|
"Когато му казах, че го намирам много автобиографичен, че вътре е целият Емилиян Станев и като характер, и като търсения, защото цял живот се мъчи да убие вълка в себе си и се лута между Бога и дявола - засмя се, позамисли се и каза: "Вероятно си права".
Надежда Станева, "За разказа "Вълкът"
|
Изтичащата 2007 година беше обявена от ЮНЕСКО за година на българския писател Емилиян Станев във връзка със стогодишнината от рождението му. Или казано малко метафорично, тя е „годината на вълка” - не по китайския календар, за който телевизията не пропуска да ни уведоми, а по българския културен календар.
Превърна ли се това в най-радостната новина за едно общество, където цивилизационният стандарт бележат имена като Златко Баретата, Бай Миле, Маргините, Митьо Крика и други подобни? Тези от телевизията, които знаят и коментират всички теми, се задоволиха с излъчването на един стар филм по произведение на писателя. Постоянното им оправдание е, че търсели и показвали само най-интересното за зрителите.
Но зрителите са по-интелигентни и разбират, че интересно е онова, което е в противоречие или се отличава от всичко, към което се стреми пропагандата, а тя наблягя на сензацията, клюките, престъпленията... Дори литературните издания препечатваха предимно откъси от стари статии за писателя от 60-те, 70-те и 80-те години, лишавайки читателите от съвременна оценка. Няма я вече и съпругата му Надежда Станева, която още през 1981 г. беше заявила една своя бележка: „Моята истина е Емилиян Станев и вярна на животрептящия си дълг към неговата памет, аз го търся напред, чрез спомена за неговия достойно изживян живот.” И след книгите си „Дневник с продължение” и „Ден след ден” тя не се уморяваше да пише „още за Емилиян Станев”, за да обхване явлението от всички страни. С нейната кончина през юли 2000 г. осиротя някак си и той, а ние като че ли го загубихме повторно. В други години поне Съюзът на българските писатели би предприел редица инициативи и акции, но днес посредствеността мери всичко със свои мащаби и новината едва беше забелязана от обществото.
Едно от най-важните свидетелства за насоката на духовните усилия на писателя е късният му разказ „Вълкът”. Според Надежда Станева той е замислен като роман през март 1959 г. След продължително обмисляне и бавно писане с големи прекъсвания авторът е извлякъл от възнамерявания роман един не особено голям по обем разказ, завършен на 2 септември 1970 г. Но какъв разказ! Това е най-загадъчната, най-хубавата, най-съкровената творба на писателя. Действието се разгръща в запустяла балканска махала, единствените жители на която са старец и неговата жена. Всички са се преселили в близкото градче в търсене на работа и препитание по време на миграцията през втората половина на 50-те години. Но героят е прикован тук от дълбока, крепостна привързаност към земята, родното място, балканската природа. Сюжетът на разказа е прост: старецът изпраща до автобусната спирка бабичката си, която отива в града при двамата им сина, за да се порадва на внучетата. На връщане за махалата решава да се отбие в сипеите край гората, за да убие и за себе си заек (един тя е отнесла в града). Но попада на вълча следа и разбира, че е от единствения останал по тези места вълк, по който е стрелял преди година и си е мислил, че го е убил, но сега разбира по следата, че само го е ранил. Връща се вкъщи весел и се приготвя за утрешния лов. На сутринта заедно с кучето вълкодав Пехливан открива бързо вълка. Кучето се сдавя със звяра и се чува чаткането на зъбите им. Търсейки удобно място, за да премине и се притече на помощ, старецът се подхлъзва и пада в ледената вода на замръзналия вир. След отчаяни усилия се измъква и тича към къщи, гонен от мисълта, че ще се простуди. Треската започва преди полунощ и трае четири дни, които авторът е обрисувал най-обстойно. И е направил своето художническо откритие! Докато борбата на кучето с вълка е дадена в сурови реалистични краски, присъщи изобщо на неговото перо, умъртвяването на кравата става на колебливата граница между реалността и трескавото бълнуване. А в края на разказа застаналият на прага вълк, дошъл да изяде и стареца, е показан вече като болезнена фантасмагория, но по един художествено прекрасен начин.
Пред Надежда Станева писателят е споделял: „Дали ще успее старецът да убие вълчето у себе си? В последния миг той стреля срещу застаналия на прага вълк, но убива ли го?”
