"Нова Зора" - брой 26 - 1 юли 2008 г.

"НЕ" - на компромисите!
Поетична програма и поведение
Проф. Чавдар ДОБРЕВ
Продължение от бр. 25

Вапцаров се различава и от поетичния характер на Гео Милев. Гео Милев е огнен, метежен и непокорен. Той е личност, отдадена на една моментна страст, на едно непреодолимо вдъхновение, на един ураган, изпепеляващ всичко пред себе си. Докато Вапцаров по-скоро е „тих” и мечтателен, „топъл” като излъчване, неговият монолог е без тътнежи, предпочита сърдечно протеклия разговор. Макар като програма Вапцаров също да се стреми към „оварваряване на езика”, той постига това в рамките на една сякаш по-овладяна ритмическа и интонационна система.
Обикновено в нашата критика се смята, че Вапцаров се различава по-съществено от Христо Смирненски. Най-често в търсенето на различия между двамата големи поети се започва от етапите, които те отразяват, за да се стигне до едва ли не антагонистично оформените им творчески натури. Струва ми се, че това не отговаря изцяло на истината, тъй като Вапцаров, макар и да продължава в по-естествено русло лириката на Смирненски, макар и да смалява градуса на патосните моменти, на възторжените полети, на романтичните състояния, продължава редица черти, които характеризират наследството на Смирненски. Поетът от Банско запазва нещо важно от атмосферата в стихотворенията на Смирненски, от интонациите и здрачните чувства, вложени в тях, от настроението в „Юноша”, от елегиите за жертвите на буржоазния град, от носталгичните видения над виолетовия Люлин. Тази душевна мекота и благородство, отдадени на свят, възприеман с тънки сетива, откриваме и у Вапцаров. И у Смирненски, и у Вапцаров пейзажът играе ролята на вътрешен индикатор, той не е само фон, кулиса (картинна или звукова), а и органичен момент от развитието на основната тема и образ. Онова, която Боян Ничев нарича у Вапцаров „романтично-копнежна задушевност”, може да се намери у Смирненски. Вапцаров не само доразвива естетиката на Смирненски в нови условия - у него отзвънява и нежният трепет на автора на „Йохан”. Ако сравним стихотворенията на Вапцаров за Испания с тези на Смирненски за героите на спартакистката революция, ще останем удивени от наличието на творчески съвпадения.
Ще поставя един въпрос, важен в аспекта на съвременното литературно развитие. Известно е, че новата история на нашата поезия се изгражда с оглед на сложните, противоречиви и многостранни движения в развитието на обществото и литературата. Вземат се предвид своеобразието на историческия момент, проблемите, каквито решават творческите индивидуалности, тяхното място в динамичните процеси, самобитната им роля, връзките, каквито съществуват във вертикала и хоризонтала от еволюцията на художествените идеи, отношението на националната поезия към движенията в световната лирика и т.н. Така литературната концепция се отразява и преломява (характерно) в отделните представители на литературата. Догматизмът стеснява границите, обеднява явленията и очертава само основните линии, игнорира широкия спектър в проявите на живота и изкуството. В резултат на това литературната история започва да се свежда до няколко имена, които формират социологическата схема и трасират политическите идеи.
В последно време у нас се появява една друга опасност, която също заслужава внимание. Положителен е стремежът да се разкрива богатството на литературните факти, да се представя цялото многообразие от литературни явления. Но това не би трябвало да затруднява изработването на критерии, обхващането на писателите въз основа на техния действителен принос в културния развой. Обоснован е стремежът литературата да се разглежда като втора действителност, проникната от звукове и цветове, от равнопоставени идеи и неповторими емоции, всяка една от които представлява ценност. Но това не отменя характеристиките, които степенуват движенията в духовността. Едва ли е продуктивно, например, в името на плурализма да се ликвидира значението на гражданско-социалната тенденция в новата ни литературна история. Дълбок е коловозът, прорязан от имената на Ботев, Яворов, Смирненски, Гео Милев и Вапцаров. Лошо е не многообразието във вкусовете и оценките, а пренасянето на центъра на тежестта (исторически акценти и симпатии) само върху автори, които стоят встрани от социалните и националните драми и борби през 20 век, и то в ущърб на творчеството, ангажирано с обществените процеси и прогрес.
В такава ситуация започва да се налага възгледът, че по времето на Смирненски и Гео Милев е по-продуктивна (и по-перспективна) онази позиция на писателя, която утвърждава статуквото в живота (нерядко конформизма), съществуването без изход, състоящо се от нерешими антиномии между социално и индивидуално, обществен ангажимент и себичност, историческа перспектива и изначална безнадеждност.
Далеч съм от мисълта да опростявам историческия период, или да подценявам постиженията на редица големи поети, които разкриват други особености на живота и изразяват друго виждане. Напротив, литературното развитие е нужно да бъде проучвано все по-пълно и все по-дълбоко, но като се потърси специфичното място за идеите и таланта на всеки конкретен поет. Не разбирам кому и защо е нужно да се „разкрасяват” отстъпленията от онези идеи на епохата, които държат на цялостното освобождение на индивида и обществото. Макар немалко политически, а и творчески отстъпления от такива хоризонти на съпротивата и борбата - дълбоко изстрадвани от българските творци - да са ставали причина за трагически прозрения. Впрочем, ще трябва да се подчертае, че едни от плодотворните източници за обновяване на поетическия език са новите сондажи в психологията на самотния индивид, новото изследване на атомите във вътрешната му структура, солидаризирането с неговата потиснатост и непоносима болка във враждебната външна среда.
