Не мирват тия наши братя македонци. И все ние сме им криви за всичко. Въпреки че и танкове им подарихме, и гаубици, че да не ги насметат шиптърите в Охридското езеро и във Вардаро, когато преди години си спретнаха поредното етническо кръвопускане.
Сън не ги лови тамошните управници, че все повече жители на Повардарието се припознават като българи и отстояват своята идентичност. Въпреки гоненията и полицейския произвол.
Както се казва - кръвта вода не става. И много хора се връщат при своя български корен. И си припомнят едно и друго като свещено предание - че някога пак ще бъдем заедно, разлъчени от жестока историческа неправда.
И това може да стане, както е ставало. Примерно както е станало по време на Първата световна война - освободителна за българското племе. Тогава железните мизийски полкове достигат до Охридското езеро под звъна на ликуващи камбани. Те са строени в очакване. Очакват от другата страна на езерото да дойдат и другите българи. Та да се извърши всеобщ благодарствен молебен, заради осъществения национален идеал - събирането на Тракия, Мизия и Македония под купола на всебългарския храм.
И ето какво е видял сърцеведецът писател Антон Страшимиров, доброволец: “Езерото се прегъва, планините се сближават и навежда се небето - всичко се слива в близки и далечни хорови песнопения. На носа на всеки, изпълнен с народ чун (голяма плоскодънна лодка - б.а.) стои във великденски одежди свещеник, който държи в едната си ръка трикольор, а в другата - блестящ метален кръст. Той задава тон на хоровете и се преливат черковнопения, в които се призовава небесното благоволение над народа и над целокупната българска земя.
И трелите на Свети-Климентовите камбани се разливат все по-силно, и обхващат душите и ги унисат в класическото минало. Действителност ли е това, кога става то, не е ли мираж от миналото, не е ли сън?
Един народ, изгубен във вихъра на вековете, намира себе си”.
Но още не сме се съвсем намерили и търсачеството продължава. И то е препятствено от все по-умаляващите последни застъпници на измислената македонска идентичност. Но за това, че усилията им са обречени, говори и фактът, че те не си служат с аргументи (ами като няма такива!), а с провокации.
Последната се случи тия дене край Охридското езеро, когато се състоя 15-ата среща на президентите на страните от Централната европейска инициатива. Форумът бе открит с дискусия по темата “Заедно в бъдещето. Предизвикателства пред разширението на Европейския съюз”.
Дотук - нормално. Ако не бе грубата, недодялана провокация с българския национален флаг. Домакините съвсем умишлено го бяха обърнали наопаки - с червения цвят отгоре. Така се прави когато се отива на война. Внушението е недвусмислено - българите са завоеватели и окупатори. Такива впрочем ни наричат и в тамошните учебници по история, нахъсвайки младите поколения в дух на българомразие.
Не остават по-назад и медиите. Тяхното постоянно агрегатно състояние е българобесието. Поради елементарен страх - че македонците са българи, и че все някога могат да прогледнат за своята национална принадлежност. Падне ли табуто от тази свещена истина - сгромолясва се в небитието целият управленски елит, който едва се крепи върху пукащите ледове на антибългаризма.
Но това не може да продължава до безкрайност, защото при падането на границите (процес неизбежен в рамките на ЕС), процесът на побългаряване ще стане неудържим. Ще излязат на бял свят укривани истини, ще се прочетат документи и книги и цялата грамада от фалшификати ще се срине.
Това добре се осъзнава от повардарския политически елит. И неслучайно той се инати да замени името на държавата Македония с друго, каквито са претенциите на Гърция. Просто тук прозира желанието да се препятства интегрирането на Повардарието в ЕС, защото подобно интегриране ще принуди тамошните политичари да спазват цивилизационни норма на поведение и да се откажат от редица псевдонаучни тези, какво че, примерно, коренното население е в близки роднински връзки с Александър Велики. Както и да обявяват, че цар Самуил бил “македонски” цар.
|
Времето на уйдурмите свършва. Както и да обръщат и преобръщат българското национално знаме. То е и тяхно знаме, а не открадната от гърците звезда на Верина, лепната на повардарския флаг.
Президентът Бранко Цървенковски изплака в Охрид, че “Западните Балкани не са окончателно стабилизирани”. Вина за това носи и повардарският политически елит, който се чуди в коя черква да се прекръсти.
Не ние сме проблемът на повардарците, а ония, които точат сабята на Скендербег!
|
|