"Нова Зора" - брой 26 - 1 юли 2008 г.

Неукият не е свободен
Здравко НЕДКОВ

Наскоро в. “Нова Зора” посвети един хубав брой на празника на славянската писменост и култура 24 май; брой, изпълнен не с общи констатации или отрицания, а с конкретни произведения и имена на автори, които са правили и правят българската култура. Това ме подтикна да споделя мои мисли и впечатления на тема култура.
Не е важна ли?
Под предлог, че културата е нещо второстепенно, а най-важни са бизнесът на парите, сега всъщност се извършва небивал културен прелом. Промените в другите области на живота са или бавни и незначителни, или само на думи. Но резултатни са главно усилията, насочени да бъдем изтръгнати от рамките на традиционните ценности, завещани от нашата история и култура. Повече от очевидно е, че утвърждаването на нов световен ред изисква духовен поврат с промяна на пропорциите и нова класификация на ценностите.
Най-напред произведенията на нашата литература, съвременна и класическа, на театъра, киното, музиката и т.н. бяха направо премахнати от погледа ни. По-рано класиците се издаваха през няколко години, а във връзка с кръгли годишнини издателствата поднасяха многотомни издания на съчиненията им. Така присъстваха постоянно във всекидневния ни живот. Издаваха се и съвременните писатели - в такава степен, че всеки по-значителен автор, въпреки цензурата и трудностите, намираше реализация и потвърждение на своите възможности. И всичко това не ставаше за сметка на преводната литература, която излизаше в голямо количество, системно и на високо професионално и естетическо ниво.
Сега не можеш да намериш българска книга, както се казва “за лек”. Обясняват това с “финансови причини”, думи, които не звучат така страшно за нашите уши на новопокръстени в “пазарната икономика” като компрометираната дума “цензура”. Но изчезването на българските произведения от нашия поглед и нашето всекидневие, често и поради високите цени на книгите, ще се окаже със сигурност съдбоносно за нас.
И в индивидуален, и в общочовешки план срещата на личността със собствения й образ е предизвикала един от най-големите духовни поврати в историята на човечеството. Вглеждането в живота на нашите деди и нашите съвременници, изобщо вглеждането в себе си, играе голяма роля за постепенното осъзнаване на самоличността ни. Естествено е да се интересуваме преди всичко от отражението на собствения си образ в прозата, народното творчество, изобразителното изкуство, киното... Така ние осъзнаваме постепенно, а и сравнително бързо, своята национална идентичност сред народите, които населяват Балканския полуостров или Европа. Виждайки себе си като различни и сходни с другите. Без книгите на Софроний Врачански, Раковски, Каравелов, Ботев, поп Минчо Кънчев, Захарий Стоянов, Вазов, Елин Пелин, Йовков, Димитър Талев, Илия Волен, без поезията на Дебелянов, Яворов, Лилиев, Смирненски, Гео Милев, Далчев, Вутимски, Александър Геров, без пиесите на драматурзите и т.н., не бихме могли да систематизираме и осмислим своя минал опит и да организираме сегашната действителност. Няма да можем да намерим предназначението си като народ, а сега имаме нужда точно от това.
Още повече че у нас обществено-политическите системи се сменят, но ние оставаме заплетени в едни и същи безизходни проблеми. Нашето “културно пространство” само “обръща реда” и ние се чувстваме по-стари от своите деди, но с по-малък духовен опит. Ще се поясня с цитат от Найден Геров. Още през 1846 г., описвайки Търново в едно писмо, той казва: “Като слязохме от Трапезица, разгледахме церковище “Св. Димитрий” и оттам преминахме през Янтра в церква “Успение”. Там намерихме две жени, от които едната арбанаска ни ся смеяше, че ся казваме българе. По нейните понятия человек, като ся поотрака и ся облече в по-хубави дрехи, той става веке грък. Оле заблуждение!”
Днес повечето издателства се надпреварват да издават чужди книги от автори, към които дори в собствените им страни се отнасят иронично или не ги знаят. Пазарът е наводнен с най-долнопробна преводна “стока”. Вместо коректива на собствения си образ ние сме принудени да гледаме всекидневно един чужд образ. Това би било половин беда, ако тези книги не бяха подчинени целенасочено на един критерий: вземат за художествен обект насилника, престъпника, убиеца. Това значи, че именно той се счита за нещо забележително, достойно за човешката памет и образец за подражание. През всички досегашни периоди от културното развитие на човека престъпността и убийството са будели страх, погнуса и отвращение, а сега този герой трябва да стане новия нравствен образец за... подражание.
