|
През последните почти двадесет години България се движи в рамките на т.нар. неолиберален модел, който определено не отговаря на изискванията за гарантиране на устойчива динамика на българското общество и държава. Ключовите понятия на този модел бяха и са "край на общонародната собственост и приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко", "прекратяване на държавното регулиране в икономическия живот по всякакъв начин" и "безгранична свобода на частната инициатива".
Ценностите на пазарното общество, което ни предлага „неолиберализмът", са гротескно изкривените и хиперболизирани принципи на търсене и предлагане. Според тях всичко се купува и продава.
|
Проповядва се една илюзорна свръхсвобода, която обаче е само маскирана проява на свръхегоизма на най-много награбилите. Тъжно е, че със старанията на почти цялата система на средствата за масова информация у нас тези ценности съзнателно и целенасочено се насаждат като ключови обществени установки.
Такъв модел не може да гарантира нормалния живот на българското общество. Днес, близо 20 години след т.нар. смяна на системата, България е само бледо копие на онова, което беше в края на 80-те години преди т.нар. промяна. Населението в Родината ни официално е намаляло с над 1 660 000 души. От над 8, 9 милиона души, колкото бе през 1988 г., България е изгубила вече над 20% от своите жители. Сиреч, по официални данни днес България е малко над 7,1 млн. Външният дълг вече надхвърля 43 млрд. долара. Търговският дефицит за 2007 г. достигна 14,7 млрд. евро. Междуфирмените задължения са над 90 млрд. лева.
Въпреки шумно обявяваните успехи на неокапиталистическа и неоолигархична България, трябва да се признае, че цялостното социално-икономическо „развитие" през изминалите години е пълен провал.
Ако може с няколко думи да характеризираме съществуващата социално-икономическа система, това е, че в България е установен моделът на обществения упадък, деструкцията и социалния геноцид. Този канибалистки модел „изяжда" по различни начини най-важния капитал в обществото - човешкия капитал, хората. По този начин обрича народ и държава на историческо небитие.
За догонващите стратегии
Без да бъде някаква абсолютна алтернатива на такъв тип модел, но като по-различен вариант на пазарно развитие през изминалите години от някои научно общности в страната (Институтът за философски изследвания и Икономическият институт на БАН) се предлага модела на т.нар. догонваща стратегия.
В случая става дума най-вече за осъществяване на догонване на страните от т.нар. златен милиард по отношение на стандартите за потребление.
Без да се впускаме в обстоен коментар по този повод ще кажем, че по наше мнение подобни позиции са базирани на т.нар. консервативна прогноза като стартова точка за изграждане на концепцията за развитие на страната. Известно е, че консервативното прогнозиране изхожда от ключовите текущи условия като главни предпоставки за формиране на своята концептуална схема. Обаче се забравят най-важни параметри на днешното време. А именно, че ние се намираме в преходна епоха от индустриализъм към постиндустриализъм. Кого ще догонваме? Западът в индустриализма? Но индустриалната епоха с нейната ключова характеристика - екстензивният тип социално-икономическа динамика, завърши. Подобна динамика определено постави света пред екологична катастрофа. Вече става абсолютно ясно, че индустриализмът се е изчерпал като етап на развитие. Нещо повече, днес върви процес на „самоотричане" на индустриализма. Първоначално то протече като "самоотричане" на централизирания модел. Известно е, че той днес не присъства нито в Източна Европа и страните на бившия СССР, нито в КНР, СРВ и Куба. Но това „самоотричане" върви днес и при пазарния му модел с неговото свръхпотребление, екологична несъвместимост, геополитическа и геоикономическа конфликтност, социално-икономическа поляризация и най-вече военно-политическа агресивност.
Така че да се говори за „догонващи стратегии", поставяйки в основата на това догонване пазарния механизъм, е израз на ретоградност, според нас, на загуба на рационализъм в мисленето.
Днес България е изправена пред нужда не от „догонване", а колкото и парадоксално да звучи това, от „изпреварване". Т.е. нашата страна, ако желае да се развива и да заеме достойно място под слънцето, трябва да изгради „изпреварваща стратегия" за създаване на нов тип социално-икономическо функциониране в една постиндустриална епоха.
Що се отнася до постиндустриалния тип развитие, то още предстои да се осъществява. Това, че Западът е акумулирал огромни материални богатства в никакъв случай не му гарантира по-добри стартови условия.
Защото става дума не просто за материална база, колкото и основна да е тя, а за нов тип социално-икономическа парадигма. Затова се осмеляваме да твърдим, че съществуват обективно създадени условия за нашата малка страна да осъществи друг тип стратегия, а именно изпреварващата стратегия...
Турбулентността като изходно условие за Стратегията на изпреварването
Възможността, която наричаме „изпреварваща стратегия", се формира на основата на т.нар. холистично прогнозиране. Неговата изходна точка е „теорията на хаоса". Тя представлява ключова парадигмална схема, обясняваща създаването и функционирането на турбулентните системи. Теорията на хаоса се базира на положението, че при комплексните нелинейни системи незначителен фактор на входа може да се окаже решаващ на изхода предвид създаване на неустойчивост, т.е. хаос.
Подобно предположение, погледнато по един „огледален начин" „ражда" т. нар. синергетичен подход. Т.е., ако съгласно теорията на хаоса минимален фактор на изхода формира хаос, вярно е и обратното. Т.е., че минимален фактор на входа, ако бъде идентифициран и задействан достатъчно рано, може да създаде необходимата устойчивост.
