|
Иска ми се да върна лентата към някои от моите спомени, свързани с личността Георги Йорданов. И то поради един прост факт – двамата сме връстници, още повече – земляци. Той от Сливен, аз от Ямбол. Запознахме се отрано по младежка линия. Първо, като ученици – активисти на младежката ученическа организация, изкарахме двайсетина дни лагер край Батак. Там ни бяха събрали средношколци от цяла България, но по-тясно дружахме сливенци и ямболци. След това и двамата ни избраха за председатели на учкомите в гимназиите, където учехме. Срещахме се на съвместни заседания и конференции, а веднъж сливенецът Георги Йорданов остана да нощува в нашия дом.
|
Още тогава Георги Йорданов се отделяше от останалите активисти на младежката ни организация. Излъчваше вдъхновение, с което ни подкупваше. Никога не го видях намръщен, мрачен, напротив, всякога беше преизпълнен с желание да внесе жизнелюбиво настроение, да огрее със светлина компаниите. Не беше свит в себе си младеж, нещо характерно за провинциалния ни нрав, имаше самочувствие, но и воля, която не бързаше да натрапва на останалите. И най-сетне, този смугъл ученик, добре сложен и с енергичен начин на реагиране, ми допадаше с интелигентността си, в която се съчетаваха природен дар и амбиции за жизнено и професионално преуспяване. Тогава сред немалко ученици – участници в младежката организация, се оформяше един стил на неискреност, която подражаваше поведението на вече утвърдените оргръководители, компенсиращи бедния си духовен багаж с „мускули“ и перчене за щяло и не щяло. Още през 50-те се оформяше съюзът между простофилството и демагогията. Георги Йорданов беше лишен от такъв недъг. А и нямаше поводи да открива патерица за самочувствието си. От Сливен достигаха до Ямбол вести, че той се ползва с огромен авторитет сред съучениците си, че е отличник на випуска си, че връстниците му го уважават, тъй като напредва не поради протекции, а защото сам си извоюва място под слънцето. Приехме без насмешка прякора му Могучий, отиваше на фасона му и отразяваше силата на душата му.
Тогава, само четири-пет години преди смъртта на Сталин и кардиналните обществени промени в соцлагера, аз не можех да предположа, че пред моите очи расте един от крупните български политици и държавници от втората половина на 20 в.
През есента на 1951 г., когато заминавах да следвам литература и журналистика в Унгария, срещнах Георги Йорданов (с него беше и бъдещата му съпруга Мария). Бях възпламенен от събитието, което ми предстоеше, и набързо му разказах как отивам в страна, която почти не познавам, но как ми е близко стихотворението на Петьофи „Лудият“, както и че като дете съм бил запленен от един унгарски филм за циганина Данко Пища, който свири с цигулка край мост на Дунав и че вероятно Будапеща ще бъде един такъв залят със светлини и музика град (този Данко Пища го играеше знаменит за времето си актьор – Пал Явор). Обещахме да си пишем.
За едно такова писмо Георги Йорданов и до ден-днешен споменава с весела усмивка: как подробно съм описал колко много трамваи има в Будапеща, сравнил съм броя им с тези в София, колко огромни били зданията и булевардите, как бодро съм крачил по същите дунавски мостове. Общо взето, момчето от Ямбол, което почти не беше напускало родния си град преди конкурсните изпити, сега доказваше на своя приятел и съученик в какво чудо на чудесата пребивава.
След като завърших одисеята си в Будапеща и се върнах в София, животът вече се беше променил сякаш из основи. Кумирът Сталин беше умрял, започваха критиките към управлението му, случиха се унгарските събития (днес наречени Унгарска революция). У нас пък смениха Вълко Червенков с Тодор Живков. Като истинска драма и светлинен лъч към бъдещето съпреживяхме Априлския пленум от 1956 г., а преди това и 20 конгрес на КПСС.
