|
Повече от тридесет и пет години книгата на Барбара Йелавич – „История на Балканите – 18–20 век” получава различни читателски оценки. И от пет години тя е факт и на българския книжен пазар, но за общественото мнение си остава в голяма степен анонимна. Двата тома разглеждат съответно 18-19 и 20 век.
Трябва предварително да посочи, че Барбара Йелавич не е написала изследователски труд. Тя прави обобщения и преоценка на факти, взети наготово от други изследвания. Ползвала е само две български книги на английски език – от 1919 и 1953 г., както и една история на писателката Мерсия Макдермот от 1962 г. Всичката друга използвана книжнина, повече от 300 заглавия, е по същност антибългарска, литература на наши съседи или на антибългарски или антикомунистически настроени западни автори, писали в годините непосредствено след Втората световна война.
Коментарът на двутомника може да върви по две линии – фактите за България и анализите за България. Фактите са вземани от различни източници, явно, авторката не е могла да ги сравнява и затова има твърде много грешки. Колкото повече се отдалечава от материята и фактите от средата на 20 век, толкова повече стават грешките на Йелавич.
Например постоянно бърка имената на българските политически партии и съответно времето, в което управляват различни министър-председатели. Гоце Делчев бил “заловен и после екзекутиран”, което показва очевидно грубото непознаване на фактите и объркване съдбата на Гоце Делчев със съдбата на Левски. За ръководител на цялото Априлско въстание е посочен Георги Бенковски. Екзархията от 1870 обхващала само Северна България и Пловдивско, което въобще не е вярно. Точно Пловдивско не влиза, а територията е три пъти по-голяма от Северна България. Паисий бил написал своята „История” в „манастира Атон”, като грешката е цитат от съмнителна като качество книга на Чарлз Мозер. Авторката прави потресаващи грешки и бърка съвременния град Никопол със село Никюп (римският Никополис ад Иструм, до Търново).
При изясняването на международната обстановка Барбара Йелавич е по-обективна, защото работи с официално публикувани документи. Но е абсолютно безпомощна във вътрешнобалканските междуетнически проблеми. По принцип за българите е написано най-малко по обем и най-повърхностно, като личат традиционните симпатии към Гърция и Турция. Мнението й на места явно е повлияно от международната конюнктура от времето на студената война.
Интересно и поучително е мнението на авторката по Македонския въпрос и еволюцията на това мнение. За нея цар Самуил е българин и македонци през Средновековието няма. Охридската архиепископия е българска и нейното разтуряне през 18 век е определено като голям удар на гърците срещу българите. В същото време Йелавич приема тезите на нашите съседи, че Добруджа, Мизия, Тракия и Македония са просто географски понятия, в които живее смесено население, разрушило гръцката цивилизация и гръцкото стопанство!
Историята на Паисий е определена като силно националистическа история, българските хайдути са разбойници, а революционните дейци – терористи. Авторката обективно отбелязва корените на българското Възраждане, икономическото развитие, културния подем, страхът от гръцка асимилация, руската подкрепа и неуспехът на османските реформи. Отбелязан е обективният страх на българите от сръбските териториални претенции. Тя е направила болезнения за нас, българите, обективен извод, че българското население в Османската империя до Априлското въстание е било пасивно и не е подпомагало масово българската революционна и икономическа емиграция. Едва след 1876 г. българите влизат по-сериозно в полезрението на авторката и съответно започват спекулациите.
Априлското въстание се определя като „основно събитие в по-късната българска националистическа митология, а то било пълен провал като революция”. И още за въстанието - „неподготвени битки, парализирано невежество, предателства, бягства, взаимни обвинения”. „Щом въстанието започнало, по-голяма част от населението не искало да има нищо общо с него”. Авторката използва преимуществено небългарски източници и пише, че „в началото въстанието било придружено от масово клане на мюсюлмани”. Реалните цифри обаче са около 80-100 убити мирни мюсюлмани, срещу 30 хиляди избити българи.
Интересен е начинът и аргументите, с които авторката обяснява зверствата на башибозука, татарите и черкезите. Тези хора, пише тя, били преселени наскоро във въстаническите райони след принудително насилствено изселване от Русия и живеели в „отчайващи условия сред българите”. Заключението е – „С други думи, много от изстъпленията били актове на хора, които сами били жертва на зверско отношение” (стр. 353).
Авторката отбелязва как Санстефанският договор предизвикал „ужас в европейските столици”. От решенията на Берлинския договор на авторката й прави най-силно положително впечатление даването права на евреите в Румъния. Договорът се определя като „горчив удар за българските националисти” (стр. 371). След 1878 г. в Княжество България „мюсюлманските собственици на земя станали жертва на изключителен тормоз” (стр. 371). Според авторката още след 1878 г. някои хора в Македония се считали за македонци, а мюсюлманският елемент бил половината от двумилионното население (т. 2, стр. 95). Според нея, от историческа гледна точка, Гърция имала най-голямо право да владее Македония. Славяните в Македония били неграмотни, така че според писмеността не можело да се определи дали са сърби, или българи. Все пак авторката признава, че още според решенията на Цариградската конференция от 1876 г. великите сили признавали българското превъзходство в Македония. ВМРО е определена като „надъхани фанатици, които използвали преки и насилствени методи” (стр. 99).
Авторката твърди, че през есента на 1918 г. съюзниците на солунския фронт не срещнали съпротива от страна на България. Мисли, граничещи с налудничавост, авторката изказва за Втората световна война. Българските войски действали като завоеватели в Македония и местното население въобще не им симпатизирало. Окупационните войски „предприели масирани пропагандни усилия, за да убедят населението в българския му произход” (стр. 257). С цел асимилация били построени хиляди километри пътища, много училища и болници. Също така българите избили 15 хиляди гърци и изселили още 200 хиляди гърци от Тракия и Македония. Въобще – демони и мракобеси на Балканите!
Човек чете и не вярва на очите си – нито на грешните избирателни факти, нито на примитивните едностранчиви анализи. И се пита - кой и защо е издал тази книга? И кого обслужват нейните истини? И защо мълчат българските научни авторитети?
Дори и да е под достойнството им да влизат в спор с автори като Барбара Йелавич, нима не разбират, че е непоносимо, дори за такъв държелив народ като българския, да понася непрекъснато удари.
Истината винаги заслужава усилята на едно сражение.
|