"Нова Зора" - брой 8 - 26 февруари 2008 г.

Българският ден на благодарността
"Зора"

"В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей.
А на Русия, - нека тя заповяда!"

Георги Бенковски

Дойде ли Трети март и отново се развихрят „страстите български” около Освобождението ни от османското „присъствие”. Какво е преследвала Руската империя с тази война от 1877 -1878 година: свободата на българите, превръщането ни в Задунайска губерния, или завладяването на Проливите? Защо не ни е осигурила Санстефанска България, ами се е съгласила с клаузите на Берлинския конгрес, върнал на султана Македония, оставил Източна Румелия под юрисдикцията на Високата порта и узаконил само едно нещастно васално Княжество България? Сякаш Русия, а не Великобритания, Австро-Унгария, Франция и Германия свика този конгрес!
Някои твърдят дори, че по-добре е било да си останем раи на падишаха, та „когато му дойде времето”, да излезем от империята. С цялата си етническа територия, като един народ, а не разпарчедосани. Няма да се учудим ако - на фона на случилото се в Косово, - някой започне да твърди, че е могло да се освободим с помощта на „демократичната общност”, без да даваме ненужни жертви и най-вече неудобството да трябва да благодарим на Русия, и да следваме атлантическите ценности. Мерзостта и неблагодарността нямат предели! Впрочем знаменитият руски писател Достоевски е провидял бъдещата неблагодарност на славяните, които Русия се кани да освободи...
Много неща биха могли да се случат и по-добре, и по-зле за България. Историята обаче не търпи условно наклонение. Случило се е онова, което при даденото стечение на обстоятелствата е могло да се случи.


Връх Шипка

България можеше и да не срещне онова „присъствие”, но то се случи и продължи почти 500 години. България можеше да се освободи и по-късно, но коя е гаранцията, че нямаше и днес да сме без държава, подобно на кюрдите в Турция? Или да изчезнем като народ, подобно на траките, египтяните, асирийците, вавилонците, финикийците и т.н.
Затова нека помислим за онова, което ни запази като народ и държава. За Освобождението, без което нямаше да има нито победата при Сливница, нито триумфът при Люлебургас-Бунархисар или при Одрин, нито победата при Тутракан и епопеите при Дойран и Драва. Нямаше може би и да сънуваме членство в Европейския съюз. Нямаше да предоставяме трасета за руските газо- и нефтопроводи, да организираме референдуми за или против тях, но и земята за военните бази на САЩ щяха да предоставят други. Нямаше да строим и втора АЕЦ, след като първата бе построена по отлично работещите, но все пак руски технологии.
Може би щяха да ни наричат „планински турци” и да ни преследват като „терористи” при всеки опит да покажем, че сме нещо различно.
Разбира се, за нашата свобода проляха кръвта си и украинци, и финландци, и румънци, плюс 5000 български опълченци. Длъжни сме да се поклоним и пред тяхната саможертва, но самата нея нямаше да я има, ако император Александър Втори не беше обявил война на Портата.

Останалите Велики сили само се съгласиха на военното решение, виждайки неотстъпчивостта на османската администрация и жертвите на поробените народи. Историци от съседните нам страни твърдят, че техните народи сами са се освободили, но и техните освободителни въстания избухнаха все около руско-турските военни сблъсъци. Пък и едно е да си по периферията на империята, друго е да си в самото „чрево адово”, както казва чорбаджи Марко от „Под игото.”
Сигурно е едно: още много юнашки глави щяха да се отделят от раменете си, преди да се роди отново държавата България. Не е важно кой какво е преследвал, важен е резултатът за нас, сиреч Освобождението. Пълно или частично, то е факт. Много държави и народи ни съчувстваха, но само русите бяха тези, които проляха кръвта си за нашата свобода! Точно нашето Освобождение опровергава мита, че не може да освобождава други този народ, който сам не е свободен. Българите се оказаха изведнъж по-свободни от своите освободители, но какво от това? Как използвахме свободата си, това е друг въпрос. Имал е право Тодор Икономов, когато е казвал: „Боя се, че свободата ще ни завари варвари и варварски ще я използваме!”
Русия ли ни е виновна, че подарихме престола на Фердинанд Лисицата, който ни донесе две национални катастрофи? Третата, за щастие непълна, подготви неговият син Борис Трети. Симеон Сакскобургготски, същински внук на дядо си, не можа да осъществи докрай четвъртата, понеже не стана цар, а само премиер. Защо ли обаче някои българи са толкова късопаметни, та трябва да загубят нещо, за да го оценят? Като благоволението на Русия например.