Истина е, че ние, като следвоенно поколение, познавахме оскъдицата, трудния преход след 1944 г., но ги възприемахме по-безпроблемно, отколкото възрастните. Помнехме много случки. И идването на немските войници в Ямбол и Сливен през 1941 г.; и камионите с полицаи и жандармеристи; и пелерините на царските офицери; и новините за бомбардирането на София; и случващото се с нелегалните, назовавани „шумкари“ (аз даже станах свидетел на убийството на един партизанин в село Стралджа непосредствено преди 9 септември); и идването на съветските войски; и първите събирания на граждани и селяни; и митингите; и Народния съд;
и жените с черни забрадки; и войниците, които заминаваха за фронта, а после тържествено ги посрещнахме; и бригадите; и първите акции на колективизацията и т. н., и т. н. Бяхме вярващо поколение! Може би да е била наивна вярата ни, но пък за начало на живота това не е толкова лошо, нито осъдително. Само няколко години след тези преживявания ние, като поколение, се разделяхме съдбовно с теорията за целта, която оправдава средствата, за насилието, което, даже когато погубва собствени другари, е необходим акушер на историята. Оставахме ужасени от онова, което научавахме за съветските лагери, и само малцина между нас, най-твърдоглавите, отказваха да се отрекат от символа на това насилие – Йосиф Висарионович.
Георги Йорданов, за разлика от мен, който бях поел по литературен път, се беше отдал на юридическата наука, но съчетана с неуморна организационна работа. Затова не представляваше никаква изненада за мен и останалите му другари, че след кратковременното упражняване в Сливен на прокурорски задължения е преминал на организационни „релси“.
Още след завръщането си в България (средата на 50-те години) се сдружих с друг сливенлия – големия ни поет Георги Джагаров. Някак си естествено той се превърна във водач на интелектуалната опозиция, която призоваваше да се изобразява реалистично действителността; да се спре с голата агитация в литературата; да се пише искрено и без подчиняване на външни диктати; да се откриват дълбоките противоречия в обществото и в битието на човека. Всичко това се осъществяваше отново под флага на антисталинизма.
Ще отбележа, че през 1964 г. на Четвъртия национален преглед на българската драма и театър в София триумфира събитието на прегледа – спектакълът на Сливенския театър „Прокурорът“ от Георги Джагаров (постановка на режисьора Енчо Халачев). И досега не мога да забравя как след софийската премиера се събрахме двеста-триста зрители пред задния вход на Народния театър, как всички ликувахме, че се е родило голямо драматургично и сценично явление, как някак си тенденциозно противопоставяхме това явление на цялата продукция на 50-те години, квалифицирана от нас като „догматична“.
Просълзен, писателят Камен Зидаров, през тези години извънредно шумно име в българския литературен и театрален живот, заяви патетично и тържествено (както само той може!), че венецът на славата преминава от него в ръцете (върху главата) на Джагаров.
Сега тъжно премислям колко изменчива и лъжливо преходна е литературната слава: след като написаното от Камен Зидаров беше отхвърлено напълно след 1989 г., грубите определения и унизителните оценки докоснаха и осанката на един такъв безспорен творец като Георги Джагаров.
Но тук е важно, че сливенската постановка, преминала през иглените уши на цензурата, беше защитена не от друг, а от самия първи секретар на БКП в Сливен Георги Йорданов. Той вътрешно се приобщи към делото на режисьора и актьорите, а това издигаше авторитета му сред софийската интелигенция, показвайки, че младите политици от нашето поколение могат да провеждат нова политика и да защитават нов възглед за човека на социализма.
Веднъж Георги Джагаров, през втората половина на 60-те години, вече председател на Съюза на българските писатели, ме покани заедно с него да отидем в Сливен, където щяла да се проведе среща на най-големите ни писатели с Тодор Живков. Оказа се, че събранието го ръководи младият ръководител, съученикът ми Георги Йорданов, когото не бях виждал от няколко години. Беше попроменен, придобил навици на ръководно лице, усвоил маниери, каквито човек придобива, когато има зад гърба си свършена сериозна дейност. А и тези големи български писатели се отнасяха към него с подчертано внимание. Известно на всички ни беше станало, че в национални мащаби той прави най-много за културата в сравнение с ръководителите на останалите големи градове и райони, че дава път на млади таланти не само от Сливен, че е „реабилитирал“ не малко писатели и художници със сливенски корен. Така да се каже – „носител на прогреса“.
Събранието протече доста помпозно, това не ми се понрави. Не ми хареса, че част от големите ни писатели се надпреварваха да хвалят Живков (помислих си, вероятно през трийсетте години и съветските писатели първи са положили основите на „култа към личността“). Същевременно добър нюанс беше, че Живков, на когото му се нравеха славословията, вметна как подобни хвалби не трябва да се допускат. И което е по-съществено, за първи път Тодор Живков, заедно с българските писатели, обяви началото на една нова национална политика, която възвръща почитта към великите исторически личности на България, към хан Крум и цар Симеон, че България е орязана и има право да се бори за нефалшифициран показ на своето минало. В атмосферата на дотогавашното едностранчиво разбиране на интернационализма тези квалификации представляваха новина в живота на България. И всичко това ставаше реалност при активното участие и солидарност на Георги Йорданов, чиято звезда върху националния хоризонт тепърва изгряваше.
