"Нова Зора" - брой 45 - 9 декември 2008 г.

Кризата едва започва...
Мария РИЖОВА

Дискусията за съдбата на капитализма продължава да набира оборот по света, предизвикана от финансовата криза. Паническите новини в пресата за вълна на разорения, уволнения и загуба на капитали всеки ден добавят все нови и нови аргументи. И дори върлите защитници на капитализма признават, че в крайна сметка днешният модел на „свободен пазар” претърпя съкрушително поражение. Ж. Акерман, шеф на Дойче банк, констатира: „Вече не вярвам в саморегулирането на пазара. Отмяната на държавния контрол достигна тавана си”. Никола Саркози казва, че „Идеята за всесилния и безконтролен пазар е безумна... Свършено е със саморегулацията на пазара. Епохата на Laisser faire (принцип за ненамеса на държавата в дейността на частния сектор) завърши”. Дори в САЩ и Великобритания, най-силните привърженици на „свободния пазар”, и въпреки заклинанията на идеолозите за недопустимостта да се ограничава тази свобода, тече рязко затягане на държавния контрол върху пазарите и масова (казват, че е временна) национализация на банките и корпорациите.
Много учени и политици, при това незаразени от „социалистическите” идеи, отиват по-далеч и започват да обсъждат именно “общите причини за капиталистическия провал”.

