С коня ход назад Размисли за кадрите, ренегатите и човеколюбието в БСП и лявото ни движение

Проф. Чавдар ДОБРЕВ

С тревога следя, макар и отстрани, изказванията на някои видни БСП-ръководители, които непрекъснато внушават, че опозицията е слаба, че десницата няма корени и престиж сред населението, че лявото социално мислене просто е кодирано в паметта и действените импулси на българина. Чудя се дали тези хора, които твърдят подобни неща си вярват, или се опитват да ни сугестират по метода на известния Кашпировски? Бих искал това да е елемент от пропагандата, тъй като, ако анализът им е отглас от политически наивитет и късогледство, те са простодушни оптимисти, а простодушният оптимизъм граничи с глупостта, за която Хегел казва, че е съпоставима с “добротата” на овцата. Ако проследим еволюцията на обществените настроения, ще се убедим, че у нас става все по-престижно (а една идея си пробива път и като “престижна”) да си част от някакви “дясно ориентирани формации”, сега-засега еклектично структурирани, по подобие на ГЕРБ, но с надежда, че те по-добре ще бъдат възприети в ЕС, с по-голям успех ще накарат всевишния да отпусне на България манна небесна. Така наречените български либерали също завиват на дясно (отцепниците от НДСВ), а според медиите и Волен Сидеров неотдавна е дал изявление в малтийския печат, според което “Атака” е дясна партия с центристки забежки и се готви да кандидатства за членуване в Европейската народна партия. Говори се още, че в ДПС назряват процеси, които подготвят ново коалиране с десните партии, ако те победят на парламентарните избори през 2009 г. Така че би трябвало трезво да се оцени настъплението на българската десница в общонационален план. То, разбира се, е свързано с неизбежните последици от участието на БСП в управлението на страната, но и с грешките, допуснати през тригодишния период. То, разбира се, отразява разочарованието на народните маси от факта, че обещаното благополучие след приемането ни в ЕС (макар и частично) не настъпва, че ръстът на инфлацията расте непрекъснато, че лелеяната мечта за мощна средна класа се отлага във времето; че ножицата между бедни и богати остава сериозно отворена. То, разбира се, изразява недоволството от това, че организираната престъпност запазва позициите си, че криминалните елементи в процеса на приватизацията не се подлагат на държавен и обществен контрол. То, разбира се, се провокира от лексикално-структурни несъвместимости като например, че досегашната дясна политика, реализирана от коалицията, в това число и от БСП, извършва “ляв завой”. То, разбира се, се активизира и от видимото настъпление на чуждестранния капитал у нас за сметка на националния капитал, който в голяма степен остава непроизводителен, паразитен, осланяйки се на базисна кореспонденция с властта и нейните “поръчки”. То, разбира се, е наказание за дадени предизборни обещания, които не се изпълняват, част от тях с външнополитическо съдържание като обещанието да бъде изтеглен българският военен контингент от Ирак и др. Не ще и съмнение, че редица явления представляват обща специфика на националния ни живот, които не биха могли да се премахнат с магически жест. През последните двайсет години например се забелязва явно отчуждение от разработката на стратегическите проблеми на българското развитие, в този план, и стратегическите проблеми на левицата, под знака, че да се занимаваш със стратегическото планиране, е все едно да преповтаряш идеологически щампи от времето на социализма, че днес жъне плодове единствено политиката на “малките стъпки”, на делничната прагматика и пр. Оказва се обаче, че липсата или недостигът на стратегическо мислене и осъществяване рефлектира негативно върху конкретната политика, върху нейното всекидневие. Според мен на предстоящия си конгрес БСП непременно би трябвало да отговори на въпроса какви са съвременните задачи на националната ни левица, какъв нов смисъл носят левите идеи и какви тенденции продължават, какви интереси защитава лявата соцпартия, какви са нейните външнополитически приоритети, по какъв начин споява патриотизма с интернационализма и как защитава оцелелите елементи на независимостта и суверенитета. Естествено, би трябвало да се направи анализ на основните насоки в развоя на модерния капитализъм и как българската левица воюва срещу формите на дивия капитализъм, настанил се в част от източноевропейските държави. Съгласен съм, че БСП и въобще левите партии срещат почти непреодолими трудности в разясняването на своята политика или на постигнатите успехи, че медиите твърде организирано демонстрират външнополитическата си обвързаност. Човек има усещането, че ги ръководи един системно организиран център и че този център вече е взел решение БСП да не получава повече на национални избори не само абсолютно, но и относително мнозинство. Така БСП ще бъде заставена от второразредна да премине в треторазредна партия, която в най-добрия случай ще изпълнява ролята на политически балансьор. Не е случайно, че по принцип критиките към тристранната коалиция в последна сметка се струпват върху управленските кадри на БСП. Един по един те биват подлагани на ожесточени атаки, след което се иска тяхното отстраняване, тъй като върху тях падала сянката на подозренето. Странно е, че субекти, близки до възловите фигури на БСП, също вземат участие в такова унищожение на кадровия потенциал на соцпартията. Резултатите са безспорни: опозорени бяха две решаващо важни личности на БСП - нейните бивши заместник-председатели Румен Овчаров и Румен Петков. Спомняте ли си какви хули се изляха преди година по повод на “корумпирания” Овчаров, а после същите автори на компроматите успешно замазаха следите на провокацията си. А през последните един-два месеца не го ли постигна същата участ и Румен Петков? Според мен главният обект на подобни акции не са двамата Руменовци, а младият и интелигентен ръководител на соцпартията Сергей Станишев. Понастоящем се изготвя коктейл от мръсни интимни клевети, примесени с политически отрови, но утре натискът ще бъде тотален, отново с девиза, че щом върху Станишев е надвиснало подозрение, той трябва да си замине от политиката. За мен е необяснимо (тъй като не искам да попадам под влиянието на теорията на всеобщата конспирация) защо братът на бившия президент Петър Стоянов е собственик на отделен телевизионен канал? Защо кръгът около Софиянски държи пакета от акции на друга телевизия? Поради какви причини Волен Сидеров разполага с арсенала на отделен телевизионен център и пр.? А БСП, която притежавала позиции сред “червения капитал”, няма телевизионен канал, който поне частично да е толерантен към нея, камо ли да утвърждава постулатите на лявата национална политика? От какво се обуславя тази изолация на лявата партия от електронните медии? Липса на воля? Подценяване на проблема? Съобразяване с външен диктат? Обломовщина? Поне социологът Юрий Асланов, като новооглашен най-близък съветник на БСП-централата, да им беше разяснил, че в модерното общество без медийна опора всяка властова амбиция е обречена или предварително осакатена. Преди няколко години се опитах да информирам ръководните фактори на соцпартията как унгарските социалисти работят с печатните медии, но общо взето, това премина край ушите на ръководните субекти. Рекох си - такава е ситуацията. След време ще ги застигнат последиците, за които са отговорни не само социалните ни опоненти. И ето че идваме до въпроса за “кадрите, ренегатите и човеколюбието”. Според мен в сегашната твърде усложнена ситуация БСП се нуждае от сериозно подготвени, тренирани, съвременно мислещи кадри, които могат да бъдат “перспективни” не само в победни, но и в трудни исторически мигове. В ръководния екип на БСП би трябвало да участват високоподготвени експерти, възприели целите и задачите на соцпартията. Необходимо е да се намери система, която да привлича в моделирането на партийната политика духовния елит на нацията, нейния интелектуален потенциал, за да може да се обединяват професионализмът и политическата подготвеност. Това важи особено при структурирането на Бюрото на БСП, чиито членове могат да бъдат евентуалните управленци при съответното стечение на политическите обстоятелства. Аз не разбирам логиката на всяко десетилетие да се урежда “чистка” в БСП в името на нейното обновяване. Така се случи, че в течение на две години 1995-1997, наблюдавах по-отблизо организационното развитие на соцпартията. И досега не ми е ясно в името на какви критерии изчезнаха от политическата дейност на БСП хора порядъчни и кадърни, предани на националното и партийното дело, авторитетни и с качества за работа сред населението? Защо трябваше да бъде компрометиран и оклеветен Жан Виденов, човек, който безспорно не е корумпиран, с влияние сред широките слоеве на партията, подготвен икономист и принципен ръководител? Винаги съм се възхищавал от високата организационна култура на Красимир Премянов, готов денонощно да се труди за организационния растеж на БСП. Изолиран беше един от най-талантливите и перспективни кадри на БСП в лицето на Иван Атанасов, бивш първи ръководител на младежката ни организация. Кому беше нужно да бъде отстранена от партийна работа Мариана Христова? Всяка българска партия би се гордяла с интелекта на такъв изтънчен и ерудиран философ на политиката като Валентин Вацев. В забвение е оставен един от партийните кадри, които стоят най-близко до промишлеността, до функционирането на синдикатите, до хората на труда: става дума за бившия член на Бюрото Дончо Атанасов. С какво толкова фатално е съгрешила Клара Маринова като медиен функционер на БСП, че е наказана до края на земните си дни, да изкупва чужди вини? А какво да кажем за кадрите на по-старото поколение? Познавам добре крупния ръст на държавника Георги Йорданов, комплексно подготвен в управлението на България. Никой от новите БСП-ръководители не поиска да използва богатите му управленски възможности? И само той ли е? Всеки нов ръководител сякаш предпочита сам да открива велосипеда, докато край него се намират ценни подготвени кадри! Мои приятели са ми казвали, че БСП е “жестока” партия, че тя с лека ръка зачерква кадрите си, неудобни в момента, поради един или друг повод. Аз съм възразявал. Но и вътрешно съгласявал като наблюдател на такова безразсъдно “самоизяждане”. Същевременно оставал съм учуден, че се проявява толерантност и барска широта спрямо субекти, които са напускали БСП в най-трудни моменти, плюели са над честта й след това. Тях ги търсят усърдно за съюзници и съуправленци, към тях се проявява разумното “човеколюбие”. Създава се впечатление, че щом искаш да напреднеш в левите редици, е добре, ако първоначално измениш на партията си, а после се разкаеш - съвестно или симулативно (карикатура на притчата за блудния син)! И досега си спомням зимните месеци на 1997 г., може би края на февруари, на “Позитано” нямаше отопление и осветление, прозорците на сградата - изпочупени, ние, изтръпнали от сбъдващата се неизвестност, продължавахме да сме заедно (може би поради инстинкта ни за верност и етика), как една група изтъкнати социалисти ни каза сбогом и напусна пленума на Висшия съвет с ведри и безгрижни лица, запътена от БСП към новата си обезпечена кариера (понастоящем една от тези особи е прославен посланик на отечеството ни в могъща страна!). После друга група, начело с Николай Камов, подигравателно ни подритна, устремена към други доходоносни хоризонти. Какво да се прави - превратности на битието! Би могъл да се изготви поменик с напуснали редиците на БСП ръководни кадри - подпредседатели, секретари, парламентарни фактори, членове на Бюрото на Висшия съвет и пр., които периодично отлитат от “партията-майка”, за да потърсят нови гнезда. Но тъй като нови гнезда не се откриват толкова лесно, когато БСП за пореден път дойде на власт, те се завръщат в “бащината къща” ни лук яли, ни лук мирисали. Не казвам, че човек не може да сбърка и че за грешката не бива да получи опрощение. Но тук става дума за система, а не за отделен епизод. Система, която не пропуска през своето сито личностите, отказали да бъдат ренегати, но пропуска всеки, който е изоставил партията в тежките исторически колизии. През последните няколко години редовно слушам изказванията на Александър Маринов по различни телевизии - човек умен, подготвен, убеден антикомунист и противник на лявото мислене, либерал до мозъка на костите си, откровен идеолог на политиката на глобализма. Разни хора, разни идеали! Смущава ме единствено, че този човек е бил мой партиен ръководител, че няколко години беше началник на кабинета на председателя на БСП, а сетне лидер на Софийската партийна организация и за малко да бъде избран за председател на парламентарната група на Демократичната левица през 1995 г. Сигурен съм, че Александър Маринов е с нов идеологически статус не единствено поради разочарование, а и защото винаги така е мислел, винаги е изповядвал дясна идеология, винаги е бил чужд на БСП, винаги враждебен към лявата идеология. Вижте го сега колко свободен и разкрепостен се чувства като идеолог на антилявата философия! Този тип вътрешна нагласа, този тип вътрешно прозрение и самочувствие не се придобиват за ден, два, те и преди са се криели под черупката на лявата маскировъчна дреха. Парадоксално е, че БСП не подлага на анализ такива феномени, поне Софийската градска организация да беше се заинтересовала от мотивите и генезиса на подобно поведение? Такива човешки преображения рецидиви на прехода ли са, капризи на недалновидни соцлидери или тривиална закономерност? Друг проблем, който има общи черти с отношението към кадрите, е съюзническата политика на БСП. Тук също има неизяснени моменти. Явно, че както е нужно да се укрепва вътрешнопартийното съгласие, така е и потребно да се изработи принципна, а не конюнктурна политика за контактите и съюзите на най-голямата лява партия с останалите леви, патриотични, екологични и земеделски партии, със синдикатите и гражданските организации. Възниква въпросът: защо у нас влиянието на БСП в синдикатите е толкова слабо, защо няма браншови синдикати, които да си сътрудничат тясно с лявото движение на България и как тъй синдикати застават начело на акциите за снемане на левицата от власт? Странно, нали? Коренно различно от практиката на социалистическите и социалдемократическите партии в Европейския съюз! У нас се срещат редица граждански организации и обединения, които са с лява ориентация, но си живеят някак “самосиндикално”. Тук възможностите за дейност са неизбродими, ако правилно се схванат и обобщят, с оглед на демократично устроеното ни общество. Една модерна лява партия не би могла да се развива истински, ако не постави на предно място връзките си и с екологически насочените партии и съюзи, с техния национален еквивалент - земеделските партии. В същото време оставам с впечатление, че редица ръководители на БСП с по-значима охота стават апологети на глобализма, отколкото да работят за отстояването на добре обмислена национална кауза. За мен е необяснимо поради какви обстоятелства липсва диалог с редица партии и организации, между тях на предно място лявоориентираната партия “Нова Зора”, които изразяват по-непосредствено своята приобщеност с максимите на патриотизма и съдбата на родината? Едва ли способства за филтриране на лявото мислене сред народа обособяването на откровено либерални кръгове вътре в БСП, както и на кръгове, синоними на така наречената задокеанска приобщеност. Много пъти съм се запитвал какво представляват усилията на интелектуалеца, заел се да търси брод към национално спасение и чрез политиката. Най-често гласът на интелектуалеца остава глас в пустиня. Но от Бертолт Брехт, великият поет и драматург на 20 век, съм научил, че самото разнищване на противоречията и нерешените проблеми, самото изследване на мнимата или действителната хармония, самото участие в диспута е вече стъпка към истината, която би могла да се превърне в реалност!

Нагоре Съдържание на броя