"Нова Зора" - брой 18 - 6 май 2008 г.

Батак: Долината на смъртта и хората без сълзи
Дженюариус МАКГАХАН
Продължение от бр. 17

Може би ще бъде добре, преди да продължа по-нататък, да кажа нещо за Батак, така че читателят да си състави по-добра идея за това, което е станало тук. Батак е бил селище от деветстотин къщи и с около 8000 или 9000 жители. Тъй като липсват статистически данни от преброяване на населението и каквито и да е други достоверни статистически сведения в Турция, невъзможно е да се каже точно броят на населението в което и да е селище. Обикновеното правило обаче да се смятат пет души на къща едва ли е валидно за България. Българите, подобно на руските селяни, принадлежат на старата патриархална традиция - бащи, женени синове, деца и внуци живеят заедно, под един и същ покрив, докато дядото умре. При всяка женитба на един от синовете нова соба се пристройва към старата къща. Заедно с новото поколение семейството достига често двадесет или тридесет души, живеещи под същия покрив, всички послушни и уважаващи главата на семейството.
Следователно при определяне броя на населението по броя на къщите редно е да се смятат средно осем или десет души на къща. Един ефенди твърди в своя доклад, че имало всичко на всичко само 1400 жители в Батак. По-голяма безсрамна лъжа от тази никога не е била изричана дори от турчин. Г-н Скайлер успя да се сдобие с данъчния списък за текущата година и установи, че 1421 работоспособни мъже са подложени да плащат освободителен военен данък. Този брой на мъжете във всяка друга европейска страна би означавал население от около 15 000, но тук не може да се даде повече от общо 8000 до 9000 души. Такъв е броят на населението в Батак, приет от самите местни жители, както и от тези в Пещера.
Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържане на същото мнение. Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се ползуват от него.
Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.
И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти?
И друго, аз мислех, че изгарянегто на български села означава изгарянето на няколко колиби, направени от кал, които нямат голяма стойност в действителност и които могат да бъдат възстановени. Бях особено много учуден да установя, че множеството от тези села са наистина добре построени градове, със здрави каменни къщи, че в много от тях живееха сравнително значителен брой хора, които бяха достигнали нивото на всички удобства, и че някои от тези села могат да служат за пример на много английски и френски села.
Истината е, че българите наместо диваци, за каквито ги смятаме, са в действителност трудолюбиви, упорити в работата, честни, образовани и мирни хора. Що се касае до въстанието, слаб опит за такова е имало в три или четири града, но в Батак не е имало никакви прояви и дори се вижда, че нито един турчин не е бил убит тук.
Турските власти не претендират да е имало убите турци или пък жителите да са оказали някаква съпротива. Ахмед ага, който е ръководил клането, пристигнал с башибозуците и поискал да бъде предадено оръжието. Жителите отначало отказали, но все пак предложили да го предадат на редовните войски или на каймакамина в Пазарджик. Ахмед ага отказал да позволи това и продължил да настоява оръжието да му бъде предадно на него и неговите башибозуци. След значително колебание и преговори това било направено.
Не трябва обаче да се предполага, че това оръжие е било специално приготвено от жителите за въстание. Оръжието е обикновено и всеки християнин или турчин го носи открито. Такъв е обичаят тук. Какво е последвало предаването на оръжието, ще бъде разбрано най-добре с продължение на разказа за виденото вчера.
На мястото, където слязохме по главната улица на селището, насъбралите се около нас хора ни показаха край пътя купчина от пепел. В нея можеха да се различат голям брой калцинирани кости. Тая купчина от изгорени убити тела показва, че турците са правели празни и неуспешни опити да изгарят труповете.
Малко по-нататък стигнахме до предмет, който ни изпълни с ужас и жалост. Това бе скелетът на младо момиче, не повече от петнадесетгодишно, захвърлено в хендека край пътя и отчасти покрито с отломките на разрушана стена. То беше все още облечено в женска риза. Глезените - обути с чорапи без стъпала, но малките крака, от които обувките са били смъкнати, бяха голи и поради това, че месото беше изсъхнало, наместо да се разложи, изглеждаха съвършени. На черепа имаше дълбока рана. Богата кестенява коса, дълга почти ярд, висеше все още повлечена в праха. Трябва да се отбележи, че всички скелети на жени, намерени тук, са облечени само в женски ризи. Това нещастно дете очевидно е било съблечено по риза, за да бъде претърсено за пари и скъпоценности или от чиста бруталност, след това изнасилено и убито.
Ние говорихме с много жени, преминали всички етапи на мъчението, без последния. Процедурата, изглежда, е била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи, които са били ценни, и всички украшения и скъпоценности, които тя би могла да носи със себе си. Много от турците поемали грижата да я изнасилят, а последният от тях я убивал или не, съобразно какво му е настроението.
На следващата къща ни спря мъж, за да ни покаже останките на своя малък сляп брат, жив изгорен. Видяхме купчинка от изгорени и калцинирани кости. Грубият селянин с мъжествено лице се свлече на земята и зарида като дете. Обезумял, изглежда, той не разбираше, че нещастното сляпо момче е по-добре сега и че той би трябвало да благодари на турците, наместо да плаче за брат си.