Не след много Георги Йорданов дойде в София като първи секретар на Софийския градски партиен комитет и член на Секретариата на ЦК на БКП. После заместник-председател на Министерския съвет и министър на културата. Според мен през тези години разцъфтя всестранният политически и държавнически талант на Георги Йорданов. Той е човекът, който ръководеше реализирането на съвременния урбанистичен облик на столицата, мрежата от индустриални предприятия в града и извън него (да не забравяме, че при тогавашните условия той бе първият ръководител на столичния град). Дейността му като заместник министър-председател му даде възможности да се профилира в най-различни сфери – културата, здравеопазването, спорта, социалните дейности, образованието, науката, въпроси на отбраната, тоест очерта го като комплексно подготвящ се (подготвен) държавен ръководител.
От моя гледна точка след идването си в София в началото на 70-те Георги Йорданов се превърна в емблема на новия тип партийни и държавни дейци, които се отказват от големите думи, като вместо това залагат на професионализма и деловитостта. Бягат от светлината на прожекторите, което не им пречи да завоюват авторитет.
През този период той разкри още едно свое качество – човеколюбието. Как се проявяваше то? Преди всичко чрез грижата на Йорданов за съдбата на всеки отделен човек на науката, културата и спорта. Той не жалеше време и сили, за да помогне на твореца, изпаднал в беда, за да се отзове на неговите молби. Човек на властта, той показваше, че главното не е кариератата му, а грижата за специалиста, за създаването на подходящи условия за работа и бит, за осъществяване на творческите възможности на индивида. Това не можеше да не спечели признателността на интелигенцията.
Освен това Георги Йорданов не беше привърженик на крайните мерки и на грубия идеологически диктат, чието представителство се репрезентираше от Милко Балев, шефа на канцеларията на Т. Живков. Напротив, и до този момент малко хора знаят колко крупни творци Георги Йорданов е спасил от репресии и остракизъм, какви сериозни произведения е предпазил от надвиснали идейни клейма и клевети. Аз съм свидетел на негови достойни актове, отнасящи се до Иван Радоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Стефан Цанев, Стефан Продев, Николай Хайтов или Недялко Йорданов. Не че действаше открито и конфронтационно спрямо официалната партийна линия. Но намираше подходи, за да въздейства на Тодор Живков и близкото му обкръжение, търсеше доводи, за да отклони „бурята“. А в колко случаи подаваше ръка на писатели, артисти, архитекти, музиканти, художници, учени, които го възприемаха като човек от техния стан.
Имах шанса да наблюдавам Людмила Живкова и нейния способ на общуване с интелигенцията. Ще отбележа няколко разлики. Людмила Живкова, в отличие от Г. Йорданов, откровено показваше пристрастия само към един от видовете изкуство: изобразителното, към останалите се отнасяше като с доведени деца. Живкова не поддържаше контакти с широки кръгове от българската интелигенция, предпочиташе да бъде заобиколена от тесен кръг „посветени“ хора на културата, които споделят нейните идеи за „Знаме на мира“, за окултното значение на Изтока и източната култура, за възпитаването на елита на нацията в духовни навици и поведение, сравними с тези на западните институти, където се усвоява „играта на стъклени перли“. Тя разполагаше с богат финансов ресурс, предлаган от съответните партийни и държавни органи и министри. Георги Йорданов, като типичен българин от Възраждането, гледаше да спастря държавните средства и да ги насочва „по необходимост“. Нерядко обаче техните усилия се и обединяваха, както стана със строежа на НДК, международната детска асамблея „Знаме на мира“ и много други.
Не ще и съмнение, Людмила Живкова нямаше защо да полага усилия да се задържи на политическата сцена – съществуваше цял отряд от интелектуалци-възпитатели, задължени да не допуснат срив в блестящия й възход. Освен това тя не позволяваше да й противоречат, а това породи още на първия етап напрежение в отношенията й с председателя на СБП Георги Джагаров, който по природа си беше властна натура. Георги Йорданов попадна в друга ситуация: той наистина беше принуден да се съобразява с много обстоятелства при пътешествието си в океана на политиката.
