Шоковата доктрина

Наоми КЛАЙН “Гардиън”, Великобритания, 18 септември 2007 г.

Наоми Клайн е добре позната на читателите на в. “Нова Зора”. В нашето издание сме публикували много текстове на канадската журналистка, още по времето, когато не беше ясно що е това глобализация и как да се борим срещу нея. За разлика от набедените златни пера на българската журналистика, които рядко излизат извън рамките на корпоративните си ангажименти, Наоми Клайн бръква дълбоко в глобалната яма, наречена “голямо село”, активно участва в антиглобалистките движения и иницативи и пределно ясно изобличава антихуманната същност на турбокапитализма и новия световен ред. Защото в днешния свят корпорациите упорито изместват държавите, а редовият жител на планетата е превърнат необратимо в маргинал, презрян бедняк и лишен от бъдеще жител на т. нар. демократичен свят. "Зора" “Кризата не признаваше национални граници. Една процъфтяваща глобална икономика, концентрирала се в преследването на краткосрочни печалби, се оказваше неспособна да даде отговор на изискващите все по-спешни мерки екологични и хуманитарни кризи; например неспособна да направи прехода от изкопаеми горива към възобновими източници на енергия; неспособна, независимо от всички тостове и ръкостискания пред камерите, да отдели ресурсите, необходими, за да се спре разпространението на вируса на СПИН в Африка; противяща се да изпълни поетите международни задължения за намаляване на глада или дори да се заеме с основните пропуски по продоволствената сигурност в Европа..." Срещнах се с Джамар Пери през септември 2005 г. в голям център, използван от Червения кръст в Батън руж, щат Луизиана. Усмихнати млади сциентолози раздаваха скромен обяд, а той стоеше на опашката за храна. Току що ме бяха хванали с уликите, че разговарям с евакуирани без съпровождащи представители на медиите, и се опитвах да остана незабелязана - бяла канадка в морето от южни афро-американци... Наредих се на опашката и застанах зад Пери, помолих го да разговаря с мен, сякаш сме стари приятели. Той любезно се съгласи. Пери е роден и израснал в Нови Орлеан. Минала цяла седмица, откакто напуснал потопения град. Заедно със семейството си дълго чакал да дойдат автобуси, за да евакуират хората. Когато разбрали, че транспорт няма да има, тръгнали пешком под палещото слънце. В крайна сметка се озовали тук, в огромния център за провеждане на събрания и конгреси. Сега в залата са разположени две хиляди походни легла, тълпа от измъчени и разгневени хора, надзиравани от разгневени войници от националната гвардия, които наскоро са се върнали от Ирак. Същия ден в убежището се понесе новината за това какво казал конгресменът републиканец Ричард Бейкър пред група лобисти. “Най-накрая изчистихме държавните жилища в Нови Орлеан. Ние не можахме да го направим сами, но ни помогна господ”. Един от най-влиятелните строителни предприемачи на Нови Орлеан - Джозеф Канизаро, също изказал подобна мисъл: “Мисля, че сега вече може да започнем на чисто. А когато пред нас е бял лист, получаваме и много отлични възможности”. През цялата седмица в Нови Орлеан ври и кипи от лобисти на различни корпорации. Те помагат да се стабилизират споменатите отлични възможности - това значи да се намалят данъците, да се намалят нормите и правилата, да се осигури по-евтина работна сила, в крайна сметка - да се построи “по-малък град, и по-безопасен”. На практика това значи ликвидиране на проектите за държавни жилища. Като слушаш всички тези приказки за “нов старт”, за “бял лист” и т.н., може и да забравиш за отровните облаци прах, химическите тоалетни и човешките останки, които се намират само на няколко километра от това място. В убежището Джамар не би могъл да мисли за нищо друго обаче. “Според мен това не може да бъде изчистване на града. Аз видях, че в града загинаха маса хора, които биха могли и да не умират”. Джамар говореше тихо, но пред нас имаше един възрастен мъж, който чу думите му, обърна се и каза: “Какво стана с хората от Батън руж? Това не е нова възможност, това е трагедия, дявол да го вземе. Нима тия ослепяха?” Подкрепи го и жена с две деца: “Не, не са ослепели, това са истински демони. На тях всичко това им е изгодно”. Сред онези, които видяха в наводнения Нови Орлеан нови възможности, бе и покойният Милтън Фридмън, великият гуру на освободения капитализъм. На него се приписва заслугата, че е дал кодекса, написаните правила за съвременната