Очевидно тази неопределеност, това преливане между реалност и магичност, това заличаване на границата между двата свята, в които пребивава вълкът - светът на природата и душата на героя, са неща, които са вълнували автора като новост в писателския му опит. Дали героят убива вълка, или убива себе си?
По-дълбокият неочакван смисъл на финалното изречение е точно в неговата неяснота, която, недоизказвайки нещата, разкрива най-добре гротесково-трагичната съдба на стареца. Показано е безсилието на човека, отчужден и самотен, в загадъчния и страшен лабиринт на природата и живота. Емилиян Станев е актуализирал мита като „видение на страха”, карайки ни да изпитаме ужас от вездесъщата вълча стихия. Постепенно „вълчото” се превръща в претекст, ние разбираме, че става въпрос за мястото на човека в действителността, за известно състояние на духа, за основите на човешкото битие - разбирани като философска постановка.
Такава сложна конструкция има изобразеният свят в рамките на един прост сюжет.
Балканската махала е територия, която Емилиян Станев познава най-добре - по рождение и от професионален опит. Това му е позволило да съчетае живописното богатство, характерно за ранната му анималистична проза, с философските търсения на ума от късните му творби. След дългогодишно потапяне все по-назад в историята с романите „Иван Кондарев”, „Легенда за Сибин, преславския княз”, „Антихрист” той отново е демонстрирал конкретно чувство за красотата и богатството на природата и за усилията на живота. И то след като многократно беше заявявал, че тази тема вече не го занимава („Анималистичната тема вече не ме интересува. За животнитне писах, защото живях всред природата, и каквото можах да кажа, казах го”.).
„Вълкът” прави най-силно впечатление като търсене на нова форма на художествен изказ, тъкмо защото в нея е намерил място и авторовият си свят - света на природните инстинкти и на живописната достоверност, чийто всепризнат майстор е той.
Емилиян Станев е рожба на своето време, когато социалистическият човек беше длъжен да следва определени идеали, а най-изтъкнатите творци имаха амбицията да творят собствени хуманистични идеали. Или както възкликва един тогавашен автор: „Към какво се стремим? Към разцвет на човешката личност.” Без да е лековерен относно възможността за вътрешно преображение, в поведението и творчеството на Емилиян Станев забелязваме една линия на постоянно себеизясняване, един непрекъснат процес на търсене и установяване на собствената идентичност. Писателят се хвърля без остатък в този процес, по-скоро лутайки се, отколкото напредвайки, но винаги зареден с готовност да продължи разработваната тема като индивидуален начин на съществуване. И героя на „Вълкът” може да определим като скрит автопортрет на писателя. Ето защо от разказа лъха някаква интимност, неприсъща на другите му творби, това е най-емоционалният му разказ, написан с вътрешна топлота и полет на чувството.
Сега се формира друг свят.
Постоянно ни разубеждават, че човекът не е единствената ценност - за да поставят на негово място парите и собствеността. Наскоро показаха по телевизията красноречива картина от испанска корида. Излезе, че единственият човек е бикът, който напусна арената и започна да мушка и подхвърля тези жестоки и глупави същества по трибуните, които се забавляват с чуждата болка и смърт.
Въпреки променящото се положение на човека в действителността, този разказ на Емилиян Станев е в състояние да изрази и новото време, когато един от босовете на печалбарството у нас носи прозвището Вълка. Наскоро разказът навърши 37 години, но в него не откриваме и най-малък нюанс на преходност и застаряване. Авторът е уловил процеси, които продължават с още по-голяма интензивност под напора на други решителни събития. Воден от интуицията си на даровит художник, тук, както и в цялото си творчество, той е изказал пророчески думи. Ето няколко примера:
„Бре, кучи синове, отде напечелихте толкова пари, та цели палати издигнахте?” („Вълкът”).
„И всеки в своята неволя се тешеше с чуждите нещастия” („Антихрист”). (Днес това е ръководен принцип на телевизията.)
„Решил съм вече да не се занимавам с нашите български работи. Стои този народ в средата на Балканите, съседите го дърпат отвред, а той от безпомощност чака някой да му сложи юлара и да го поведе” („Дневник”, записка от 1977 г.).
Е, поведоха го...
|