|
И аз като мнозина от моето поколение очаквах с интерес срещите с г-жа Свобода Бъчварова, писателка и сценаристка, която през 70-те години бе станала за нас синоним на висока интелигентност, дарование, задълбочено проникване в историческите събития и в човешката душа. Поглъщахме всичко, излязло изпод перото й, редяхме се на опашка за филмите, на които бе сценарист. Сега, след чутото от нея самата, най-напред се изненадах, а после и огорчих. Тя хвърли сянка, постави под съмнение същите тези идеали на героите си, с които ни очарова и спомогна да възприемем като сои собствени. Дали 11-годишното й пребиваване в Бразилия е преобразило любимата ни писателка в днешната въздържана дама, идейна отрицателка на голяма част от общото ни някога битие?
Живяла съм и познавам социалния климат в Латинска Америка – от главозамайващи богатства на една немногочислена категория хора, до оскотяваща мизерия на други, значително повече. Един 500-милионен субконтинент с грамадни пропасти между слоевете. Към него принадлежи и гигантът Бразилия. Президентът Луис Игнасио да Силва – Лула, спечели народния вот преди 7 години с програмите си “Глад-0” и “Образование за всеки” и работи активно за осъществяването им. Но и там има безработни и безимотни, и там се развяват червени знамена от движения със светли надежди. Те не са точно комунистически, може би, но са движения за постигане на един по-справедлив свят, т.е. носят въжделенията, за които главните персонажи в “На всеки километър” се бореха и умираха: “Зарад вяра и надежди детински”, както пише поетът Орлин Орлинов в толкова човечното и разтърсващо стихотворение “Карнавал” (бр. 35, в. “Нова Зора”).
Няколко дни преди да го прочета, ми попадна мадридски репортаж в западноевропейски вестник. Отнасяше се до жертвите в Гражданската война в Испания; след 70 години наследници на загинали за Републиката или безследно изчезнали поискали разследване по съдебен път. Главно действащо лице в този лабиринт е съдия Балтасар Гарсон, същият, дето повдигна обвинението срещу Агусто Пиночет. Но този път съдия Гарсон ще дири истината, този път истината за франкисткото минало на Испания. Върху бюрото му лежат 1300 молби на семейства и асоциации от цяла Испания за изясняване обстоятелствата около безследно изчезналите. Очаква се папките да набъбнат: според историците са най-малко 30 000 души!
70 години са много време. Но за Филиберто Гомес, 73-годишен, това е било вчера. На 5 ноември 1936 г., при зазоряване баща му, скромен каменоделец в селце, близо до Толедо, бил отведен от франкистите с още 7 селяни, обявени за “червени” и разстреляни. “Знаех, че са ги хвърлили в обща яма, но така и не разбрах къде. Набедените за “червени” тогава бяха причислявани към престъпниците”, казва Гомес, един от подалите жалба, той издирва тленните останки на баща си, за да го погребе до майка си.
Андалуският магистрат и неговите помощници навлизат в “минирания” терен на историческата памет с известна подготовка: “Още от времето, когато чухме да се говори за безследно изчезнали в Аржентина, или и другаде, се запитахме възможно ли е Испания да избегне подобни анкети. Ето, че започваме да действаме”.
Приетият от испанския Парламент Закон за паметта противопостави десни и леви във връзка с последиците от 40-годишната диктатура на Франко. По думите на Емилио Силва, основател на Асоциацията за възстановяване на историческата памет, “Законът засвидетелства морално признаване на жертвите, но оставя техните роднини да завеждат съдебни искове на собствени разноски и да тропат по затворените врати на администрациите”. Гарсон се обърнал за съдействие към Министерствата на отбраната и вътрешните работи. “За търсене на отговорност е вече късно, но за отдаване почит към паметта на загиналите борци все още има време”, смятат засегнатите испански семейства.
Припомних си този репортаж, в който няма и намек за оспорване или омаловажаване идеите, породили Гражданската война, за безмисленост на пожертвуванието на републиканците. И отново препрочитам четиристишието в “Карнавал”: “Ако нямаше дръзки като баща ти, / ако всички бяха като Хитър Петър, / кой щеше този Ноев ковчег да разклати / по света, на всеки километър?”
Затова изпитвам болка: с мащабната и майсторски представена панорама на цяла една епоха в четири тома “По особено мъчителен начин”, и с изявленията си, г-жа Свобода Бъчварова пося съмнения у нас, тези, които преди 40 години я заобичахме, именно заради непоколебимостта и вярата в по-добро бъдеще на създадените от нея литературни образи. Нима всичко е било заблуда и наивност от наша страна?
|