Император Александър II

Вярно е, че днешна Русия не е нито СССР, нито Руската империя от края на 19 век. Но също така е вярно, че и днес, както и тогава, държавно-творческият елемент в нея са руснаците, не татарите, не казахите, не чеченците, не грузинците, не азерите, не узбеките, не туркмените или таджиките. Може би в освободителната руска армия са се сражавали и поляци, но нали поляци са служели и в османската армия?
Западният принос към „османското присъствие” също е значителен. Сюлейман паша, на който някои се тъкмяха да издигат паметна плоча край Шипка, е френски евреин, а пък Одринската крепост, която превзехме през март 1913 г., бе проектирана от германски инженер. Казват още, че през 1876 г. унгарски студенти са подарили сабя на султан Абдул Азис, удавил в кръв Априлското въстание...
Може би щяхме да вдигнем ново въстание против султана и да се освободим, но ако Освобождението беше закъсняло, днес можеше да сме разпокъсани между балканските държави. И никакъв ЕС, нито Буш нямаше да си мръднат пръста за нас.
След всичките „ползи”, които извлякохме от обвързването си със САЩ и ЕС, дали ще се роди един нов Драган Цанков, та да им рече: „Не ви щем нито меда, нито жилото!” Или: „Вие ни освободихте, но от вас кой ще ни освободи?”
Затова, нека на 3 март да сведем глави пред подвига на падналите за нашата свобода, като не забравяме кой бе инициаторът и решаващият фактор за нейното сбъдване.
Да сложим край на глупавия спор дали това трябва да е националният ни празник, защото без този ден нямаше да имаме никакви други поводи за празнуване. Просто нямаше да има кой да празнува.


Боят за Шипка
художник: Димитър Гюдженов

Ако днес живеем по-зле, отколкото вчера, не ни е виновна Русия, дори и тя да преследва своите си интереси. Както не е била длъжна да ни освобождава през 1878 г., така не е длъжна да ни спасява днес. Още повече, от самите нас и от собствения ни корумпиран „политически елит”, за който тъй много подхождат думите на Ботев „Нов кърджалия, в нова полуда, кой продал брата, убил баща си”.
Както се казва, бог помага, но в кошара не вкарва.
Нека не лицемерничим като американците, които след като избили коренното население на САЩ, а оцелелите му представители натикали в резервати, измислили някакъв Ден на благодарността в памет на индианците, които ги спасили от гладна смърт.
Не е много оптимистична обстановката, в която посрещаме 3-ти март, щом на 60 км на запад от нас тръгва огънят на един зараждащ се пожар. Все още има на кого да се надяваме. Дано само не го разберем със закъснение като сърбите. Те играха половин век ролята на фаворит на Запада, загърбвайки Русия (СССР), и днес си плащат за това. През 1999 г., посред бомбардировките на НАТО, Белград бе готов и на междудържавен съюз с Руската федерация, но бе късно. Дано не ни споходи същата съдба и Русия да трябва да ни освобождава от новата империя ЕС, в която се набутахме по волята на политиците, част от които се бяха изучили в СССР.
Заради едното членство в ЕС затворихме четирите реактора на АЕЦ „Козлодуй”, а заради членството в НАТО се натресохме в Ирак и Афганистан. Казват ни, че в ЕС нямал граници, та да не се притесняваме за териториалната си цялост. В Османската империя също нямаше граници и нашите абаджии стигаха със стоката си до Мъсър (Египет). Защо тогава се разбунтуваха? Сигурно не защото ги подстрекаваше Русия, а защото искаха по-добър живот.
Честит празник Трети март!
Ден на възкресението на България, освободена с руска воля, решимост и кръв.

Нагоре
Съдържание на броя