Оттук и възможността да се действа по принципа на „малко въздействие - големи резултати". В крайна сметка „холистичното прогнозиране" се базира на предпоставката, че вярната прогноза за бъдещето в никакъв случай не може да разчита само на ключовите тенденции в текущия момент. Тя следва да отчита и тези, явяващи се днес минимални и незначителни. Последните, в бъдещ период, могат да се окажат основни фактори, формиращи бъдещия процес.
Бъдещето в средно и особено в дългосрочна преспектива с най-висока степен на вероятност се очаква да се характеризира с бурно, скокообразно, непредвидимо и непрогнозируемо развитие на цялостната политическа, стопанска и обществена среда в глобален, регионален, национален и локален мащаб. Т.е. предполага се, че светът навлиза, или още по-точно, вече навлезе в абсолютно нова система на функциониране, характеризираща се с нелинейна, с турбулентна динамика. Последната означава, че се осъществява неравновесен тип социално, икономическо, политическо и технологическо движение, характеризиращо се със скокове и сривове, напрежения и конфликти. Съществуват различни групи фактори, които съдействат за формиране на тази нелинейност на обществена, икономическа и технологическа динамика.
От една страна се сблъскваме с края на възможностите за екстензивно развитие поради екологичните ограничения. А те са следствие от необходимостта за балансиране параметрите на човешкото производство и потребление и ограничеността на редица невъзобновяеми ресурси. Създадената дотук технологическа база и формираният на тази база енергиен потенциал на човечеството по безалтернативен начин слагат край на досегашните пътища на растеж от т.нар. екстензивен тип. От друга страна, обаче, те несъмнено формират условия за изграждане на нови технологически платформи, значително по-приемливи от екологична гледна точка.
Едновременно с изредените съществуват група фактори с политически характер, породени от неустойчвия характер на процеса на глобализация. В рамките на този процес ставаме свидетели как групи държави и световни икономически и политически кръгове търсят едностранни изгоди за сметка на цялата или части от световната общност. От трета страна, към това се прибавят и настъпилите промени в климата, характеризиращи се със задълбочаване на неустойчивостта на природните стихии. Така турбулентността от природно-климатичен характер се наслагва над тази с политически, технологически и социално-икономически характер и формира някои непознати феномени с широко национално и наднационално въздействие.
Именно затова бъдещето ни се представя като епоха на турбуленцията, съдържаща в себе си множество непредвидими до ден днешен заплахи, но и ...предизвикателства.
Някои международни отговори на настъпилата турбулентност
Осъзнаването на факта, че е необходимо създаване на абсолютно различен модел на социално-икономическо развитие, качествено различен от всички досегашни парадигми в отговор на предизвикателствата и заплахите на бъдещето, роди концепцията за т.нар. общество и икономика на знанието. Тази концепция даже се формулира като конкретна политическа стратегия в рамките на Европейския съюз (ЕС).
Страните от ЕС, приемайки „Лисабонския дневен ред", фактически постигат съгласие да осъществяват стратегия, целяща създаване на „най-конкурентната и динамична, базирана на знанието световна икономика, способна да поддържа устойчиво развитие, създаваща по-голям брой по-добри работни места и характеризираща се с по-голяма социална сплотеност" (вж. в Towards a Knowledge-Based Europe. The European Union and the Information Society, European Commission, Directorate General for Press and Communication, October 2002, p.3).
Тази стратегия е приета от Европейската комисия през март 2000 г. в град Лисабон, столицата на Португалия като план или програма за развитие на целия Европейски съюз. Тя е осъвременена през 2005 г.
Времевите рамки на Лисабонската стратегия са десет години. Сред целите й са преодоляване на тенденциите за намаляване на производителността и стагнацията на икономическия растеж в ЕС чрез формулиране на различни политически инициативи в страните-членки. Основни области на тази стратегия на развитие се виждат в постигането на икономическо, стопанско и екологично възраждане и устойчивост.
Съчетаването на няколко концепции са в корените на подобно виждане, а именно:
• Иновациите като ключ на развитието;
• „Учещата се икономика" и „учещата се организация";
• Социалното и екологичното възраждане и устойчивост.
Посочват се съвременни мислители и автори, върху чийто възгледи се базира „Лисабонската стратегия", а именно: Мария Жоао Родригес, Кристофър Фриман, Бенгт-Аке Лундвал, Лук Соете, Карлота Перес, Мануел Кастелс, Джовани Доси и Ричард Нелсън. При тази концепция в нейния оригинален „западен" вид доминират няколко момента:
• Първият е т.нар. реактивен подход, доколкото като ключова концепция присъства виждането за „учещата организация" и „учещата се икономика". Базирането на „ученето" като ключов стопански процес на микро-, мезо- и макроравнище, съдържа значителен позитивен заряд. Но ще добавим, че е абсолютно недостатъчно в епохата на турбулентност. Тъй като „ученето" предполага реакция на вече възникнало събитие. Това значи да се върви след събитието, в което е същността на реактивния подход;
• Вторият е „технократическият подход". Казано по друг начин, акцентът при тази стратегия е сложен върху създаването на технологическа платформа. Но малко или почти нищо не се говори за социално-икономическата или идейно-културната платформи на подобен тип развитие;
• Третият ключов момент е т.нар. тясно или ограничено виждане или подход. Предвид технологическата платформа на икономиката на знанието последната се разглежда по изключително тесен начин като комплексен сбор от информационни, високи и нови технологии. Всички те са изключително наукоемки, което означава и капиталоемки.
Формулирани по такъв начин обществото и икономиката на знанието остават запазен периметър само на страните от т.нар. златен милиард", които притежават необходимите фактори и ресурси за такъв тип обществена динамика.
(следва)
|