Архиепископът на Мюнхен и Фрайзинг Райнхард Маркс (близък сподвижник на папа Бенедикт Шестнадесети, специалист по социална етика, внимателно изучаващ трудовете на еднофамилника си Карл Маркс) вижда причините в това, че без „етичен и правов скелет капитализмът се оказва враждебен за човека”. Архиепископът твърди, че има пряка връзка между краха на комунизма и това, че капитализмът е станал крайно разюздан („докато имаше конкуренция между системите, не всичко бе позволено”). Напомня и предупреждението на папа Йоан-Павел Втори, съвсем скоро след краха на комунизма, в енцикликата му Centesimus annus – ако капитализмът пренебрегва фундаменталните проблеми на справедливостта, солидарността и свободата на човека – старите идеологии (имал е предвид марксизмът) ще се върнат.
Днес мнозина на Запад – повечето с тревога, а някои и с надежда, - вече говорят, че „марксизмът възкръсна и се завръща”. Пише се за рязкото покачване на търсенето на трудовете на Маркс, на неомарксистите и дори на Ленин в британските и американските университетски библиотеки, за тройно по-високите продажби на „Капиталът” в Германия и на „Манифест на комунистическата партия”, както и за неспирното засилване на влиянието на левите идеи в цяла Латинска Америка. Наистина продажбите на трудовете на Маркс в Германия са скочили от 500 на 1500 екземпляра за година – за „ляв завой” това очевидно е недостатъчно. Но информацията за нарасналия интерес към Маркс дава резултати – на неотдавнашния панаир на книгата във Франкфурт най-продаваната книга бе „Капиталът”. Но безпокойството на германските политици не идва само оттук. Те са разтревожени от това, че левите идеи получават все по-голяма подкрепа в Германия и особено на територията на бившата ГДР. Това е тенденция, която се наблюдава в „източните части” още от 1995 г. Освен това през 2003 г. германските медии с удивление обсъждаха резултатите на тв-допитване до „източните съграждани”. На въпроса кой е най-великият немец Карл Маркс зае трето място, след Мартин Лутер – на 2-ро място, и Конрад Аденауер – първи по рейтинг. На въпроса кой оказва най-голямо влияние върху съвременността Маркс е на първо място.
Днес тази „лява” тенденция се засилва буквално като взрив.
През лятото “Ройтерс” проведе допитване до 52 % от жителите на Източна Германия, които смятат, че свободният пазар никъде не се получава, 43% искат не капитализъм, а социализъм в държавата си. Безработицата, ниските заплати заставят много хора да си спомнят с носталгия за времето, когато бе естествено да имат работа, жилище и достатъчна заплата. Както казва един от допитаните, работещ в сферата на високите технологии, от Източен Берлин, „ужасите на капитализма”, за които ни разказваха в училище, станаха реалност...
Августовското изследване на “Файненшъл таймс-Харис”, проведено в развити капиталистически държави, сочи, че огромното мнозинство от хората в тези страни виждат причината за днешната финансова криза не в „отказа на капиталистическата система въобще”, а само в „злоупотребите на капитализма”. В Германия (в цялата страна) повече от 30 % от запитаните избират вариант „отказ от капиталистическата система като цяло”.
Оскар Лафонтен, лидер на набиращата популярност лява партия (създадена на базата на СЕПГ, управляваща в ГДР) наскоро оповести намерението си да се включат марксистки постановки в партийния манифест. Сред тях са изискването за национализация на финансовия и енергийния сектор. Таблоидът „Билд” веднага определи Лафонтен като „безумен левичар”. Но П. Ритер, председател на лявата партия в провинция Мекленбург-Горна Померания, отиде още по-далеч. Той заяви, че в страната трябва да се строи демократичен социализъм, и даде за пример „добрата социално-демократична държава” ГДР.
Тези думи предизвикаха гръмко недоволство в германските медии, както и намеци, че „левият завой” при много германски политици може би не е чужд на влиянието на кадрите на бившата тайна полиция на ГДР. През август 2008 г. 14% от населението бяха готови да гласуват за лява партия.
И още един ефектен щрих в дискусията за възможностите на „левия завой” постави допитване до общественото мнение (отново за цяла Германия), проведено през ноември от социологическия институт Forsa. „Длъжна ли е държавата да притежава акции от компаниите в ключовите отрасли” – на този въпрос положително отговарят всички политически сили – 84% от „зелените”, 73 % от избирателите на ХДС/ХСС, и 70 % от избирателите на либералната Партия на свободните демократи. Социолозите останаха изненадани най-вече от привържениците на християн-демократите и либералите – допреди половин година от тях не можеше да се очаква да гласуват за национализация.
77% от отговорилите искат държавата да бъде съсобственик на големите енергийни и газови концерни, 64% приемат частично одържавяване на банките и застрахователните компании, 60% са за частична национализация на авиокампаниите, железопътния транспорт и пощата, 52% искат засилване на държавния контрол върху предприятията от химическата и фармацевтичната промишленост.
Нарастващата мода на марксизма не можеше да не предизвика ответна реакция. Преди година немският режисьор Александър Клюге се зае да екранизира „Капиталът”. Името на проекта бе „Новини от идеологическата античност”. През ноември филмът бе представен пред зрителите в 30-минутна версия. Но вече е готов тв-сериал от 10 часа, а окончателният вариант е 30 часа.
Какво представлява филмовата версия на „Капитала”. Съобщава се, че са дадени „теоретичните и анекдотични ситуации, които свързват света на идеите на Маркс със злободневни актуални теми”. Цитатите от Маркс изпълняват актьори в мундири или с фуражки на армията на ГДР, или направо голи. Понякога в кадър се появяват двама Маркс (единият вероятно е доисторическият)... В германските медии се отделя повече внимание на тв-анекдотите по мотиви от „Капиталът”, отколкото на ръста на „социалистическите” настроения в страната. Класически похват – ако наистина се страхуваш сериозно от нещо, постарай се да го видиш откъм смешната му страна (т.е., да го принизиш, да го вулгаризираш)... Смешното не е страшно...