хипермобилна глобална икономика. Той е известен сред последователите си като “чичо Милти”. Този болен човек на 93 години намери сили да напише статия за “Уолстрийт джърнъл” едва след скъсването на дигата: “Голяма част от училищата в Нови Орлеан са вече руини - отбеляза Фридмън, - в руините са и домовете на учениците, които учеха в тези училища. Сега децата са разпръснати по цялата страна. Това е трагедия. Но това е и голяма възможност”. Фридмън изложи радикална идея, която се изразява в следното. Вместо да потъват милиарди за възстановяване, ремонт и модернизация на съществуващата система за безплатно училищно образование в Нови Орлеан, държавата да даде на семействата ваучери, които те да вложат в частни учебни заведения. Но за разлика от костенурските темпове на възстановяването на дигата и системата за електроснабдяване, разпродажбата на училищната инфраструктура на Нови Орлеан бе осъществявана с военна точност и бързина. За 19-те месеца, в които огромната част от бедното градско население бе още в убежища, далеч от дома, системата на безплатното училищно образование бе почти изцяло заменена от частни чартърни училища. Институтът за американско предприемачество вървеше по петите на Фридмън и с възторг отбеляза, че “ураганът “Катрина” за един ден свърши онова, което училищните реформатори на Луизиана не могли да направят за десетилетия.” Същевременно учителите от държавните училища нарекоха плана на Фридмън “поучително завладяване на територия”. Аз обаче ще кажа, че такива добре организирани атаки срещу обществената собственост, каквито видяхме след трагичните събития, а също и отношението към трагедията на Нови Орлеан като към примамлива пазарна възможност, нямат друго име освен “катастрофа на капитализма”. Приватизацията на училищната система на един неголям американски град може би изглежда прекалено скромно занимание за човека, когото нарекоха най-влиятелния икономист от втората половина на 20 век. Само че решителността, с която Фридмън употреби кризата в Нови Орлеан, за да наложи своята радикална версия на капитализма, се превърна в собствения му прощален акорд на този свят, при това много му подхождаше. За повече от три десетилетия Фридмън и влиятелните му следовници ювелирно отработиха тази стратегия. Те чакаха големите кризи, а после разпродаваха на залчета държавната собственост на частни лица, докато гражданите още не бяха дошли на себе си от преживяното. В една от най-известните си работи Фридмън изложи ключовия тактически тезис за капитализма, който аз лично възприемам като “шокова доктрина”. Той твърди, че “само кризата - реална или фалшива - води към истински промени”. Когато възникне криза, действията, които следва да се извършат, зависят от възможностите, които пораждат самите те. Някои хора очакват големите катастрофи и се запасяват с консерви и питейна вода, “фридмъновците” се запасяват с пресни идеи. Професорът от Чикагския университет бе уверен, че когато настъпи кризата, трябва да се действа бързо, така че да се отвоюват бързи и необратими промени, преди потресеното от кризата общество да се върне назад - към “тиранията на съществуващото положение”. Идеята на Фридмън някак си напомня за препоръката на Макиавели, че “щетата” трябва да се нанася “изненадващо и мигновено”. Това май е един от най-дълговечните завети. За първи път Фридмън се научи как да използва шока или кризата в средата на 70-те години. Тогава работеше като съветник при диктатора Аугусто Пиночет. След кървавия преврат чилийците бяха в шок, страната бе завладяна от хиперинфлация, а Фридмън посъветва генерала да провежда промени с темпото на артилерийска атака. Промените в икономиката бяха - да се намалят данъците, да се освободи търговията, да се приватизира сферата на услугите, да се орежат разходите за социално слабите и да се разхлаби държавната намеса в икономиката. Това бе най-радикалната капиталистическа модернизация за цялата история. Нарекоха я “революцията на Чикагската школа”, тъй като Фридмън обучаваше повечето от икономистите на Пиночет в Чикаго. Пак Фридмън изобрети термина за болезнената тактика на “шоковата терапия”. По-късно за всяка държава, която планираше мащабни пазарни програми, методът “шокова терапия” се превръщаше в любима тактика. Започнах да изучавам проблема за зависимостта на свободния пазар и силата на шока преди четири години, в първите месеци на окупацията на Ирак. От Багдад съобщавах, че опитите на Вашингтон