От другата страна на пътя имаше два скелета на деца. Те лежаха едно до друго, отчасти покрити с камъни и с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече от огромен. Те са били често набождани на байонети. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по улиците в Батак и Панагюрище. Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата.
С цел да надуят бройката тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаването към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни. Няма къща, под чиито развалини да не сме открили човешки останки. Улиците покрай тях бяха също така покрити с кости. Пред много от портите жените ходеха нагоре-надолу и провличаха погребална песен. Една от тях ме хвана за ръка и ме отведе вътре между стените: там, в един ъгъл, наполовина покрити с камъни, лежаха останките на друго младо момиче, с дълги коси, безредно разпуснати между камъни и прах. А майката просто пишеше в агония и биеше безумно главата си в стената. Аз можах само да се обърна и с разбито сърце да излезна навън, да я оставя сама с нейния скелет. Няколко крачки по-нататък друга жена седеше на прага, превиваше се и издаваше сърцераздирателни стенания, които прехвърляха границите на моето въображение. Нейната глава бе скрита в ръцете й, докато пръстите несъзнателно намотаваха и скубеха косите й, щом погледнеше в нейния скут, където лежаха три малки черепа с все още полепнала по тях коса. Как е могла майката да се спаси, а децата й да бъдат изклани? Кой знае? Може би тя е била извън градчето, когато е станало клането. Може би тя е оцеляла с бебе в ръцете, като е оставила трите малки да бъдат спасени от бащата. Или може би, най-ужасното от всичко, тя е била толкова поразена от уплахата, че е оставила своите три малки на съдбата и е спасила своя собствен живот чрез бягство. Ако това е така, не е чудно, че тя скубе косите си по такъв ужасен, несъзнателен начин, когато погледне трите малки главици, лежащи в нейния скут.
Сега вече се приближавахме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета изгнило месо. Въздухът е тежък, с омайваща до припадък миризма, която се увеличава все повече с нашето придвижване напред. Всичко започва да става ужсно.
Училището е от едната страна на пътя, черквата - от другата. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца. Под камъните и боклука, които покриват пода на височина от няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени. Точно край училищната сграда има широка, недълбока яма. Две седмици след клането в нея били погребани сто тела. Но кучетата са ги изровили отчасти. Вода е напълнила ямата и сега тя се е превърнала в ужасен резервоар за утайките от канализационната система, с плуващи наоколо или наполовина стърчащи в калта човешки останки. Наблизо, върху брега на малка рекичка, която прекосява селото, има дъскорезница. Вирът под нейното колело беше пълен с мъртви тела, които плаваха из водата. Бреговете на рекичката се били по едно време буквално покрити с трупове на мъже и жени, млади момичета и деца, които са лежали там, разкапващи се на слънцето, изяждани от кучетата. Но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката рекичка придошла, отвлякла телата и ги разпиляла далеч надолу по своите брегове, през тесните канали и тъмните дефилета, под дебелите храсти и сенчестите гори, на четиридесет мили разстояние, чак до Пещера и дори до Пазарджик.
Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи. Взехме тютюн в шепите си и като го държехме до носовете си, продължихме нашето разследване.
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор, около петдесет ярда широк и седемдесет и пет ярда дълъг. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Видяхме, че мястото е затрупано с камъни и боклук на височина от пет до шест фута по-високо от нивото на улицата, и след инспекция открихме, че това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, е в действителност огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута и ужасната миризма идва именно оттам. Няколко седмици след клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите. Но зловонието по това време станало толкова смъртоносно, че е било невъзможно да се изпълни заповедта, или дори да се остане в съседство до селото. Хората, изпратени да свършат тази работа, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху други, така както са ги намерили, а тук, в черковния двор, те направили опит да покрият безкрайната грамада от разкапани човешки тела с хвърляне на камъни и боклук през оградната стена, без да посмеят да влезнат вътре. Те са постигнали това само частично. Оттогава кучетата са били на работа там и от тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце - в ужасна безредица. Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат три хиляди души и ние можем добре да го повярваме.
Това беше ужасяващо зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот. Малки къдрави главици се показваха там, в разкапващата се маса, смазани под тежките камъни; малко краче, дълго колкото пръст, на което месото, преди да има време да се разложи, бе силно изсъхнало от ужасната горещина; малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали; деца, които са умрели сред писъци от уплаха и ужас; млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост; майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица... Всички те лежат тук заедно, разпадащи се в една ужасна маса. Сега те са млъкнали завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци от ужас, нито молби за милост.
Житото изгнива по нивите, а жътварите гният тук - в черковния двор.

(следва)

Нагоре
Съдържание на броя