Европейският съюз, Русия и бъдещето на Европа

Проф. дтн Евгений ГИНДЕВ

На 29 октомври 2004 г., в Рим, изпълнителното тяло на ЕС подписа проекта за Европейска конституция. Това беше историческо събитие. За първи път в човешката история един континент с 37 държави поиска да се представи за държава. Идеята обаче не е съвсем нова. Първият европейски проект за мирно съжителство на държавите и на народите принадлежи на чешкия крал Йежи, от Подебрад, на унгарския крал Матиаш Корвин (син на Януш Хунияди), и на полския крал Кажимеж Ягелончик (1464 г.). Проектът категорично е отхвърлен от Ватикана и от френския крал Людовик Единадесети. Големи почитатели на някаква форма на европейско обединение са и великите западни просветители Волтер и Русо. Една от мечтите на Русо е да “няма повече французи, немци, испанци или англичани, а само европейци”. Два пъти през последните 200 години Европа беше почти обединена чрез сила: под скиптъра на Наполеон и от Третия райх. През 1915 г. Ленин пише своята известна статия “За европейски съединени щати”, в която преценява идеята като антиамериканска и антияпонска. През юни 1917 г. масонството от съюзените и неутрални държави организира в Париж конгрес, една от главните задачи на който е "Да подготвят европейски съединени щати, да създадът свръхнационална власт, чрез която да бъдат разрешени конфликтите между нациите”. Модерната идея за ЕС датират (не съвсем правилно) с известната фултънова реч на Уинстън Чърчил от 1946 г. Никой обаче не си спомня, че същото предложи Троцки още през 1913 г. и Чърчил не е прибавил към неговия проект нито една нова дума. С други думи, за сегашния проект предпоставки имаше достатъчно, но не може да се отрече, че той е уникален - мащабен и амбициозен. И най-важното - проектът излезе от сферата на идеите и премина в европейската практика. Въпреки всичко няма отговори на много основополагащи въпроси. Без тези отговори всичко останало придобива съмнителна историческа стойност. Аз ще изброя някои, които смятам за важни: 1. С каква цел се създава европейското обединение? 2. Каква форма ще има това обединение? 3. Постижими ли са прокламираните цели? 4. Жизнеспособна ли е предложената държавна форма? Ако отхвърлим брътвежите за “общи ценности”, “общо благо” и други подобни, предназначени не за обяснение, а за манипулиране на общественото съзнание, може да достигнем до някои предварителни изводи. На първо място, ще напомним, че сред инициаторите на европейското обединение са 7 бивши колониални държави: Дания, Холандия, Белгия, Франция, Англия, Португалия, Испания и две полуколониални - Германия и Италия. Първите 7 държави образуват така нареченото евроатлантическо ядро. Ядрото изразява историческото трансокеанско колониално направление на естествена икономическа и цивилизационна експанзия, подчинена на англо-саксонската субцивилизация. Двете полуколониални държави - Германия и Италия - заедно със страните от Централна и Югоизточна Европа са илюстрация на трансконтиненталното направление “Натиск на изток” с основен изразител германската субцивилизация. В съвременна интерпретация, двете направления се форматират в надевропейска, планетарна идея означавана като глобален проект. От гледна точка на глобалния проект ЕС е главният инструмент за реализация и за проверка в реални исторически условия на приложимостта на планетарната идея. На второ място, се отбелязва, че ЕС обхваща страни и народи с обща цивилизационна база - християнството, но диференцирана в три относително самостоятелни части: германска, романска и славянска субцивилизации, отражение на трите главни християнски конфесии - източно православие, протестантство и католичество. На трето място, от политико-географска гледна точка, Европейският съюз не е общоевропейски съюз. Ако той обхване всички европейски държави без Русия и Турция, той ще се разпростре на 6 милиона кв. км площ, с около 730 милиона жители, т.