да следва тактиката за “шок и ужас” се провалят. Вашингтон се опитваше да внедри тази тактика чрез шокова терапия, което означаваше масова приватизация, изцяло свободна търговия, 15% фиксиран данък и радикално съкращаване на държавния апарат. После бях в Шри Ланка, само няколко месеца след разрушителното цунами от 2004 г. Станах свидетел на новата версия на познатия стар маньовър. Чуждестранни инвеститори и международни кредитори се възползват от всеобщата паника, обединяват се и предават прекрасното крайбрежие на Шри Ланка в ръцете на частни предприемачи. Те на свой ред бързо издигат огромни курорти и лишават хиляди рибари от шанса да възстановят своите села. По времето, когато ураганът “Катрина” връхлетя Нови Орлеан, вече бе ясно, че най-предпочитаният метод за постигане на корпоративни цели е да се използват времената на колективна беда, за да се реализират радикални социални и икономически схеми. Повечето от хората, преживели катастрофата, не желаят да започват буквално от нулата. Те се надяват да спасят това, което може да се спаси, да ремонтират онова, което не е било разрушено. “Когато възстановявам града, имам усещането, че възстановявам самата себе си” - каза ми жителката на 9-и градски район Касандра Андрюс, докато почистваше калта и прахта след урагана. Обаче “капиталистите на катастрофата” не ги интересува ремонта на нещо, което вече е било. В Ирак, в Шри Ланка и в Нови Орлеан процесът, който лукаво бе наричан “реконструкция”, започваше по един и същ сценарий - първи инициаторите на “реконструкцията” довършваха работата на първоначалната катастрофа - унищожаваха останките на обществената сфера. Проучвах и въпроса за връзката между свръхпечалбата и мащабните катастрофи. В самото начало си въобразих, че съм свидетел на фундаментални промени, когато тенденцията за “освобождаване” на пазара победно обиколи планетата. Аз съм участник в движението срещу нарастващата власт на корпорациите. Това движение дебютира в Сиатъл през 1999 г. и оттогава аз свикнах с мисълта, че политиката в интерес на бизнеса се съпровожда с крайно сурови методи, в това число извиване на ръцете по срещите на върха на СТО, и с налагането на специални условия при отпускане на заеми от МВФ. Но когато задълбах, опитвайки се да разбера историята на развитието на този пазарен модел по света, открих, че стратегията да се използват кризите и нещастията бе локомотивът на Фридмъновото движение още от самото му начало. На тази крайно радикална форма в развитието на капитализма й бяха нужни именно беди и нещастия, за да се развива. Случилото се в Ирак и Нови Орлеан не беше изобретено от 11 септември. Обратното, тези смели опити за експлоатиране на кризите са само кулминацията на тридесетгодишното следване на шоковата доктрина. Ако погледнеш с очите на тази доктрина, ще си наясно, че последните 35 години изглеждат твърде различно. Някои от най-позорните нарушения на човешките права в този период, които бяха представяни като действия на садисти, или провеждани от антидемократични режими, всъщност целяха да стреснат обществеността и да подготвят почвата за радикални “пазарни” реформи. Шокът от разправата на площад “Тянанмън” в Китай през 1989 г., арестите на хиляди хора, позволиха на комунистическата партия да превърне голяма част от страната в активна търговска зона за износ, където работеха уплашени хора, толкова уплашени, че дори не си помисляха да защитават собствените си права. Фолклендската война направи същата услуга на лейди Тачър - безпорядъкът след войната й позволи да потуши работническите стачки и да започне жестоката кампания за приватизация - първа в историята на западната демокрация. Главното тук се състои в следното - за да няма пречки пред шоковата терапия в икономиката, винаги трябва да е налице допълнителна колективна травма. Икономическият модел на Фридмън само частично може да се приложи в условия на демокрация - най-добрия пример е “рейгъномиката”. Но за да претвориш модела в практиката изцяло, необходима е ситуация на авторитарно или полуавторитарно управление. Доскоро в САЩ нямаше подобни условия. Обаче на 11 септември се случи нещо - идеологията, която бе разработена в американските университети и наложена от институциите на американската власт, най-сетне получи шанс да бъде приложена и у дома - в САЩ. Администрацията на Буш бъкаше от ученици на Фридмън, включително и най-близкият му приятел Доналд Ръмсфелд. Те се възползваха от