Моето наблюдение е, че в Политбюро на ЦК на БКП, оформило се като реален команден пункт на държавата, съществуваха два пласта на влияние: единият – от стари и изпитани кадри, минали през антифашистката борба, другият – от млади кадри, които дублираха, възрастово обновяваха групичките от влиятелни членове на Политбюро. Така според мен стана израстването на Петър Младенов и Александър Лилов (видинския „вилает“), или на все по-набъбващия контингент от възлови партийни кадри, дошли от селища, близкостоящи до Правец или от самия Правец, родното място на Първия. Георги Йорданов нямаше привилегията нито да е „стар“, нито да е питомец на стар партиен лъв. Ето защо трябваше да е гъвкав, да развива комбинативни способности, а не да иска да блести, макар че природните му качества го водеха в подобна насока. Да влиза под кожата на хората като Живков, които решаваха не само общодържавната ни участ, но и участта на отделния кадър. Факт е, че в такава среда Георги Йорданов успя да оцелее, макар и да му бяха поставили предел с един сравнително по-нисък таван за партийна и държавна кариера: до заместник министър-председател, до кандидат-член на Политбюро.
Странно е, но това положение сякаш не го притесняваше, поне не даваше видими признаци за подобни притеснения. Готов беше да изпълни всяка задача, за да докаже, че е способен да я реализира навреме и качествено. По-младите му колеги от Политбюро се надпреварваха да изказват философските си възгледи и художествени вкусове, те публикуваха отделни книги като Александър Лилов или Стоян Михайлов. Същевременно Андрей Луканов играеше роля на европейски подготвения политик, на личността с богата езикова култура. Георги Йорданов, който знаеше, че участва в „бягане на дълго разстояние“ и че няма никакъв съдия, който да го удостои с бонификация, като дявол от тамян се пазеше от такива „волности“ и набиване в очите на общественото мнение.
Никой или малцина знаеха, че всъщност е начетен българин, който познава отлично историята на българската литература, цитира по памет класически стихотворения и образци на литературното ни творчество от Възраждането и 20 век; че е дълбок познавач, и то в детайли, на националната история в контекста на общоевропейското развитие; че притежава една от най-богатите сбирки с музикални творби, че самият той е меломан, отчаян поклонник на класическата симфонична и оперна музика, че боготвори великите гласове на българското певческо изкуство. Вместо да даде гласност на тези си занимания, Георги Йорданов предпочиташе да изглежда по-семпъл, „по-обикновен“, което контрастираше с духовните му интереси.
Така се случи, че в началото на 1983 г. той ме назначи за свой съветник и като такъв се занимавах (заедно с Горан Готев – шефа на канцеларията му) с подготовката на текстове по различни случаи: от юбилеи, международни конференции, погребения, културни събития до пленуми и конгреси. Та тогава се убедих какви мащаби на културен ръководител е придобил и с каква деловитост се отличава политическият му стил. При него не можеше да има празна, неизпълнена дума и обещание, продиктувани от егоизма на високопоставения. Разбира се, в края на краищата се наложи да ме освободи, защото от „горното място“ го предупредиха, че не спазва критериите за съветническия си апарат и че аз съм един от примерите на такова неблагополучие.
Ще добавя още две наблюдения. Смятам, че с неговото издигане на държавна и партийна работа се стабилизира фронтът на ръководителите, които потърсиха ново решение на патриотичната ориентация на България: в политиката на Балканския полуостров, в отношенията с Гърция и Югославия и на първо място в отстояването на истината за българската история и българския език, които лежат в основата на новата македонска държавност. Тази политическа ориентация придаде нов привкус и трактовка на собственото ни национално минало в образованието и науката, постави на нови начала възприемането на интернационализма и осъществяването на двустранните ни отношения със СССР. Георги Йорданов и понастоящем не крие, че в неговата скала от ценности нацията, съдбата на България заемат приоритетно място.
От друга страна, уклонът на БКП към подчертаване на патриотичната линия започна малко по-рано, когато Венелин Коцев – кандидат-член на Политбюро, правеше бравурна партийна кариера. Само че Коцев – поне аз така мисля – робуваше на самолюбието си, на склонността си към диктаторски маниери. Той се зае да „превземе“ партията със свои наемни кадри, на които вътрешно бяха чужди демократичните тенденции, разгърнали се след 1956 г. В този смисъл политическият напредък на Георги Йорданов, но и на други млади кадри, съвпаднали с политическия крах на В. Коцев, предпазиха държавния ни живот от безцеремонен диктат.