е. върху 60 % от географската европейска територия. В популационно отношение обаче, потенциалът на ЕС е много сериозен и се приближава до потенциала на такива свръхнаселени държави като Китай и Индия. На четвърто място, в чисто геополитически смисъл, ЕС не покрива показателите и критериите за глобален геостратегически играч. По площ, ЕС се оказва по-малък от Руската федерация, САЩ, Австралия, Бразилия, Канада, Китай и съпоставим с такива страни като Индия, Индонезия, Алжир, Конго, Судан, Аржентина и Мексико. За разлика от тези страни, ЕС няма полезни изкопаеми, без нефт и газ, с разрушена екология, със застаряващо и демобилизирано население, с отрицателен демографски прираст, но с висока гъстота на единица площ, със слаби военни възможности - без могъщ военноморски флот, без стратегическа авиация, без космически войски, без глобални средства за комуникация и управление на войските. Географските и военни реалности са смущаващи. Общата брегова линия на ЕС ще бъде 38 000 км. плюс 750 000 кв. км острови. Военната мощ на “европейското НАТО” не е в състояние да контролира и отбранява такива пространства. В ЕС има две ядрени държави (Англия и Франция), докато в Азия те са 6 (Русия, Китай, Индия, Пакистан, КНДР, Израел), с тенденция скоро да станат 7 (Иран). Освен това всички азиатски ядрени държави имат средства за доставка (Пакистан - МБР “Шахин” и “Гури-2”, КНДР - “Тейподонг”, Китай - DF-15, Индия - “Притхви”, Иран - “Шахаб”, Израел -”Йерихон”). Само САЩ и Русия (в бъдеще и Китай) могат да създават космически групировки от спътници за непосредствено управление на боя. С други думи, ЕС е силно уязвим при каквито и да е военни конфликти. На пето място, форматирането на ЕС не е инициатива на европейските народи, не произтича от тяхното духовно единство и не е следствие от историческия процес, разглеждан като съответстващ на себе си и без всякакви други определения. Едва ли има нещо общо между духовността на шведа и на италианеца, между англичанина и гърка, между българина и датчанина. Трудно е да се предположи, че обединението е мечтата на европейските народи - настроенията в отделните държави не потвърждават подобно предположение (в някои от тях вече стана нужно да се прегласуват референдумите за присъединяване, в други - мнозинството “за” изглежда изкуствено). ЕС е сбор от държави без общ език (повече от 60% от европейците общуват само на майчиния си език), без общи медии, с консервативна локализация (само 1,6 % от европейците живеят и работят вън от родната си страна). Остава да мислим, че проектът е “бюрократично дете” на западноевропейската политическа и интелектуална прослойка, и е проява на исторически осцилации от първата половина на 20 век, следователно, във философски смисъл, носи белезите на реакционен проект. Ако трябва да се обобщи, ЕС извън глобалния планетарен проект не е жизнеспособно образование, тъй като е пълен с дълбоки вътрешни противоречия: цивилизационни, етнически, антропологични, икономически, финансови, природно-ресурсни, геополитически, геостратегически и военни. Затова и с пълно основание Европейският съюз като държавна организация може да се интерпретира като мащабна спасителна операция на западноевропейските страни (евроатлантическото ядро) за оцеляването им в новите световни реалности. Те се нуждаят от останалата Европа само като територия и като източник на резервна работна сила. Затова са готови да платят минимална част от натрупаните си богатства като жизнен стандарт, за да не загубят всичко. Подобен стремеж не може да се опише в морални категории и не е проява на мечти, гордост, предразсъдъци, безумие, егоизъм, хуманизъм или на някакви други положителни или отрицателни мотиви. Това е въпрос на живот или смърт и затова ще се налага с икономически, културни и военни средства (войната на НАТО срещу Югославия) без всякакви ограничения. Ако оцелее в близките 20-30 години, ЕС ще остане по същество общ пазар, докато вървят опитите за ментално мутиране на източните етноси и изчезването на тяхната държавност. Не e ясно какво ще стане след това, но може да се предположи, че в този си вид ЕС няма историческа перспектива. През 1990 г. мъдрият съветски изследовател на Елада В.