Уж се борим или поне се тревожим от престъпността, а постоянно се прожектират филми и се издават книги, в които тя се култивира по систематичен и задължителен начин. Това са главно американски филми, но вече и родната имитация дава заявки за постижения в тази област. Например новата версия на българския филм “Козият рог” се рекламираше по телевизията седмици наред с думите: “И тая кървава история започва с насилие и завършва със смърт”.
Актуалното политическо предназначение на внушавания страх е очевидно. Страхът от смъртта и убийствата, като по-силен и първичен, трябва да потиска социалното напрежение и недоволство. Но има и една по-далечна цел. Чрез литературата и всеоръжието на техническите средства на масовата култура - телевизия, радио, печатни издания - се полагат усилия за въвеждането на една нова антропология, прицелена в основите на християнството. Ако християнството приемаше, че всеки човешки живот, и най-безличният, има смисъл и значение като универсален опит, сега ни показват всекидневно, че човешкият живот няма никаква стойност. Погледнете телевизионните филми: всеки вади оръжие и стреля срещу другия, сякаш казва “Добър ден”, включително и деца срещу бащи. Вижте заглавията в някои вестници. Повечето са от рода на “Селянин убил брат си за кило домати”.
Благодарение на християнството човек някога се е чувствал грешник за най-невинни помисли и е изкупвал греха си цял живот. Сега откровени бандити управляват, поучават и искат да наложат на всички криминалния “морал” като нещо положително и задължително. Слушаш например информация по телевизията за стопанската престъпност. Понеже тя е на всяка крачка, самата информация не ти прави впечатление, но ще запомниш последното изречение, “финалния акорд”: “Според ръководителите на стопанската полиция извършителите на стопански престъпления са умни и интелигентни хора.”
Наистина, в предишния живот, при социализма, имаше много забрани, може да се каже, че той беше изтъкан от забрани. Използвайки сега нашата чувствителност на тази тема, ни поднасят ежечасно забранения плод на разврата и престъпността, който значително по-лесно привлича вниманието. Но той трудно може да бъде някаква сериозна и продължителна мотивация на едно човешко съществуване. Оголвайки дори тайнствените забрани, които естествено съществуват в човешката природа (особено в някои “формати”, излъчвани по БТВ), новите господари създават една краткотрайна илюзия за свобода. И още: недоимъкът на важни неща заменят с изобилието на ненужни.
Съгласно морала на “криминалната революция”, щом говорят, че културата не е много важна, значи тя е нещо изключително важно. И наистина тя, която е плод на бавна и мъчителна еволюция на съзнанието, единствена може да ни спаси.
Работническо творчество
Промените след 1989 г. имаха определено значение предимно за някои писатели, които считаха, че социализмът не им давал свобода да кажат някакви дълбоки истини за живота. Впоследствие се оказа, че не са имали кой знае какво за казване. Работниците и селяните не се нуждаеха от промени. Всеки имаше работа, социална сигурност и възможност да се образова и да расте. Мнозина от тях се занимаваха и с творческа дейност. Още помним рубриката “Работническо творчество” в раличните вестници и списания, под която израснаха и укрепнаха редица изтъкнати автори. Трябваше да дойде “демокрацията”, за да разберем колко добре сме живели преди, без да знаем, че сме били богати и щастливи.
Сега няма вече работническа класа. Премахнаха дори названието “Работническа класа” на една софийска улица в кв. “Връбница”, дълго преди да бъдат затворени и ликвидирани всички промишлени предприятия. Очевидно са знаели доста по-отрано, че при “демокрацията” не трябва да се работи, а само да се краде.
Но затова пък си имаме “политическа класа”, както обичат да наричат себе си политическите дилетанти, които вече 18 години се местят от парламента в правителството и обратно. Всъщност в “тази страна” всеки може да управлява, тъй като властта му се изразява в това да следва указанията на господарите.
Но жив е духът на творчеството!