Едностранчивата практика е в състояние да тласне нашето литературознание към реабилитацията на идеи, които се оказват твърде ефимерни: литературата да се разглежда еднопосочно като еманация на таланта, освободен от „бремето” на заобикалящия ни свят; творецът да се гнуси от всеки обществен ангажимент, нарцистично обсебен от собственото его. Ето защо при оценката на значителните величини на националната ни поезия би било добре, ако се постигат верните пропорции: тогава представата за творчеството би станала по-релефна, биха се очертали по-ясно мястото, приносът на отделните художници. Едновременно с това върху подобна панорама би се откроило в целия си ръст и епохалното дело на Вапцаров.
От ада на двайстото столетие до свободата
Днес, от дистанцията на времето, Вапцаровата идея за свободата, самата мисия на бунтуващия се в името на свободата човек изпъкват още по-силно. В определен смисъл може да се каже, че свободата представлява купола на вселената, наречена Вапцаров. Оттук тръгват нишките на влюбването и разделите, на борбата и съпротивата, на сливането на индивидуална съдба със съдбата на народа и човечеството. Ето защо ще засегна по-подробно проблема за свободата и свободния човек, проблем, който има изключително значение за философията и поетиката на Вапцаров, за жизнената му линия на поведение.
Отличителното качество на Вапцаров в историята на българската поезия през 20 век е начинът, по който той възприема свободата като вроден, органически предпоставен белег на човешката индивидуалност. Свободата е семката в зачатието на човека. Първият вик на лирическия герой на Вапцаров е вик за свобода, посягане към другите, към света, но и към собствената легитимация. Свободата не е просто осъзнаване на необходимости, труден процес на проглеждане, вдъхновение от небесните повели, а е и най-първичен импулс, знак на индивида. В подобен план Вапцаров се оказва типичен персоналист - преди да направи избора си, личността се представя като такава именно защото на подсъзнателно равнище таи пориви към свободата.
В представите на поета цялата природа е създадена за свобода - птиците и камъните, фабриките и машините, моретата и планините. Само човекът е в състояние да оцени степените на свободата във външния свят, в собствената си същина и обкръжение.
Вапцаров вижда вселенския конфликт в това, че човекът, роден за свобода, е принуден да съществува лишен от нея. Показателно е как поетът преживява дълбоко това противоречие и се наема да го преодолява. Антитезата, според него, е между скапания живот и откраднатата свобода. Дилемата се концентрира в следното: Как да бъде възвърната на човека отнетата му свобода! Основната част от стихотворенията разнищват такава антитеза и такова противопоставяне! Животът „без маска и без грим” и стремежът: „Ще снемем ние / слънцето при нас.”
Поетът, който възприема свободата като вродено качество, е убеден, че тя може да се осъществява отвъд насилието и притесненията на буржоазното отчуждение. Той извежда обществото от личността, но и личността от обществото. Човекът е заробен, защото обществото е несвободно. Но и обществото не би могло да постигне свободата си, ако човекът бъде поставен на колене от социалните му надзиратели.
При Вапцаров наблюдаваме непримиримо противопоставяне между Аза и не-Аза: целта е личността от пасивен съзерцател да се превърне в субект, който преобразува историята на нацията и човечеството.* Твърде неуместни са репликите на Вапцаровите съдници, които откриват в „Предсмъртно” едно обезсилване на личността пред сляпата историческа воля. Същевременно няма никакви основания опоетизирането на човешкия акт (на индивидуалното възкресение) в поезията на Вапцаров да се разглежда като антипод на колективните усилия. Важно е да се разбере: през целия си живот Вапцаров търси диалектиката и взаимопроникването между тези две начала - на личностното и общото, при него взаимопреплитането на индивидуално и колективно представлява изход от ситуацията на отчуждения човек в капитализма, а и въобще от ситуацията на обременения с изпитания живот на хората.
В отличие от привържениците на „органичния подход” във Вапцаровото творчество кристализира визията за творческия (действащия) човек, който променя нещата в действителността, не се успокоява в лоното на общественото статукво, намесва се решително в историческото развитие. Тук моралът е зримо конкретен и не преповтаря вкоренени догми за непроменяемостта на света и личността, за божествената природа на несправедливите (несвободни) отношения в социума. Бунтът срещу установените и осветени свише порядки въплъщава самочувствието на писателя като човек на съпротивата, който, вдъхновен от ренесансовата идея за централната роля на човека, работи на практика, за да се ликвидира обезправянето на големите човешки маси (според идеологията на Вапцаров - на потиснатите трудови маси). По израза на Монтескьо би могло да се каже и така: Вапцаров воюва за свободата и правата на бедните, които продължават да бъдат лишавани от властови позиции.
Целият въпрос е, че Вапцаров показва с необичайна интензивност, острота и правдивост връзките и антагонизмите между личността и обществото, че разгъва многостранно и внушително формирането на светогледа и мирогледа у индивида, че в неговите стихове не отделната дума и фраза, уличен сленг и сравнение, аналогия и метафора сами по себе си изграждат художествената цялост, а тяхното нагледно изобразяване, драматично противопоставяне и конфликтуване, ненадейното им и вълшебно синхронизиране, новото им синтезиране обосновават погледа на поета към перспективите на човека и възможностите му да преобразува себе си, обществото и природата. Твърде наивно е обрисуваните в творбите състояния да се категоризират като оптимистични или песимистични, като бодро или мрачно звучащи. Неслучайно у Вапцаров е толкова раздвижена границата между значенията „високо” и „ниско”, „близко” и „далечно”, „конкретно” и „абстрактно”, „социално изобличаващо” и „човешки обнадеждаващо”.
Вапцаров реформира съвременната му поезия и в този контекст, засилвайки нейната активност, внушението, че хората създават себе си и историята.

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя