Време за помирение Майор Томпсън без лула, пътят - с дупки

"Зора"

Преди една година в. „Нова Зора" писа за едно ново национално падение - първото изграждане на паметник на враг, представител на държава, с която сме били във война. Паметниците на майор Томпсън вече станаха два - в село Батулия и в село Томпсън. Съответно всички институции слагат по два венеца, правят се по две поклонения - в с. Томпсън по-шумничко, в Батулия - почти формално. Всичко това за възхвала на Великобритания и нейния офицер, загинал, воювайки срещу България. Преди минутата на мълчание на едното тържество обаче, бе заявено, че „Майор Томпсън е загинал за достойното бъдеще на България". В речите се чуха и други реплики, възкръснали сякаш от близкото минало отпреди 20 години. Например, че „В съзнанието ни Франк Томпсън е все по-близък, сякаш е наш съвременник". Или пък че „Нещата, в които той е вярвал звучат толкова актуално и дори творчески в наши дни". Естествено, чу се и призивът „Нека в годините напред да не забравяме саможертвата и смелостта на Франк Томпсън и неговите съмишленици". За първи път в историята на българската армия нейна представителна част оказа почит на един враг. Пред този враг България капитулира и неговата страна унижаваше България по време на войната и при последвалите мирни преговори. Как не го беше срам полковник Харличанов, представител на Генералния щаб на БА, да присъства на такава омерзителна церемония? Народът в село Томпсън бе принуден да коленичи и мълчи, без да знае за какво. Две събития се оказаха много показателни за ясното отношение на местните българи към чуждоземеца. В с. Томпсън повечето жители въобще не знаят кой е англичанинът. На самото тържество гостите и войничетата бяха повече от местните жители. В с. Батулия при въпроса „Кой е майор Томпсън?" един местен шофьор погледна не много ясно и рече „айдук". За една година време дъждовете в Батулия издълбаха отново нескопосно насипания миналата година път. Главата на майор Томпсън остана без бронзовата си глава, а половината буквички изчезнаха. Осъдително от гледна точка паметта на загиналия. Иначе нормално и показателно за отношението на местните хора. Впрочем, посещението на големците в Батулия бе доста по-слабо от предишните години. По-слабичко бе и попълването на дупките по пътя до паметника. Два-три камиона третокачествена баластра и един мързелив работник с крива лопата не успяха да скрият локвите. А наоколо - нищо ново. Кравите продължават да си пасат, а паметникът на Дичо Петров и Йорданка Николова, борци против фашизма и за социална справедливост, са все така обрасли с бурени. Нали само в България антифашистите не са почитани. Но нали тъкмо те са били съюзниците на майор Томпсън, тъкмо за тях е носил оръжие? Защо българските и английските големци не положиха по едно цвете и пред техните паметници? И докога с този двоен стандарт? Когато те са били живи и са се сражавали редом с Томпсън, са били добри. След новата победа на Великобритания, този път в студената война, те са вече лоши, по-лоши и от хитлеристите, с които се сражаваха редом до Томпсън. Има нещо дълбоко сбъркано в това продължаващо разделение на нацията дори и в този подчертано конюнктурен случай. Вън от идеологемите остава фактът, че на практика отдаваме почит към офицер на вражеска страна. Не е ли по-добре тогава редом с паметниците на майор Томпсън да се издигне паметник и на онзи български офицер, който начело на своята рота, по силата на дадената клетва, успешно е защитавал България? Такъв паметник обаче няма. Пред Томпсън ходят англичаните и нашите конашки мекерета, пред Дичо и Йорданка - тези, в които е останала някаква свян и вярност към идеята, за която са загинали. А мъката на всеки български патриот, както е казал поетът, сама в пространството се скита. Време е за помирение! Докато все още я има България.

Нагоре Съдържание на броя