Н. Ярхо написа: “Никаква общност на разума между хората от всички региони и времена не е съдържателна идея, тъй като не съдържа стимул за вътрешно развитие и се намира извън историята”. Рано или късно ЕС ще трябва да избира: или ориентиране на вектора на развитие на изток и скъсване на англо-саксонската връзка, или поне изтъняването й до поносимост, което е малко вероятно, или окончателно подчиняване на императивите на глобалния проект и признаването на англо-саксонската доминация, което ще бъде неизбежно. За подобно твърдение има достатъчно видими доказателства, на първо място, в духовната и в езиковата сфера. Следователно, от гледна точка на световното развитие, съществуването на ЕС е предизвикателство към останалите субекти и обекти на историческия процес, както и към субективните основания на създаването му, към неговата практическа философия. Реализирането на който и да е вариант от бъдещето на ЕС ще разделя за дълго Европа на две почти равни половини. Източният вектор е преди всичко Русия, централният азиатски ареал, пъпа на Евразийския континент. Каквито и да са “розовите мечти” на Западна Европа във формата на ЕС, преди решаването на руския въпрос, нищо друго не може да се прави. Отношенията между двете половини на Европа са силно обременени исторически, политически, ментално и географски. Те не са само две половини от едно цяло - те са два различни свята. Различията извират от дълбините на вековете (идеята за Трети Рим), минават през социалистическия проект (един от главните препъникамъни) и достигат до днешната капиталистическа руска визия (във военно отношение Русия е по-силна от европейското НАТО). Западна Европа и Европа като ЕС не харесват Русия - нито днешната, нито вчерашната, нито по-вчерашната.Не е нужно да се дават факти и цитати в подкрепа на тази теза - те могат в изобилие да се намерят и в медиите, и в специалната литература. Може би ще бъде полезно да се напомни само становището на Збигнев Бжежински: “Русия е победена държава. Тя загуби титаническа битка. И да се говори, че “това не е била Русия, а Съветският съюз” - значи да се бяга от действителността. Това беше Русия, наричана Съветски съюз. Тя предизвика САЩ и беше победена. Сега не трябва да се подхранва илюзията за великодържавността на Русия... Тя трябва да се раздели и да бъде под опека”. Какво е днешното състояние на Руската федерация в геополитическото поле? Като територия Руската федерация е 4 пъти по-голяма от ЕС (17 милиона кв. км). Тя притежава големи природни богатства, евтина и високо интелигентна работна сила, забележителни научни и културни достижения, незаменим опит в съжителството на различни култури. При опит за интеграция РФ би погълнала ЕС и би го претопила за около 100 години. Тя просто ще го изсмуче и ще го изплюе, което не е кой знае колко трудно. По своите параметри Руската федерация отговаря на всички критерии за геостратегически играч и по необходимост е конкурент (противник) на останалите играчи. Затова и за ЕС, и за глобалния проект вариант за интегрирането на РФ не се обсъжда. Тяхната цел е елиминирането на РФ като държавно обединение и свиването на руския етнос до 30-50 милиона. По този въпрос на Запад се говори напълно открито и откровено както от интелектуалци и журналисти, така и от политици и държавници. Има ли основания за реализирането на подобен сценарий? Има. Има и обективни, и субективни основания. Тяхното съвместно разглеждане в перспектива показва наличието на стратегически прозорец от 10-15 години за РФ, в който съществуват шансове за нещо по-добро. Едно е несъмнено - спокойно, доброжелателно и равноправно съседство между ЕС и РФ е трудно осъществимо. През януари 2003 г. беше публикуван нашумелият доклад на корпорация "Ранд" - “Становище за равнището на упадък на Русия: тенденции и последици за САЩ”. Докладът дава представа за шест варианта на военна интервенция срещу РФ. Те са: 1. Използването на военна сила от РФ срещу съседни държави. 2. Завладяването от терористи на руско ядрено оръжие. 3. Гражданска война в РФ с използване на оръжия за масово унищожаване. 4. Етнически погроми над грузинци, арменци и азърбайджанци в Южна Русия. 