|
Освен послания към поколенията всеки исторически празник има и конкретно съдържание. Какво не можеше да прави частично освободената през 1878 г. и частично съединената през 1885 г. България?
На нея не бе й позволено да избира своя княз без санкцията на Портата и “припознаването”, сиреч одобрението на Великите сили, нямаше право на посланици, а само на дипломатически агенти в чужбина, тя не можеше да сключва преки спогодби с други страни, да сключва външни заеми, не можеше да екстернира чужденци, тя спазваше значителна част от т.нар. режим на капитулациите, наложен на Османската империя от французите преди триста години, тя плащаше ежегоден данък на своята бивша поробителка.
Драматичната “българска криза” от 1886-1887 г. не би се състояла, ако не беше васалитетният статут на княжеството. Обременителният статут на полунезависимост бе изобретен от Великите сили не само за да се спаси гордостта на султана и да се запазят европейските привилегии в бившите турски Балкани. Той имаше предназначение да спъва самостоятелното развитие на новосъздадените в началото на 19 век балкански държави и да създава легални възможности и канали на пряка намеса във вътрешните им работи.
Този статут не пощади нито една от балканските страни. Можеха ли българите да търпят такава позорна досада? Още повече че всички балкански страни се бяха справили с нея. Пътят към отхвърлянето бе полегат, но постъпателен.
На 22 септември 1908 г. от свещения хълм Царевец и в старопрестолния Търновград, и в църквата “Св.40 мъченици” бе прочетена и осветена историческа прокламация. Тя прочувствено уведомяваше света за променения международен статут на държавата България, който отхвърляше един натрапен атавизъм от минало подчинение. Подготвяната от години акция бе осъществена без конфликти и крайности. Тя бе проведена с цивилизовани методи на европейската дипломация, с комбинация между деликатност и решителност, с равновесие между почит и предизвикателство към международното право.
Това бе осмисленото наследство на 1885 г. Зад тази очаквана инициатива стоеше повишеният потенциал на целокупното българско общество. В нейна защита бяха изправени и 100 000 щика. А и споменът за Сливница.
С акта от 22 септември България, олицетворявана от своя монарх и правителство, отхвърляше наложения при създаването й статут на зависимо трибутарно княжество. Същевременно тя обявяваше своята воля да бъде равноправна част от европейската държавнополитическа система. Решенията на българския народ вече не можеха да бъдат ограничавани от никакви външни регламентации.
Така бе поставен поредният жалон по мъчителния път на българската национална еманципация, маркиран на 3 март 1878 г. и продължен тъй бляскаво през септември 1885 г. България категорично премахваше формулираните от Берлинския договор белези на частична и условна държавност, които тежаха върху нейните контакти с останалия свят. Последните окови върху българската свобода бяха разкъсани, последните политически фесове бяха захвърлени. Угнетяващата дума “васалитет” бе зачеркната в политическата кореспонденция по българските дела. Неспокойните сенки на героите, мъчениците и книжовниците от нашето Възраждане можеха вече да отдъхнат. Възстановена с чувствително хронологическо закъснение, 20 години по-късно свитата между Дунав и Стара планина България, за която се говореше, че не може да намери стрелочници за “Ориент експрес”, бе съвсем друга държавна единица. Териториално удвоена и вътрешно консолидирана страна, тя бе излязла в позицията на най-динамично развиващата се нация на Балканите и един от най-важните фактори в политическата обстановка на Югоизточна Европа.
Вградили духовен принос в произхода на европейската идея, българите неотстъпно отстояваха своята принадлежност към Европа. Не само като отдавнашна историческа заслуга, но и като право на общо бъдеще. Те запазиха тази почит и надежда дори и когато европейската дипломация нехаеше за тяхната етническа и верска участ. През всичките времена на драматични страдания нямаше нито една значима политическа или културна изява на българите, която да не бе пряко свързана с надежди и стремления за възстановяване на изконното им място в европейската съвременност.
