Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди. Ниска постройка с нисък покрив, подпрян с тежки и неравномерни арки, които изглеждаха високи само колкото едър човек да може да мине под тях. Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половина самата черква, чиито ниски и мрачни арки изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше окото. Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата. Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти. Навсякъде - скелети на мъже заедно с дрехите и плътта по тях да гният в безпорядък; черепи на жени с коси, провлечени в праха; кости на деца и бебета. Тук ни показват къща, в която двадесет души са били изгорени; там - друга, в която дузина девойки се прикрили, били открити и до една изклани, както предостатъчно го удостоверяват техните кости. Навсякъде ужаси след ужаси.
В селището нямаше кучета. Когато жителите започнали да се завръщат, кучетата били откарани и избесени в покрайнините. Но аз видях една-две котки, угоени и мазни, да лежат самодоволно по стените и да гледат на нас със сънливи очи. Човек би попитал защо хората, които са сега в градчето, не погребват тези скелети и кости, наместо кучета и котки да ги глождат. Там, където селяните са успели да разпознаят костите на свои близки, те са направили известни опити да ги погребат. Но те нямат лопати да копаят гробове, а и сили не достигат от настъпилия глад. Освен това, повечето от останалите живи са жени; те правят безплодни усилия да запазят телата на своите любими близки, като ги покрият с малко земя. Ние намирахме обилни доказателства, че там, където костите са разпознати, за тях се полагаха нежни грижи. Видяхме много добре поддържани гробове, украсени с цветя. Видяхме и други гробове, разкрити от дъжда и кучетата, да показват части от скелета, все още украсен с цветя. Видяхме черепи, положени на земята, на прага или върху оградите на градините, с букети цветя върху тях. Това показваше, че някой се грижеше за тях и че този някой нямаше желание да ги погребе, да ги скрие от погледа си. Аз видях мъртвец, наполовина погребан, с изправено нагоре лице, празните му очи укорително втренчени към слънчевото небе, с букет, грижливо поставен в устата. Но повечето от скелетите и костите нямаше кой да се погрижи за тях.
От осем или девет хиляди души, които са съставлявали населението на селището, само хиляда и двеста, хиляда и петстотин са останали живи и те нямат нито сечива да копаят гробове, нито сили да използуват лопатите, ако имаха такива. Но защо турските власти не са ги погребали? Турските власти ще ви отговорят, че са ги погребали и че са останали само няколко за погребване.
От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между, най-страшните.
От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично: “Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.”
Ние говорихме с много от хората, но нямахме сърце да изслушаме в подробности историите на много от тях. Ограничавахме се просто да ги питаме за броя на загиналите от всяко семейство. Никой друг метод не би могъл вероятно да даде по-добра представа за ужасния характер на клането и начина, по който цели семейства кса били унищожени. “Колко души имаше вашето семейство?” - питахме ние. - “Десет” - беше може би отговорът. - “Колко са останали живи?” - “Двама”. - “Колко бяхте вие?” - “Осем” - “Колко са останали?” - “Трима.” - Колко души бяхте вие?” - “Петнайсет. - “Колко са останали?” - “Пет”. И така нататък за семейства, които са наброявали от пет до двадесет души и от които са останали по един до пет души.
Стара жена дойде при нас, кършеше ръце и плачеше по същия безумен начин, без сълзи, за който вече говорих. Когато успяхме да я успокоим, за да чуем нейната история, тя ни разказа, че имала трима стройни хубави синове - Георги, Иванчо и Стоян. Те били оженени за добри и работни невести - Райка, Стоянка и Анка - и имали дванайсет хубави дечица: Ангел, Драган, Георги, Иванчо, Летко, Асен, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. Така че семейството е наброявало всичко деветнадесет души, живеещи под един покрив. От цялото това цъфтящо семейство, от стройните и хубави синове, от работните невести и от дванайсетте хубави дечица останала е само тази стара, нещастна баба. Всички до един били жестоко изклани. От цъфтящото семейно дърво е останало само това безжизнено и изсъхнало стъбло и горката стара жена падаше на земята, биеше се по главата и пищеше в отчаяние. Възрастен мъж ни разказа за своя вуйчо Благой Христов, уважаван старейшина. Той имал пет женени синове, които имали двадесет и седем деца. Семейството наброявало общо с жените тридесет и девет души, събрани под един и същ покрив. От това голямо семейство останали живи само осем души.