Преди няколко години стачкуваха локомотивните машинисти. Цяла седмица транспортният министър и “независимата” телевизия не обръщаха никакво внимание на стачката, все едно че не съществува. Когато най-после я показаха, видяхме следния плакат на стачкуващите: “Г-н Краус, не се правете на щраус”!
Две години по-късно дребните улични търговци протестираха срещу задължителното въвеждане на касови апарати, надявайки се, че ще могат да избегнат мъртвата хватка на данъчната система. Сред плакатите, които носеха, можахме да прочетем: “Всеки депутат - с касов апарат” и “Муравей, не бъди злодей”. Замислих се върху римното богатство на тази руска дума “муравей”: суховей, лакей, чародей, музей, гей (съвременна рима), Тиртей (на финансовата дисциплина) и т.н. Всичко това свидетелства за изразните възможности на руския език, който наставниците на Муравей Радев не харесват и искат да заменят с някакво есперанто. Не са прави!
Съвсем наскоро стачкуваха за кой ли път медицинските работници, недоволни от политиката на вече бившия министър проф. Радослав Гайдарски. Някъде сред морето от бели престилки се мярна плакат: “Гайда ручи, болен здрав носи”.
Несъмнено това е новата форма на “работническо творчество”, родена от самото време. (Заслушвал съм се в речта на футболните коментатори, откривайки истински шедьоври в тази насока: “Панучи не сполучи”, “Добра намеса на Меси”, “Кака е вече на крака”, “Цялата отбрана на Гана разбра какво е решил Янкуловски”, “Хубав гол на Холхамади” и др.)
Експресивното писателско слово, което свързва времената, ще свидетелства утре за нашата съвременност. От него българите ще научават след години, че е имало Векил Ванов, Нейчо Неев, Муравей Радев, Вилхелм Краус, Александър Божков, Надежда Михайлова...
“Неукият не е свободен”
Културата при социализма не беше тоталитарна, а тотална. Тя беше издигната над всички други дейности в живота. Книжарниците в центъра на столицата бяха буквално на всяка крачка, претъпкани с евтини и достъпни за всеки джоб издания. Във всеки дом имаше пълна с книги домашна библиотека. Писателите бяха на голяма почит - уважавани от читателите и ухажвани от управниците. Трудно се намираше свободен билет за театър и в празник, и в делник. Изглежда, точно това е дразнело западните консуматори и поклонници на парите и материалния успех, които драпаха да разрушат нашето общество десетилетия наред. И накрая успяха с помощта на човека със следата от юдинската целувка върху челото.
Културата беше съборена от своя висок пиедестал на най-висша необходимост при социализма и захвърлена в килера на ненужните неща, изгубили своята автентична истина и жизненост - при демокрацията. Днес положението на писателя е като по времето на Гогол, който го е изразил най-добре с думите: “Тежко е неговото поприще и горчиво ще почувства своята самота.”
Вечер, разхождайки се по улиците, поглеждам към осветените прозорци на блоковете и виждам, че сега така наречените секции служат само за мебел, в тях вече няма книги. Книгите са отнесени от прегърбените старци и старици на пунктовете за хартия срещу стотинки за половин хляб. И вече са “рециклирани”. На един такъв пункт в нашия квартал съм откривал дори книги от домашната библиотека на видния поет Дамян П. Дамянов - с неговия подпис, който познавам добре. В момента се сещам например за книгата “Дервишът и смъртта” от Меша Селимович. Колко наивни и неефективни са били нацистите, когато през май 1933 г. горят по площадите камари книги! С право един немски писател, Оскар Мария Граф, се жалва в писмо до властите: “Изгорете и моите книги! С какво съм заслужил това, че те не бяха изгорени?”
Отсега нататък българите ще бъдат принудени да живеят в безпросветен мрак, защото колкото човек е по-тъп, толкова повече ще смуче кока-кола, а това значи по-голяма печалба за производителя. За капиталиста най-важното е стоката му да се продава, какво друго го интересува?
И не е за чудене, че “демокрацията” промени по-скоро физиката на хората, все по-често срещаме по улиците тела, колкото високи, толкова разплути и в ширина.
Но все пак нека напомним на нашата псевдодържава, че не друг, а Хегел е казал: “Неукият не е свободен”.

Нагоре
Съдържание на броя