|
Изминаха 19 години от онази есен на 1989 г., когато България тръгна по нов и както по-късно се оказа – трънлив път на развитие. Времена бурни, времена разделни, времена драматични... Тогава, в ония дни, българските действащи и запасни военни бяха на висотата на историческите предизвикателства. Те не попречиха на хода на събитията, съхраниха честта на пагона, споделиха въжделенията на народа за по-добър и справедлив живот, бяха готови да вложат сили и знания в демократичните промени.
А после?
После започна онази мъчителна история, която някои иронично и с право наричат “български модел на прехода”: перманентни реформи, в това число и в армията, необмислени, често пъти безотговорни решения по основните насоки на обществено-политическия и стопански живот, разграбване на националното богатство. Съкращенията във въоръжените сили следваха едно след друго – закриваха десетки поделения, растеше броят на изпратените в запаса генерали, офицери и сержанти. Хора с висша и средна квалификация и огромен опит преминаваха през някакви непонятни “курсове за адаптация” и не достигнали пенсионна възраст, излизаха на улицата, за да се срещнат лице в лице с обидната за една тринадесетвековна държава констатация, че тази държава не иска да мисли за тях.
|
Впрочем новата политическа класа, в лицето на нароилите се като гъби след дъжд партии, инстинктивно бе усетила: огромният отряд от честни и родолюбиви запасни воини ще бъде заплаха за не чак толкова честните й и не чак толкова родолюбивите й въжделения. И помисли как да неутрализира и постави в ъгъла този отряд. Така в общественото пространство се появи изразът: “запасните – на бариерата”. Хиляди доблестни мъже, подготвени да защитават отечеството, се превърнаха във въоръжени пазачи! Нищо, че в държавите, с които България беше преминала през ерата на социализма, се осъществяваше нова и истински национално отговорна политика към военните от резерва, нищо, че при европейците, към които се бяхме запътили, честта на пагона на бившите военни е въпрос на чест за самите държави, нищо, че и при новите ни стратегически партньори зад океана, хората служили под знамената, са на почит и уважение.
Подобни излишества не влизаха във властническите сметки на партиите, участвали в управлението на страната през годините на прехода – БСП, СДС, ДПС. Не влязоха те и в сметките на иначе възпитания по европейски Симеон Втори и неговото национално движение. И докато политическият ни елит разпродаваше срещу мизерни комисиони имотите и активите на перманентно смаляващата се армия, докато обрасваше с “обръчи от фирми”, докато изсичаше българските гори, продаваше българската земя и заливаше с бетон летните ни и зимни курорти, запасното воинство линееше, все по-безнадеждно губеше социален статус, все по-невъзвратимо се отдалечаваше от политическия живот. Е, от време на време, особено по избори, партиите и партийките се сещат, че няколко стотици хиляди бивши офицери и сержанти са пръснати по българските земи, и че тази маса от хора са си сериозна сила, ако решат до един и сплотени около една идея да стигнат до урните. Тогава, повече от страх, отколкото от желание да ги имат за електорат, те започват играта на “разделяй и владей”, БСП се сеща за “генната” си връзка с българското офицерство, ДПС развързва кесията, за да побългари с някой и друг съвсем изпаднал запасен чин етническото си начало, “Атака” и тем подобните й се сещат, че между пагона и национализма може да се прокара “топла връзка”. Както си му е редът, в тази манипулация запасните чинове никога не са на избираемите места в кандидат-депутатските листи, те са в масовката. И продължава тази игра до онзи момент, в който гласовете на бившите военни съвсем се разпръснат и в изборния ден на преден план излезе и каже решаващата си дума “твърдата” маса на купените с левчета, кюфтета или страх от Аллаха гласове на роми, мюсюлмани и лумпени. Тогава политиканите от всички цветове въздъхват с облекчение, успокояват се, защото българското запасно войнство за поредент път е употребено без ни най-малък резултат за самото него. Но какво да го правиш него, запасното войнство? Така му се и пада, щом не иска да се продава... И се напълва Народното събрание с мъжаги, които пет пари