5. Крупномащабна екологична катастрофа, особено с АЕЦ. 6. Възникване на заплаха за нефтопроводите, снабдяващи Запада с каспийския нефт. Изложеното може да се възприеме несериозно, като виртуална игра на група интелектуалци. Но не е така. Епохалните исторически събития винаги са започвали с интелектуални “игри” и са завършвали като жестока и сурова “проза”. През пролетта на 2003 г., по време на първите боеве в Ирак, САЩ се оплакаха, че иракчаните имат руска апаратура, смущаваща техните високоточни оръжия. Като резултат беше разстреляна автоколоната на руския посланик в Ирак (спомнете си случката с китайското посолство в Белград през 1999 г.). Какво пречи на ЕС или на САЩ да "открият" мрежа на "Ал Каида" в Москва или в Тюмен? Та нали призракът на НАТО се мержелее вече край Смоленск, на 300 км от Москва, както е било в най-кошмарните години от руската история. Няма по-точен и обективен показател за истинското отношение и за истинските политически чувства на ЕС (и САЩ) към Русия от техните реакции на всеки що-годе сериозен вътрешноруски или околоруски процес. Достатъчно е Русия малко от малко да се стабилизира след трагичния катаклизъм от началото на 90-те години на 20 век (например финансово, както е сега) и да започне да се грижи за себе си, за да започне координирана политическа, информационна, идеологическа, цивилизационна, геополитическа и геостратегическа атака срещу нея, съчетана с военен и терористичен натиск. Финансовото осигуряване на операциите дори не се крие и се осъществява на държавно равнище. Случилото се около честването на 60-годишнината от победата над нацистка Германия (май 2005 г.) е показателно. Зад парадните усмивки на западните лидери на Червения площад прозираше озъбеното лице на глобализма, открито настаняващ се край руските граници и готов да захапе и разкъса руската земя. Киргизия и Тюркмения, Азърбайджан и Грузия, Украйна, Молдавия и балтийските мъничета са геостратегическият таран на ЕС и на глобалния проект за обсада на Руската федерация, форпостове за натиск и за геостратегическо “ужилване”. Неслучайно след бесланската трагедия, зам.-ръководителят на президентската администрация на РФ Владислав Сурков издигна до болка познатия от историята лозунг: “Враг у ворот! Фронт проходит через каждый город, каждую улицу, каждый дом. Нам нужны бдительность, солидарность, взаимовыручка, объединение усилий граждан и государства”. И макар че след това младият човек се опитва да хвърли вината за всичко лошо върху “нравствената криза, възникнала в недрата на псевдоколективния комунистически режим”, по необходимост зад неговите думи прозират познати исторически осцилации. Призивът на Сурков изразява поведенческото, нравствено и идеологическо объркване, царящи във великата славянска държава. Вече 16 години тя прави опити да се съвземе след тежкото пропадане в геополитическата бездна и не може да намери отговори на предизвикателствата на времето. По този път се губят стари приятели и се печелят нови врагове. Руският управленски елит лелее призрачната надежда, че ако не може да излъже САЩ или ЕС, ще може поне да се договори с тях за съвместно управление на света на базата на глобалния пазар. Този елит се гордее с отговорното стратегическо партньорство, предложено му от Вашингтон за съвместно водене на световните дела. Това е голяма заблуда. “В намеренията на САЩ никога не е влизало споделяне на тяхното световно превъзходство - пише достатъчно убедително Збигнев Бжежински - И дори да го бяха предвидили, другото им “аз” съвсем не беше в състояние да го приеме... Откакто се появиха първите разминавания между “отговорните стратегически партньори”, диспаритетът на всички нива (политическа мощ, финансово влияние, способност за технологично обновление, сила на културно привличане) показва безсмислието на тази концепция. Не беше необходимо повече редица руснаци да си направят извода, че този лозунг, изкован от американците, имаше за задача просто да ги заблуди”. На официално равнище европейското направление на руската външна политика е формулирано в известната реч на руския президент Владимир Владимирович Путин пред германския Бундестаг, произнесена на 25.09.2001 г.: “Вярвам, че Европа може в обозримо бъдеще да възстанови имиджа си на мощен и самостоятелен център в глобалната политика, само ако обедини възможностите си с човешкия потенциал, територията и природните ресурси на Русия, както и с нейния икономически, културен и военен потенциал”. Предложената концепция е близка с възгледите на белгийския философ и геополитик Жан Франсуа Тириар с това "малко" разминаване, че проектът на Тириар предвиждаше не руска Европа, а съветска Европа, а това е твърде съществена разлика. Който иска да намери достатъчно основания за такава разлика, основания изключително актуални днес и