Неведнъж съм разсъждавал кое мотивира близката връзка на Георги Йорданов с Тодор Живков. Само нуждата от покровителство ли е причина? Според мен Георги Йорданов се е водил и от още няколко рационални съображения. На първо място, той е разбирал, че в кръга от тогавашни ръководители Тодор Живков се отличава с безспорни държавнически качества. Ние, в писателските среди, поне моят приятелски кръг, се отнасяхме скептично към особата му (едва след 1989 г. в серия от разговори с него се убедих, че съм бил неправ, че всъщност Живков притежава респектиращ политически и държавнически потенциал, че неговите икономически успехи не са плод на случайности). Второ, Георги Йорданов е проумявал, че Живков с склонен да реформира утвърдените практики на „зрелия“ социализъм, че полага усилия да измъкне страната ни от блатото на „застоя“, че е убеден патриот, готов да се съюзи и със сатаната, ако това ще е от полза за отечеството.
Сигурен съм, че Йорданов е виждал и слабостите на Живков, неговите непомерни вождистки амбиции, използването на партията за чисто държавни цели и пр. Но като трениран политик е предпочитал да запази в себе си „информацията“. Струва ми се, Йорданов отлично е знаел една максима: лишеният от властови позиции и пълномощия политик се лишава и от възможността да осъществи своите идеи, да бъде полезен на обществото, следователно лишава се от ядрото на собствения си дар.
Това Йорданов го е съзнавал до съвършенство. Но както всички ние, не е оценил изцяло с какви последици е зареден 10 ноември 1989 г. Не съм точен. Съзнавал е по-добре от нас, непосветените в светая светих на политиката, какво очаква България в резултат на Горбачовото преустройство. И все пак може би и той се е надявал на разума, на това, че няма да се тръгне към поголовно разрушаване на родината, на нейната промишленост, земеделие, култура, система на национална сигурност. Предоверил се е и на позитивните заложби, вложени от Всевишния в човека. Едва ли е подозирал докрай каква подлост, предателски инстинкти и ренегатство са побрани в душите на висшия номенклатурен кадър и неговите биологически наследници.
След 1989 г. той се разкри в цялото великолепие на духа си, който не позволява да бъде сломен. Първи сред хората от стария партиен и държавен посочи опасността от авантюрния характер на промените и подготвения грабеж на националното ни богатство. Първи написа знаменитото си писмо до Андрей Луканов – бащата на българското преустройство, предупреди го какви ями на погазената съвест го дебнат. Първи заяви, че човешкото достойнство не бива да се прахосва заради конформизма и себелюбието. Първи заложи на обичта към човека, вместо да жъне плодове от омразата. Продължи да помага в ситуация, когато сам е с отнети права за държавническо и политическо действие. Продължи да съхранява поведението си на бивш държавен ръководител, който не си позволява да изпада в слабост пред публика. Продължи да посещава с предишния темп премиери на пиеси, опери, музикални произведения, живописни и графични творби, да се тревожи за новата българска книга, за отделната галерия и музей, за състоянието на модерната ни наука, медицина, физическа култура, за политиката спрямо българската диаспора в чужбина и т. н.
С две думи – жив човек, с живо творческо възприятие на българин.
Понякога се замислям колко несправедлив е животът. И колко неповторим е човекът, конкретната личност. Тъкмо когато държавническите способности на Георги Йорданов постигнаха своя пик, тъкмо когато трябваше да излезе на нови височини, за да даде по-висок принос в управлението на България, тъкмо когато се появи шанс неговият държавнически талант да надделее над вътрешнопартийните сметки, той по стечение на историческите обстоятелства напусна политическата сцена. Остана сам, оклеветен от безсъвестни хора, но и съпроводен от уважението и обичта на одарени интелектуалци, за които Георги Йорданов остава забележителен строител на съвременна България.
Когато започна познанството ми с Георги Йорданов, не предполагах, че трупам познание за биографията на един от изявените български държавници от втората половина на 20 в., а в редица отношения и държавник, който продължава неръкотворни наследства на родната ни култура от Възраждането и цялото двайсето столетие.
Юни 2008 г.
|