не дават нито за националната сигурност, нито за проблемите на хората, отдали живота си на Българската армия, нито за възможностите богатият им житейски и професионален опит да влезе в служба на Отечеството. Сред тях са и представителите на бившите служби за сигурност, за които често пъти се поставя знак на равенство, като представители на българското войнство в парламента. И само един-двама бивши офицери от Българската армия се опитват да играят ролята на “лоби”, което обаче никой не желае да слуша, и не слуша. Изтичат мандатите един след друг, а в законовото пространство на държавата не остава нито един акт или нормативен документ, който да третира проблематиката на бранша, наречен офицери и сержанти от запаса. От време на време сред цялата тази нашенска “балканска идилия”, гарнирана с натруфени европейски думички, някой отчаян от ситуацията запасен войн сяда и като бившият началник на ГЩ на БА генерал-полковник Тотомиров във в. “Класа” отправя призив-молба до родния ни парламент “да върне престижа на военнослужещите”. Глас в пустиня! А в междучасията на две предизборни кампании властващите в България оставят грижата си за запасното войнство на изпитания в много превратности на съдбата Съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Там те биха могли да изплачат мъките и несгодите си, и да направят опит да защитят накърнените си интереси. Нищо повече.
Но животът си тече с цялата му суровост и въпреки голямото закъснение, запасните офицери, сержанти и кадрови войници все по-често започват да се замислят над нерадостната си съдба. Застанали на огневата линия между българската реалност и информацията за това какъв е животът на събратята им от Европа и не само от Европа, те все по-често и все по-настойчиво започват да си задават неудобните за нашите политици въпроси: “Защо иначе упоритата в пътя си към Европа българска политическа класа не изработи и не провежда единна национална политика по приобщаването на огромното запасно войнство към обществения и икономически живот на страната?”; “Защо на ония, които отдадоха живота, знанията и талантите си на отбраната на България, преднамерено (вече смеем да твърдим това) бе отреден поста на пазачи и охранители на богатствата, които заграбиха от народа си днешните “мъже на големия бизнес”?; “Защо всяко поредно ръководство на държавата позволява на шефове на военното ведомство да разпродават изграденото и стопанисано от офицерите и сержантите от запаса и резерва, без да потърси законово и институционално решение част от тези имоти да бъде дадена на тези изтикани в ъгъла на живота хора, за да могат те да развиват в тях стопанска и бизнес дейност?”; “Защо през всичките тези години запасните войни не бяха допускани до усвояването на средствата по адаптацията на излизащите в запаса и резерва свои колеги, а тази важна за запазване на социалното равновесие функция поемаха набързо създадени фирми, фондации и формации, далечни от психологията на военния човек?”; “Защо никой от отговорните фактори в нашата държава не мисли и не работи за участието на българското запасно войнство в трудните мобилизационни проблеми, които неминуемо възникват пред БА в условията на пълната й професионализация?”; “Защо така пристрастната към “положителните практики” българска политическа класа не почерпи от опита на страни като Германия, Чехия, Украйна, Полша, Гърция, САЩ, Русия, където подходът към запасното войнство е с истински държавнически измерения?”
Въпроси без отговор. А там, където има въпроси, а няма отговори, неминуемо идва ред на недоволството и действието: щом никой не ти помага, помогни си сам. Още през 2001 г. по инициатива на запасни офицери от няколко бивши гарнизона се създадоха първите клубове “За честта на пагона”. Идеята бе пределно простичка и ясна: с общи усилия да се направи нещо реално за промяна на социалния и политически статус на бившите военни от дадения град. Броят на клубовете бързо растеше, в тях се включваха стотици запасни офицери и сержанти, комуникацията и взаимодействието между тях се засилваше и през есента на 2007 г. всички те се обединиха в Национално сдружение на клубовете на запасното войнство “За честта на пагона”. На 05.10.2007 г. то бе регистрирано от българския съд.
А в началото на 2008 г. стана известно, че броят на подобни браншови сдружения в България (къде по-големи, къде по-малки) вече наближава цифрата 20. В нормално развиващите се държави подобен факт би бил повод управляващите да направят сериозен анализ и корекции на политиката си към една толкова многобройна прослойка от населението. У нас обаче отново бе избран прословутият байганьовски модел на реакция. Най-първосигналните защитници на съществуващото статукво надигнаха глас, че “се разбива единството на българското запасно войнство”. Кое единство? Под чие знаме? Може би единството в безропотното приемане на отреденото му от политическата класа място? Може би под знамето на силните на деня? В нормалните демократични страни подобен факт на регистрация на неправителствена организация би означавал тържество на конституционните права на гражданите. У нас обаче бе направен опит гражданите – запасни офицери и сержанти да бъдат лишени от тези права: на високи институционални нива се лансира тезата, че “законни” в България са само ония неправителствени военно-патриотични формации, които министърът на отбраната е признал – Съюзът на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюза на ветераните, Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите, Съюза на офицерите на Негово Величество. Не разрешените от Конституцията, не признатите от съдебната система, а утвърдените от аминистратора, от политика с ръкавелите на висш чиновник. И по силата на този нашенски модел в изграждане на гражданското общество, военните клубове по места стоят пустеещи и заключени, готови за разпродаване, а бившите военнослужещи от “не признатите” съюзи и сдружения търсят кафенета, в които да провеждат сбирките си, или в най-добрия случай им се съобщава, че могат да бъдат пускани под покрива на военния имот срещу съответното заплащане на час. Сякаш тези български патриоти не са платили и надплатили мястото си под този покрив с целия си живот под пагон и с цялата си вярна служба на Отечеството.
А реформите в армията продължават, вече подгонвани от общата ни национална бедност. За никого не е тайна, че в най-близко време още няколко хиляди български военнослужещи ще бъдат принудени да свалят пагоните от раменете си, за никого не е тайна, че не е далеч денят, когато от кризисните точки по света ще се завърнат и напуснат армията десетки кадрови войници, пропилели здраве и психика във военни пожари по чужди земи. И на тях ли България ще предложи същата незавидна съдба? На тях, които само за четири години доказаха, че с нищо не отстъпват на колегите си от НАТО, които разнесоха добрата слава на българския войн на хиляди километри от родината?
Горчивият ни български опит предателски нашепва: и с тях ще бъде същото. Късогледата ни политическа класа и този път ще подмине съдбовността на момента.
И ето как пред всички нас, и настоящи, и бъдещи запасни воини и резервисти, застава с цялата си неизбежност кратичкият, но огромен по своята важност въпрос “Накъде?”
Да продължим да бездействаме в задния двор на живота, или твърдо и решително, вкупом и задружно да заемем заслуженото си място в историята и бъдното на страната ни? Да продължим да вегетираме безропотно в политическия миманс на нерадостната българска действителност, или да се превърнем в реален политически фактор? Защото сме много, защото знаем и можем, защото сме изстрадали истинската стойност на думата “заедно”. Защото никога не сме предавали и никога няма да предадем България! Защото искаме да възродим отечеството си.
Времето не чака. Ония, които двадесет години се разпореждаха със съдбините ни, отново се стягат за избори. В тях те пак ще се опитат да ни залъжат и употребят. Но нека в това бъде тяхното фиаско. Нека там, на рубежа на битката за нова, европейска България, срещнат нашата непоколебима организираност, решителност и воля за единни действия.
Някой сигурно ще каже, че вече е много късно запасните воини да поемат трудния път към властта. На тях бихме отговорили: “По-добре късно, отколкото никога.” Защото след нас, в бъдещето, идват и ще идват нови поколения братя по съдба. А за бъдещето никога не е късно.
|