|
Вапцаров не е театрално подвижен и виртуозно грациозен като Лорка. Но и той е покорен от човека и природата, и той стои „близко до болката”, и той благоговее пред просторите на свободата, и той отхвърля мрака на насилието, и той е „призван за саможертва”. Своеобразието на Вапцаров го откриваме при изворите на душевност, в която въжделенията за прекрасната и нравствена личност се съчетават с една откровено разкрита социална позиция в двубоя на епохата. И по-точно: изворни са стиховете му, което ще рече - девствено чисти и свежо самобитни. Поетът от Банско притежава дълбок усет и за творческото предназначение на човека, формирал се в условията на суров класов гнет. Неговият идеал му дава енергия в битката със старото общество.
Извън социалните, етичните и историческите паралели между световете на двамата поети на Испания и България, би могъл да се открие още един източник на поразителните им духовни съвпадения. Става въпрос, че и Вапцаров, и Лорка принадлежат на средиземноморската култура, на нейните ясни хоризонти и горещи вълнения, на усета й за човешката мярка на нещата, която надделява дори и тогава, когато видимостта се къпе във вълните на мистика и екстравагантни преображения на фантазията. Тук се диша свободно, твори се свободно, далечините се заменят с близки дистанции, даже се случва стопяване на разстоянията. Отвсякъде ни залива светлина, която озарява мастиления мрак на нощите, отвред ни завладяват зелени простори и откритостта като поглед и оценки, а всичко това вкупом тласка към естественост на говора и необикновена виталност.
Това не е свързано толкова директно с индивидуалните нагласи на художника и моментните му настроения, нито е едностранчиво вплетено в историята през столетията, а е продукт най-вече на общите форми на живота, извиращи от местоживеенето, от климатичните условия, от характера на хората. Хората тук са сякаш по-спонтанни и сърдечни, по-шумни и динамични, тях по-ласкаво ги огрява слънцето на Юга. Самите жизнени изпитания ги карат по-често да общуват с морето и планините, които поощряват бурните контакти, отмествайки на заден план абстракциите и мъгливите конструкции на интелекта, онези мощни волеви проявления на индивида, които са възпитани в суровата природна среда (северният човек, да речем, е склонен да тежнее не към близките, а към далечните пространства и свръхчовешките идеали).
За първи път у Толстой срещнах една любопитна формула: „Топлотата на патриотизма” („Война и мир”). Струва ми се, че за човека на средиземноморската култура тази „топлота” - пренесена върху облика на отделния индивид, върху общуването между хората, върху усмивката и болката - играе съществена роля. От качество на виталността тя се превръща в белег на интелекта и етиката, но и на душевното устройство. Поетът Петър Караангов беше написал, че „топлотата” е най-съкровеното свойство на Вапцаров и неговата лирика. Бих допълнил - „топлотата” е не по-малко характерна като определител и за личността и поезията на Лорка.
Нещата, за които споменавам и които се отнасят до вътрешните съприкосновения между двама велики поети (принадлежащи към средиземноморската култура), не би трябвало да се възприемат буквално. Те се допълват, нерядко опровергават от редица други аргументи, които изтласкват напред личните, националните и общочовешките фактори, влиянието на традициите и идеите, на прогнозите и експериментите. Особено трябва да бъдем внимателни, когато искаме да приложим тези критерии върху стила и формата на поезията, върху стихосложението, стъпките и ритъма на творбата, върху дължината и краткостта на стиха и пр. Лорка, например, отбелязва, че „късият стих може да бъде крилат”, докато „дългият стих трябва да бъде ясен, добре построен, с тежест”. Абсурдно би било, ако причислим такова мнение непременно към „репертоара” на средиземноморската култура. Но самият акцент върху „ясната” постройка вероятно разкрива не само лична позиция, но и настроеността на средиземноморския човек, за когото „яснотата” на виждането и влечението към раздвижената пластичност са изключително важни.
С едно такова отклонение от основното в темата искам да разширя регистъра от мотиви и причини, които свидетелстват за идейната, психологическата и пластическо-художествената близост между Вапцаров и Лорка, превърнали се в мъченици на човешкия напредък. Иначе Вапцаров несъмнено се влияе силно и съдбовно от българския живот, от родните духовни наследства и литературни традиции, от характерологичните черти на българина, от идеите на епохата, както и от различните тенденции в съвременната ни култура.
Обяснимо е в такъв контекст, ако се хвърли поглед върху мястото на Вапцаров като продължител и обновител на големите национални завоевания на духа, но и като творец, адепт на революцията и на лявата кауза, участник в съпротивата срещу фашизма. Що се отнася до лявата култура от 30-те години, логично е да се потърсят контактите му с тогавашната пролетарска поезия.
Българските пролетарски поети през този период акцентуват сравнително по-тенденциозно политическата тематика и проблеми. Те центрират своята поезия изключително около социалната актуалност - фабричния бит и борби, стачките и масовите акции. Вапцаров обаче тръгва не от една политическа доктрина, а напротив - самият живот го приобщава към радикалните идеи на 20 век, полифоничното възприемане на конфликтите в живота го извежда до идеала на социалната справедливост. Заради това общите идеи при Вапцаров не са абстракция, снета в реалността, не са лозунг, хвърлен в масите, а са преди всичко вълнуваща равносметка, изповед, спонтанно лирическо признание. Вапцаров осъзнава (благодарение на вътрешна интуиция и социален инстинкт), че само по такъв начин може да се съхрани като личност, предопределена да бъде изразител на интересите на нацията. Да изобразява нейното придвижване напред не от позициите на миналото (с реставраторски стремежи или с илюстративни цели), а като закон на времето и повеля на съдбата.