за Русия, и за ЕС, и които ярко илюстрират ролята на историческите осцилации, може да се позове на крайно интересната статия на Фридрих Енгелс от 1890 г. - "Външната политика на руския царизъм". ЕС и Руската федерация са несъвместими геополитически субекти. Няма съмнение, че различните политически, икономически и културни инициативи за взаимно сближаване и добросъседство от типа на регионално сътрудничество, обща борба с престъпността, укрепване на демокрацията, мултилатерално сътрудничество, енергийната безопасност, различните “пътни карти”, развитието на гражданското общество и др. подобни, не са повече от фасада за заглаждане на всички съществуващи противоречия. В смисъла на теорията на конфликтите, това са опити да се прехвърли обективният конфликт от типа на антагонизъм или строго съперничество, в смесения тип на конфликт с черти на антагонизъм и симбиоза. Подобен конфликт се нарича експлоатация. В случая се подразбира доброжелателна експлоатация, при която и двете страни печелят в конфликта, но едната повече от другата и за сметка на другата. Разбира се, по-добре е подобна фасадна политика, отколкото да се допусне конфликтът да премине в стадий на разрешаване, където капитулация на една от страните е неизбежна. Фасадната политика трябва да се насърчава, тъй като везната на европейското равновесие е в неустойчиво положение - и двете страни са във вътрешно напрежение. В глобален мащаб не са напълно ясни целите и мотивите на Руската федерация, а ЕС наподобява прекалено надут балон. Едно малко, но сериозно убождане, и балонът ще се спука. Има опасност съдбата на Европейския континент да се реши от устойчивостта на двата му полюса - т.е., кой от тях първи ще се разпадне. Затова опитите да се търсят допирни точки в сфери от взаимен, но краткотраен интерес като визов режим, данъчни облекчения, равноправна търговия, духовен обмен, трябва да се оценяват положително дотолкова, доколкото ни избавят, дори временно, от опасностите на преждевременното разрешаване на диалектическите противоречия в историческия процес. От такава гледна точка и в такъв аспект разговорите за началото на някаква нова “студена война” между Русия и ЕС (заедно със САЩ), разговори, които са с нарастваща интензивност и на Изток, и на Запад, не се градят на научни основания. “Студената война”, като своеобразен геополитически и геостратегически феномен, е възможна само между страни със съпоставим геополитически и геостратегически статус, т.е. казано по-просто, между страни с приблизително равни икономически, военни и идеологически възможности. Руската федерация е все още далече от подобен статус. В близко бъдеще Русия, по всяка вероятност, ще продължава да се придържа към съюзи с променлива геометрия, без да допуска сериозни обвързвания по сантиментални и други ирационални причини, и като се ръководи единствено и само от непосредствения си държавен интерес. Несъмнено това трасира пътя към желаното световно лидерство, без да дава и най-малки гаранции за неговата достижимост. Световното лидерство е скъпо удоволствие и се заплаща на изключително висока цена. Дали Русия ще бъде готова да плати такава цена и ще има ли с какво да я плати е въпрос, чийто отговор се крие в мъглата на времето. Европейският съюз е в не по-малко сложно положение. Макар че в изходния си евроатлантически формат си присвои званието “победител” в завършилата “студена война”, това е огромна историческа заблуда. “Неверно - казва академик Игор Ростиславович Шафаревич - что Запад победил Советский союз в “холодной войне”. Победа предпологает большую силу духа и жертвеность, а Запад слаб так, как и прежде... Кризис Запада не осознан и не изжит, а только загнан внутрь”. Тази криза принадлежи и на съвременния Европейски съюз и това не трябва да се забравя. Кортежът "Европейски съюз - Русия" е заплетен геополитически проблем и решаването му по един или друг начин е неизбежно. Опитът от последните 100 години показва, че хармоничните, справедливи и нравствени решения все още са в сферата на утопичните интелектуални надежди. Това не е пресилено твърдение. Историческият процес се отразява в обществените отношения, а те от своя страна - в общественото пространство. Ако погледнем обществените пространства и на Изток, и на Запад ще