|
В началото на 70-те години на миналия век посетих за първи път град Попово. “Белият” град, както го наричаха някои заради покривите, покрити с керемиди, които бяха направени от местна жълтеникава глина. Тогава моят интерес беше насочен към древното минало на този район на нашата страна, за историческите богатства на който знаех още от студентските години. Останах доволен от това, което видях в крепостите, могилите, светилищата, които посетих в селата Ковачевец, Люблен, Опака... А малко преди да отпътувам обратно, ме попитаха дали искам да посетя и техния музей. Откровено признах, че не зная да има такъв музей и те ме поведоха към него - за да ми доставят едно голямо професионално и човешко удоволствие.
Ето затова се сетих през последните дни, като си припомних, че е настъпила юбилейната 50-годишнина от създаването на този музей. Но преди да разкажа за това огнище на истинска местна и национална гордост, искам да отбележа още една важна годишнина, която го предшества. Точно преди 80 години (2 март 1927) родолюбиви жители на града (предимно учители в местната гимназия “Христо Ботев”) основават археологическо дружество. То си поставя за задача “издирване, събиране, съхраняване и изучаване паметниците на миналото, изучаване в археологическо, географско и природно отношение на Поповска околия, възбуждане интерес у населението да пази старините, да му посочва място, където да ги предава, за да се запазят за науката, а не да се загубят безвъзвратно”. Тези цели, залегнали в устава на дружеството са били валидни за всички издигащи се градове в България, но важното е, че Попово е един от първите сред останалите.
По същото време възниква естествената идея със събраните исторически ценности да се сложи началото на музейна сбирка. С първите около 200 находки се оформя музейна експозиция в коридора на гимназията, която по-късно е пренесена в читалището “Св.св. Кирил и Методий”. За съжаление до създаване на истински градски музей не се стига, след като дейността на дружеството, останало без сериозна материална подкрепа от властта, постепенно замира.
Както често се случва обаче, родената веднъж идея заглъхва, но не умира окончателно. Тя се възражда отново към средата на миналото столетие, когато започва всеобщ държавен порив за активизиране и разширяване на музейното дело. След известното постановление 1608 на Министерския съвет от декември 1951 г., пред ръководителите на града е поставена задача за опазване и популяризиране на паметниците на културата. За нейното решаване в Попово е натоварен Околийският читалищен съюз, който определя къде да се помести музея и кой да се заеме с неговото подреждане. Спират се на едно помещение в приземния етаж на читалището, а за изпълнител е определен учителят по история в гимназията Георги Трифонов.
Точно с този човек - влюбен изцяло в родната история - се запознах при първото си посещение в града. В негово лице видях не саво ентусиаст, но и действената фигура, която можеше да доведе замисленото дело до успешен край.
И така, след подновената събирателска работа и издирването на значително количество находки (археологически, етнографски и исторически) идва значителната дата - 8 септември 1957 г. На многолюдно тържество е открита музейната експозиция, която всъщност е началото на бъдещия държавен музей на град Попово. Именно с нея се запознах тогава и въпреки, че внимателното ми око можеше да види някои несъвършенства и непълноти, което впрочем беше нещо обикновено за новопоявилите се по това време музеи из цялата страна, аз оцених по-важното - искреното и неподправено желание да се подчертае приносът на града и околията в общонационалната история за всички времена - от праисторията до нашето съвремие.
По-нататък развитието следва своята разумна последователност: в 1969 г. е назначен първият щатен музеен уредник. Това се оказва моят ученик и последовател Иван Атанасов, на когото се дължат по-нататъшните значителни успехи на музея. Сред новите и отговорни задачи е и тази за подходяща музейна сграда. И в 1978 г. на музея е предоставена красивата и с историческо значение сграда на някогашното околийско управление, построена в далечната 1883 г.
Усилията на музейните сътрудници, подкрепени от цялото будно гражданство, довеждат до решението на местното ръководство и на Министерство на културата музеят да има вече свой щат и бюджет.
Днес Градският исторически музей в Попово притежава значителен фонд от 23 000 археологически, етнографски и художествени паметници. Те са придобити от дарения, археологически разкопки, етнографски експедиции и в по-ограничен обем - с откупки от оскъдните държавни средства.
На 2 март 1995 г. се открива съвременната музейна експозиция, в която са изложени около 2500 експоната. Тя се отличава с добре обмислена от научна и художествена гледна точка подредба. Трудно е да се посочат в нея всички предмети с високо научно значение. Може само да се отбележи, че музеят показва една от най-богатите колекции от римски художествен бронз, многобройни монетни находки, ценни етнографски предмети (повечето свързани с културата на местното капанско население), находки, свързани с градската възрожденска култура, богат фонд от старинни ръкописи и икони, както и такива от новата и най-новата история.
Богата и разнообразна е научната и популяризаторска дейност на музея. Той извършва съвместни археологически разкопки с други музеи и Археологическия институт на БАН, както и етноложки експедиции в различни селища в околността. В резултат на това се осъществява идеята за периодични научни конференции под общото наименование “Попово и Поповско в миналото”. Досега са проведени пет такива научни форума, в които участват местни историци и изтъкнати учени от БАН и университетите в София, Търново, Шумен. На тях се обсъждат въпроси от далечното и близкото минало с оглед на живота на местното население в настояще време и в бъдещето.
Важно е да се отбележи, че материалите от тези конференции се издават в отделни сборници и са ценно градиво не само за местната, но и за националната история.
Така ще стане и с последната конференция, проведена през юни 2007 г. и посветена на 50-годишнината от създаването на музея.
Това бегло проследяване на историята на едно живо и активно културно средище не може да не породи радостни мисли за неговото бъдеще. А то - аз не се съмнявам в това - ще бъде още по-богато и още по-плодотворно.
|