Ако имахме време, можехме с часове да слушаме такива истории. В друго семейство от двадесет и пет души останали седем; в трето, двадесетчленно семейство, останали осем души. В много семейства, от десет до петнадесет души, останали от един до пет души. Множество са семействата, унищожени изцяло с нито един останал жив. Палачите, които са извършили това поголовно клане, не са черкези, както се предполагаше, а турци от съседните села, ръководени от Ахмед ага, за когото вече говорих.
Батак е бил сравнително богат и преуспяващ. Той възбуждал завист и ревност у своите турски съседи и появилата се възможностза плячка, съчетана с религиозен фанатизъм и претекста за въстание в друга част на страната, изкушила турците. Ахмед ага е ръководил кланетата, но не е бил наказан и няма да бъде наказан. Напротив, той е бил възпроизведен в чин юзбашия и награден с ордени.
Казаха ни, че голям брой деца и млади момичета били отвлечени. Знаеше се в кои турски села те са задържани, но турците отказваха да ги върнат на родителите. Господин Скайлер получи впоследствие списък на осемдесет и седем отвлечени момичета и момчета с указание на имената и възрастта им и с указание на селата, в които те се намираха.
А що се касае до сегашните условия за живот на хората, прибрали се отново тук, просто е ужасно да се помисли. В покрайнините на градчето турските власти са построили няколко дървени навеса, под които завърналите се българи спят, но те нямат за препитание нищо друго освен това, което изпросят или заемат от своите съседи. В допълнение на това с дързък цинизъм и пълно пренебрежение към европейските искания идват заповедите на турските власти да се събират редовните данъци и военни облагания точно така, както това е ставало преди събитията. Ако поставите въпроса пред Високата порта в Цариград, там ще отрекат този факт с най-благовидните протести и ще дадат най-дълбоки уверения и обещания, че всичко ще бъде направено, за да се помогне на пострадалите. Но навсякъде хората от изгорените селища идваха при г. Скайлер, за да засвидетелствуват един и същ факт: ако те не платят данъците и военните вноски, над тях надвисва заплаха да бъдат изгонени от заслоните и ъглите на съборените стени, където те са намерили временен приют. За тях е просто невъзможно да платят данъците, а какъв ще блъде резултатът от тези искания, трудно е да се предвиди. Правителството има голяма нужда от пари и трябва да ги намери. Всяко село трябва да изпълни своя редовен наряд от данъци. Живият трябва да плаща за мъртвите.
Ние попитахме за историята на черепите и костите, които видяхме горе на хълма при нашето пристигане в градчето, там, където кучетата лаяха по нас. Казаха ни, че това са костите на около 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба, за по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дни - изгарянето и ограбването на града не е могло да бъде извършено за един ден - и през цялото това време до последния ден те са били подлагани на всичко възможно, което горките, безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци. Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани, тези нещастни млади създания, чиито най-големи грехове би трябвало да им осигурят спасение, чиито най-долни унижения би трябвало да им осигурят покровителство, са били откарани посред бял ден на хълма, под усмихващия се небесен свод, и там безмилостно обезглавени и захвърлени да гният на грамада.
Мистер Дизраели беше прав, когато си изпробваше остроумието с твърдение, че турците обикновено приключвали връзката си с хората, попаднали връцете им, по много експедитивен начин. По-експедитивен от затвора.
Наистина турците са експедитивни. Мистер Дизраели, вие сте прав. Откакто направихкте вашата остроумна забележка, тези млади момичета лежат вече много дни тук, на грамадата.
|