установим, че те са изпълнени с противоположни настроения, очаквания и увереност. В преобладаващата си част, те не съвпадат с официалното говорене от високите политически етажи. Когато е налице такава ситуация, а тя е налице, последиците са винаги крайно неприятни. Затова, думата “предизвикателства” употребена за отношенията “ЕС-Русия”, в нейния автентичен, академичен смисъл, е напълно подходяща * Що се отнася до България, тя няма нито исторически, нито цивилизационни основания да напуска, или да се отказва от генетиката на своя произход. Вън или във ЕС, България се нуждае от близки и родствени цивилизационни приятели. Може само да се съжалява, че руската външна политика не е достатъчно избистрена и до голяма степен се придържа към остарели парадигми. Една източна мъдрост гласи: ако искаш да стигнеш до някъде бързо, тръгни сам, ако искаш да стигнеш далече, тръгни с приятели. През 1849 г. големият руски поет Фьодор Иванович Тютчев пише едно забележително стихотворение, от което ще цитирам, вместо заключение, две четиристишия: Давно на почве европейской, Где ложь так пышно разрослась, Давно наукой фарисейской Двойная правда создалась. Для них - закон и равноправье. Для нас - насилье и обман. И закрепила стародавность Их как наследие славян... В гласа и в поезията на Фьодор Тютчев си заслужава да се вслушаме. Та нали Аристотел е казал, че “поезията предлага по-сериозно и философско знание от историята”.** Наистина, може да се намерят хора, които да спорят с Аристотел, но това си е тяхна работа. В София, на 15 и 16.11.2007 г., се състоя Международна научна конференция на тема “Европейският съюз - Русия - предизвикателството на едно ново общуване”. Тя бе организирана от Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД и фондация “Славяни”, Руския център за международно научно и културно сътрудничество при Министерството на външните работи на РФ и Руския културно-информационен център в София, Асоциацията по външна политика - Мюнхен (Германия), с президент д-р Хорст Маар. Приветствия бяха поднесени и от г-жа Мая Гойкович, кмет на Нови Сад, Сърбия, от Валтер Майер, ректор на Висшето училище по публична администрация и финанси - гр. Лудвигсбург, Германия, от секретаря на Обществената палата на Руската федерация акад. Е. П. Велихов, от председателя на Съюза на приятелите на България Виктор Шарапов и отговорния секретар вицеадмирал Кир Лемезенко. Конференцията отбелязва и 75-годишнината от създаването на организирано движение за българо-съветска и българо-руска дружба в България, 60-годишнината на Съюза на българо-съветските дружества и 50-годишнината от създаването на Европейския съюз. Една от целите на тази среща бе активизиране на дейността на неправителствените организации в изграждането на Европа без разграничителни линии, а също и ролята на гражданското общество като коректив при формирането на външната и вътрешната политика, както отбелязва проф. Захари Захариев, председател на Федерацията за приятелство с Русия и държавите от ОНД, и председател на фондация “Славяни”. Този висок форум се провежда една година след конференцията за гражданско сътрудничество между ЕС и и Русия, в гр. Лахти, Финландия, под наслов - “Заедно за бъдещето”. На откриването на конференцията присъстваха дипломати, посланици от страни, членки на ОНД, български евродепутати, научни работници, представители на обществени организации от България и от Руската федерация. Прочетени бяха приветствени адреси от министър-председателя на Р България Сергей Станишев, от министъра на вътрешните работи Румен Петков, от министъра на културата Стефан Данаилов, от министъра на външните работи на Руската федерация Сергей Лавров, от името на Парламентарната асамблея на Европа, Н. Пр. Майкъл Хъмфрис, и от други организации и институции. На конференецията бяха изнесени повече от петдесет доклада и съобщения от представители на България, Русия, Полша, Унгария, Швейцария, Гърция, Сърбия, Чехия, Испания, Германия. Основен доклад през първия ден на конференцията изнесе и проф. Евгений Гиндев. Публикуваме го не само защото проф. Гиндев е дългогодишен сътрудник на в. “Нова Зора”, но и защото разкрива панорамата на твърде важни геополитически процеси, засягащи и съдбата на България. "Зора"

Нагоре Съдържание на броя