Това става в Германия.
А какво се случва в другия, много известен вече „развъдник на лявото” – в Латинска Америка? Боливия, Венесуела, Куба, Никарагуа изразиха „разочарование” от декларацията на Г-20 на срещата на върха, състояла се на 15 ноември във Вашингтон. Беше отбелязано, че „страните остават верни на принципа на открития пазар и свободната търговия”. Реакцията беше – капитализмът претърпя пълен провал и трябва не да го спасяваме, а да търсим нов икономически модел. И естествено, лидер на тази група сега е Уго Чавес. Неведнъж Чавес заявяваше, че „капитализмът води народите към гибел”, че единствената алтернатива е „социализъм на 21 век”.
За „социализма на 21 век” е писано много – както апологии, така и критично и откровено враждебно. Но тук нямаме достатъчно място да обсъждаме силните и слабите страни на тази доктрина. Ще подчертая, че корените й са в бурното развитие през 60-те години на 20 в. на „теологията на освобождението”. Именно тогава творците на тази теология, католическите свещеници, които съединяват религията и Маркс, заявиха, че наличната (т.е. капиталистическа) реалност е греховна и всеки вярващ има задължението да я преодолее.
Ватиканът водеше многолетна борба с теологията на освобождението и с последователите й. Към средата на 80-те години успя да я направи сравнително маргинална и с малко влияние. Но... именно върху тази лява религиозна доктрина израсна активното поколение на днешните латиноамерикански политици. От момента, когато през 1991 г., на 4-тия си конгрес, Компартията на Куба промени устава, махна ограниченията върху приемането на вярващи, тези политици започнаха да преосмислят национално-държавните си доктрини. Резултатът бе идването на власт в различни страни от Латинска Америка на все „по-леви” правителства. Най-яркият пример (и до голяма степен образец за подражание) бе Венесуела на Уго Чавес. През 2005 г. Чавес заяви, че „изконният венесуелски социализъм” отхвърля погрешните марксически догми, включително негативното отношение към религията, и добави, че за него, за Уго Чавес, Христос е бунтар, революционер и социалист. Венесуелските католически йерарси реагираха на тези изказвания на Чавес с жалби до Ватикана поради „притеснения от страна на последователите на теологията на освобождението”, обявиха Чавес за еретик, отрицател на божествената природа на Спасителя и нарекоха програмата му греховна. През юни 2008 г. Чавес отговори с открита подкрепа за създаването във Венесуела на „Реформистка католическа църква на Венесуела”. Нейните епископи и последователите им, наричащи се „боливарианци” (в чест на героя на борбата за независимост на испанските колонии Симон Боливар), споделят възгледите на Чавес. Един от служителите на новата църква, Е. Албарнос, заяви: „Ние подкрепяме социалната програма на това революционно правителство, понеже съответства на една от главните цели на християнството – служенето на бедните”.
Ватиканът бързо осъзна, че такъв „социализъм на 21 век” не е дребна работа и не е чисто регионално явление. Отреагира на новата заплаха сериозно и оперативно, също както някога на „еретичната” теология на освобождението. През същия този юни 2008 г. Ватиканът утвърди устава на католическото движение „Пътят на неокатехуменат”. Очевидно е, че движението, създадено още през 1964 г., известно с непримирамата си борба срещу комунизма и социализма, е призвано да подтиска „социализмът на 21 век”, също както някога „Опус Деи” стана главното оръжие на папа Йоан-Павел Втори в борбата му с „левите” католици. Но Ватиканът не спря дотук. Споменатият архиепископ Райнхард Маркс настоява: енергията на лявото християнско движение трябва да се насочи в „здраво” русло. Това е невъзможно без обновяване на социалната доктрина на католическата църква. Архиепископът говори за основните позиции на новата социална доктрина така: „необходимо е да се създаде социална държава, нужна е справедлива глобализация, така че всеки да може да участва в разпределението на доходите. Бедните и безработните трябва да получат шанс”.
В Русия днес левите идеи и левите партии, които в постсъветския период понесоха огромен натиск от пропагандната, идеологическа и политическа „машина”, са в дълбока криза. Това се отнася до идеологическото „главозамайване” на КПРФ, която все повече разчита на чисто „потребителските” достойнства на социалистическия избор на народните маси. Това се отнася още повече до „Справедлива Русия”, която в програмата си не съвсем умело и отчасти копира тезисите на европейската социалдемокрация, която в огромното си мнозинство добре се уреди в „свободно-пазарния” капитализъм. Същото се отнася и до малките леви партии, неспособни нито идеологически, нито политически да излязат от своите маргинални ниши и затова остават почти незабележими за реалната политика.

Ето защо в руското поле на „кризата” и идеологиите тържествува Чубайс. Той се зае със създаването на нова „дясна” партия, и същевременно заявява, че случващото се с капитализма не е системна криза, а криза в системата. И че ще я смени „система на финансовия капитализъм, но по-твърда, по-развита и по-адекватна на съвременните реалности”.
Само че кризата едва започва. И както посочихме вече, води към сериозни идеологически „движения” не само в латиноамериканската „периферия на пазарния свят”, но и в европейското „ядро” на капиталистическата система. Така тържествуващата диагноза на Маргарет Тачър, оповестена преди време – „Маркс и Спенсър” (фирмена верига от универсални магазини) победиха Маркс и Енгелс” – днес не изглежда убедителна, и нещо повече – не е окончателна.
„Завтра”, бр. 48, 26.11.2008

Нагоре
Съдържание на броя