, че по отношение на „устойчивото развитие” дълги години, още от самото начало на възникване на понятието, съществува един, нека да го наречем „тесен подход”. Съдържанието на „тесния подход” се изразява в това, че „устойчивото развитие” се свежда единствено до екологичните параметри на човешкото съществуване. Безспорно взаимоотношенията „човек-природа” имат първенствуваща роля в цялостната динамика на човечеството и в неговата история.
Но съществува несъмнено и следната човешка особеност. Светът, обществото, създадени от Homo sаpiens, представляват един изключителен феномен. Те силно се отличават от животинския свят, който в основните си прояви е доминиран от силите на природата. На определен етап от своята история обществото се формира като самостоятелна сила, формираща даже способността за геологическо въздействие, както ни подсказват такива мислители като академик Владимир Вернадски, Пиер Теяр дьо Шарден и Едуард Льороа чрез идеята за ноосферата.
Виждането за самостоятелната, но естествено, не самодостатъчната роля на човечеството, позволи да се надрасне тесния екоцентричен подход и той да бъде обогатен с т. нар. антропоцентричен поглед. Последният предполага включването на „човешката воля” в различните й прояви като фактор на развитието, включително „устойчивото развитие”.
В крайна сметка този синтез доведе до формиране на цялостен, нека да го наречем холистичен подход. Този подход ясно ни посочва, че взаимоотношенията „човек-природа” са ключови предвид формирането на устойчиво развитие. Но ключът към формирането на тази устойчивост е в отношенията „човек-човек”, т.е. в обществените взаимодействия. Казано по друг начин, човешката съставляваща, социалният фактор в цялостното многообразие на своите взаимодействия играе доминираща инструментална роля в създаването на устойчивостта „човек-природа”.
На тази база може да се формулира основната идея, която трябва да бъде поставена в основите на „устойчивото развитие”: устойчиво – означава преди всичко „предвидимо” и в резултат на това „управляемо” по отношение на редица въздействия и в определени граници развитие.
Предвидимостта обаче, е в противоречие с частната собственост с нейната дискретност и обществена закритост, както и с пазара като основен механизъм, предполагащ основно реаективен подход на действие, т.е. действие, родено като реакция на проявило се събитие.
Предвидимостта като базово условие на устойчивото развитие предполага социализация като икономическа и обществена среда и активен подход, т.е. не да се чака събитията да се случат, а на базата на рационалния и логически поглед те да бъдат изпреварени с нужните действия.
Даже когато говорим за мерките, които днес Западът предприема за справяне с кризата, виждаме именно това – въпреки постулатите на пазара и примата на частната собственост в името на оцеляването на същия този капитализъм, макар и за сметка на обществото като цяло, върви използването на „социалистически инструменти” – държавата, и изпреварващото действие.
За положението на България и необходимостта от активен подход
Въпреки бодряшките изказвания на премиера на коалиционното правителство, че нашата малка и бедна страна ще си остане едва ли не „остров на спокойствието и даже благоденствието” в условията за глобална криза, на всички е ясно, че и българското общество ще пие от „горчивата чаша” на кризата. Даже като се има предвид, че като цяло устойчивостта на нашата полуразрушена икономика с 97 % чужд банков капитал, с ишлемеджийска промишленост, с гигантски външнотърговски дефицит, с немислим размер на фирмената задлъжнялост и т.н., е практически равна на нула, може да се предполага, че горчивината ще бъде значително повече, отколкото тази на Запад.
Най-интересното тук е, че даже тези мерки, които се предлагат и по отношение на задаващата се криза, и по някои болезнени от социална гледна точка въпроси в обществото, като например проблема с „Топлофикация”, както от правителството, така и от опозицията, като цяло продължават да се опират на философията на провалящия се неолиберализъм, т.е. на философия на това, което доведе до кризата. Поради неосъзнаване на момента, следва да се очаква, че ситуацията в България може да се окаже изключително болезнена.
Досегашният исторически опит в световен план показва, че при кризи от такава величина капиталът търси изхода по пътя на войната и фашизирането. Дали при едно по-рязко задълбочаване на днешната криза, няма да бъде потърсено решение в една „малка, кратка и победоносна война”? Дали при условие, че решението на кризата изисква силата на държавата или силна държава, няма да бъде потърсен именно някаква форма на фашистки модел на силна държава?
При ясното съзнание, че несъмнено историята не се повтаря по един и същи начин два пъти, но все пак такъв избор може ли да бъде напълно изключен? Особено за слаби страни като България, където кризата може да отекне особено остро. И където, нека да си го признаем, мераклиите за фюрери са повече от видими. И където обществото, особено части от него, са акумулирали доста негативни и като цяло нихилистични, а не градивни настроения. Въпроси, на които трябва още днес да потърсим отговорите, за да не бъде много късно утре.
За лявата алтернатива срещу кризата
И отново сеизправяме пред въпроса „Какво да се прави?” И тук виждаме, че засега истинските леви и демократични сили нямат отговор. Кризата ги завари неподготвени и разпокъсани. Този „социал-либерален” отговор, който се мъти от лявата партия, определено не е нужният отговор.
Това означава днес и тук да се формулира лявата демократична алтернатива като интелектуална конструкция, около която ще може да кристализира всичко разумно, което милее за България. Да се формира идеята, която да „овладее масите”.
Дали такава лява алтернатива ще бъде създадена? И то, създадена навреме? Ще има ли достатъчно съгласие и сили за това? Предстои ни да видим.

Нагоре
Съдържание на броя