Но обявяването на българската независимост е нещо повече от това. На този ден България потвърди вече натрупания си държавен опит. Той се вгради като константна величина на онези държавни основи, от които може да върви модерната нация. Независимостта през 1908 г. едновременно отговаряше на минали постижения и стимулираше близко развитие. Дори и когато не бе честван, Денят на независимостта бе главният събитиен ориентир в разбирането на българската политическа зрелост. Повечето българи разбраха неговото назидателно знамение. Този исторически ден бе обявен през 1998 г. и за национален празник. Защото чрез него институционалните измерения на конституция, правов ред и видими органи на властта стават гарантите за непроменимата историческа тъкан на българската нация. Те изразяват функционалната характеристика на организираната българска държава.
Поради сериозни исторически закъснения Третото българско царство не можеше да създаде собствени институционални форми на управление. Но неговата конституционна уредба се доближаваше до най-развитите тогава модели в европейския държавнополитически живот. България бе категоризирана като балканската държава с най-устойчив конституционен ред. Оттам се появи новата традиция в конституционния и парламентарен живот на модерна България. Тя преживя много дефицити и деформации, но остана дълбоко вкоренена дори и когато Конституцията се спазваше само формално. Всичките нарушения на нормалния парламентарен ритъм, започнати още през 1881 г., не успяха да корозират това изначално постижение. Усещането на принадлежност към държава - едно безценно упование от Средновековието, съхраняваше държавническото чувство у българите дори и при липсата на държава.
При провъзгласяването от 1908 г. българите приеха наложената им от Великите сили монархическа форма на управление. Това не бе само принудително и повелително предписание. То бе допустимо за тях поради натрупаната обща памет за държавно величие при Борис, Симеон и Асеновци. Възстановяването на титлата “цар” в българската държавна структура напомняше за исторически приоритети и възстановяваше отдавна помръкнала слава. То обединяваше разпилените притоци на държавно-националната приемственост. То сбъдваше петвековни мечтания за влиятелна държавна сила, то отговаряше на битовите представи на българите за свободен и независим живот. Суровите реалности на тогавашната политическа обстановка в Европа свидетелстваха за още слабите и непоследователни конкретизации на практическия републиканизъм. Несъвместимостта на монархията с прогреса вече не изглеждаше така убедителна както през революционния романтизъм в края на 18 век. Но идеята за република остана благороден инстинкт за справедливост в човешката природа на повечето българи.
Възрожденският идеал за чиста и свята република бе привлекателен романтичен стремеж към всеобща справедливост, отрицание на наследствените привилегии, отказ от правото по рождение, отхвърляне на доскорошна враждебна власт. Той бе ирационален порив към невъзможното. Вън от двете Америки, републиката бе рядко признавана като стабилна форма на държавно устройство. Дори и във Франция, преживяла няколко кралства, две империи и четири републики. Републиканизмът бе продължение на “вроденото отвращение на българите към неравенството”, оценено по този начин от К. Иречек още преди Освобождението. Републиканската идея остана трайно вградена в българското политическо мислене. Тя бе и онази нагласа в политическата ни култура, която напипваше спасителни брегове през връхлетелите ни национални нещастия. Като алтернатива при изход от криза, тя също търсеше потвърждения в европейски аналози, сходства и паралели.
Непривлекателната за света и пагубна за нас външнополитическа оринетация на България в двата световни конфликта през миналия век, принадлежността ни към антидемократични съюзи и коалиции и морално-политическите последствия от това в значителна степен допринесоха за историческото отрицание на българската монархия. В значителна степен тя бе двойно компрометирана като институция, способна да осъществява трайно общонационални задачи. Републиканската форма на управление се тълкуваше като нова обединителна сила, която за разлика от монархията ще осъществи и поддържа равноправно обединение. Колко странно! В условията на регламентирана зависимост ние имахме повече външнополитически победи, отколкото след нейното отхвърляне! Няма ли да се възобнови тази живителна традиция в условията на ограничения ни суверенитет в Европейския съюз? Ако тя не се възобнови по някакъв начин, тогава ще останем с угнетяващия спомен, че делото на 1908 г. остава последното ни самостоятелно решение, което завършва с успех.
|