През този период в нашата поезия се нанася смъртен удар на символистичната естетика, на нейните абстрактно-възвишени проекции (отдалечеността й от обекта на изображение, от непосредственото представяне на вътрешните преживявания). В това отношение характерна е реакцията на литературната група „Стрелец” през 20-те и 30-те години и на нейните представители Атанас Далчев, проф. Константин Гълъбов, Димитър Панталеев и др. Те изповядват култ към обикновеното и предметността, освободени от илюзорни представи и фалшива обемност, стремят се към веществен показ на видимия свят и отношенията в обществото, към конкретно „разшифроване” на психологическите връзки между хората. Това е своеобразен „неореализъм” на наша почва, реагиране на абстрактните художествени конструкти, опит да се постигнат жива нагледност и „материя” в думата, в изречението, в строежа на фразата, на стихотворението.
В друга насока през 30-те години търси конкретност политическата поезия на Христо Радевски, Николай Хрелков, Младен Исаев, Никола Ланков, Крум Пенев и други. Тази поезия, дори и в най-високите си образци, демонстрира приоритетите на социалната идея. В редица случаи тя е отглас от вече постигнати завоевания на обобщения художествен изказ (лириката на Смирненски), същевременно прави пробиви в усвояването на новия урбанистичен, главно промишлен пейзаж, на работническия бит, изобразява класовата диалектика. Значението на подобна поезия и до ден-днешен е недооценено в литературната ни история. Не се подчертава в достатъчна степен, че пролетарската линия в българската поезия е също опозиция на символизма и неговите абстракции, че в нея се постига нов контакт с реалността, че тук за първи път се появява лексика, типична за машинната динамика, че се налага естетиката на „активизма”, която повлиява пряко върху образната система. От една страна, наблюдава се процес на мотивирано проникване в социалното и интимното битие на съвременника (Радевски, Ламар, Исаев), от друга, политическата действеност постига по-сложни изражения, както е при Вапцаров. Едва ли са случайност близките паралели между поезията на Радевски и Вапцаров, дори и еднаквите заглавия на отделни стихотворения. Явно пролетарските поети непосредствено кореспондират с новия идеен, а и структурно-активен пласт на Вапцаровата лирика, и то в посока на свързването на революцията с арсенала на модерното словесно изкуство. Необходимо е било - в логиката на историческото развитие - да се появи Вапцаров, който да пречупи този идейно-творчески устрем на колективната воля през неповторимия свят на индивидуалния талант, хвърлил мост към завоеванията на голямата национална и световна култура.
Известно е, че в редица отношения подобен синтез постигат и поетите от 40-те години: Александър Геров, Богомил Райнов, Валери Петров, Александър Вутимски и др. Те очертават нови проблемни кръгове пред българската поезия като диалог със съвременника и неговата екзистенциална драма, оставайки откровени критици на буржоазния строй и фашизма. Преживяват болезнено притесненията във всекидневието, чиято повторяемост и скучна проза нерядко ги довеждат до отчаяние и безнадеждност, до актове на вътрешния бунт. Вапцаров, за разлика от тях, надмогва миговете на отчаянието и тягостното раздвоение, за да се посвети изцяло на своята спасителна идея и така да манифестира кредото си на личност, влязла в двубой с „новото Средновековие”.
С такава енергия на хуманист, борец и обновител, Вапцаров се включва в големите процеси на националната ни литература. Той разкрива: новото съдържание на действителността изисква от писателя нов подход, средства и език. Дълбоките изменения превръщат в необходимост новия поглед към героя на времето. Поетът отхвърля практиката лириката да се възприема отделно като интимна и отделно като социална (едната - в обсега на индивидуализма, другата - на политическата поезия). Отгласи от подобно „разединение” през това време съществуват дори и у добрите ни поети. След Смирненски Вапцаров осъзнава най-пълно (в лявата литература) нуждата от единен социален, етичен и естетически критерий на личността за живота, и с това извършва решителна промяна в разбирането за обновителната роля на литературата.
Появата на Вапцаров в българската поезия през 30-те и 40-те години на 20 век е колкото необходимост, толкова и жест на съдбата. За да се роди Вапцаров, нашата поезия е трябвало да измине продължителен път, белязан от велики люде. Този път започва от гениалния Ботев, който открива могъществото на борбата за национална и социална свобода. У Ботев чувствата са вулканични, заредени са със свръхестествено напрежение, потичат като лава, заливат пространствата на историята, въздействат като хипноза. Тези чувства са неотменни, защо не и тиранични. Ботев, като един български Прометей, дава огън в ръцете на сънародниците си. Той е наставникът, който учи Вапцаров да бъде непреклонен и безкомпромисен, да вярва в решаващата роля на политиката и на авангардните исторически сили. От друга страна, за поета от Банско Яворов е блестящият пример по неустрашимост и родолюбие, по любов към творчеството на народа, по невероятно проникване в трагическата душа на съвременника. Дебелянов ще направи Вапцаров още по-чувствителен за изкуството на тихата печал и деликатните, стоплени от чувството нюанси.
У Вапцаров традициите на българската лирика се преломяват своеобразно. Не мисля, че като душевност е особено близък до Яворов, до мъчителната му изповед, до вихреността на преживяванията му, изпълнени с възторжени подеми, но и с ужаси на безпаметието и възмогване на болката. У Яворов всичко кънти от стенания. Тези състояния, кървяща рана за страдащия индивид, са изпълнени с шокиращи паралели и трескави преходи, които обаче са оправдани, защото са дълбоко преживени. У Вапцаров подобно направление на психологията и темперамента не може да бъде открито. Поетът стои по-близко до Яворов не по линия на драматичните ефекти, а с възвишената поривност на собственото Аз, с пределното насищане на интимността с тревога.
(следва)
|