породения страх и започнаха “война с тероризма”. Направиха така, че концепцията бе абсолютно комерсиална и насочена към получаване на печалби. Ето как се появи цяла индустрия, която наля нови сили в задъхващото се тяло на щатската икономика. Мисля, че най-доброто наименование за подобно явление е “комплексът на капитализма на катастрофите”. Това е глобална война, която частните компании водят на всички нива, и получават за участието си в нея пари от бюджета. За вечни времена те откупиха мандата си да защитават родината и да громят “злото” извън пределите й. Само за няколко години този комплекс разшири зоната на пазарното си влияние. Сега действията му не се ограничават само до борбата с тероризма. Те са обсебили сферата на международното миротворчество, поддържането на ред в градовете, борбата със зачестилите природни катастрофи. Крайната цел на корпорациите, които са в центъра на този комплекс, е да се пренесат моделите на държавната власт, които са ефективни и в извънредни обстоятелства, в сферата на ежедневното функциониране на държавата, но да носят търговска печалба и дивиденти. Всъщност това е опит да се приватизира държавата. По мащабите си “комплексът на капитализма на катастрофите” не отстъпва по нищо на “развиващия се пазар” и на бума в информационните технологии от 90-те години. В него доминират американските компании, обаче комплексът има глобален характер, доколкото британските фирми отговарят за сферата на скритото наблюдение в името на сигурността, а израелските фирми дават свой принос в строителството на огради и стени в стил “hi-tech”. В съчетание с огромните приходи на застрахователната индустрия и свръхпечалбите в нефтения отрасъл, икономиката на катастрофите може да окаже силата, която да спаси световния пазар от тоталния спад, заплашил света в навечерието на 11 септември. За славата на Фридмън бяха написани хиляди хвалебствени слова, обаче за ролята му по издигането на философията за шока и кризите се споменаваше само мимоходом. При това кончината му през ноември 2006 г. стана поредният повод да се повтори още веднъж официалната версия как неговата линия за радикалния капитализъм се превърна в държавна догма почти по всички кътчета на планетата. Тази история стана приказка, изчистена докрай от насилието, тясно свързано с кръстоносния поход под знамето на Фридмън. Настъпи времето тези неща да се променят. След разпада на Съветския съюз дойде епохата за разплата с престъпленията, извършени в името на комунизма. Но как стоят нещата с кръстоносните походи за освобождаването на световните пазари? Не се наемам да твърдя, че за всички форми на пазарна система е нужно мащабно насилие. Възможно е да се създаде и пазарна икономика, която няма да се нуждае от жестокост и идеологическа чистота. Обаче свободният пазар на потребителски стоки спокойно може да съществува наред с безплатното здравеопазване, с безплатното държавно образование, с държавната собственост върху значителна част от икономиката. Например във вида на общонационална нефтена компания. Възможно е да се изиска от компаниите достойна заплата, право на работниците да създават профсъюзи, а държавната власт да налага данъци и да преразпределя богатствата така, че да изглади рязкото неравенство, характерно за корпоративните държави. Не е задължително пазарът да е радикален. Подобен модел смесена икономика предложи още Джон Мейнард Кейнс след Голямата депресия. Но контрареволюцията на Фридмън бе замислена именно за да ликвидира тази система от компромиси, сдържане и противотежест и която днес се провежда ту в една, ту в друга страна. Ако гледаме на учението на Фридмън тъкмо от този ъгъл, капитализмът на Чикагската школа има нещо общо с другите идеологии на фундаментализма - характерния стремеж към недостъпната чистота. Този стремеж към обожествяване на съзидателната сила аргументира нуждата от кризи и катастрофи в идеологията на свободния пазар. Реалност, в която липсват елементите на апокалипсиса, просто не подхожда на амбиците й. За цели 35 години Фридмъновата контрареволюция разчита именно на влечението към такъв род свобода, каквато има единствено във време на катаклизми и разрушителни промени. Точно в такива времена хората и техните установени навици, настойчивите им искания биват пометени от пътя, а демокрацията изглежда нещо невъзможно. Привържениците на шоковата доктрина са убедени, че само голяма катастрофа - наводнение, война, терористичен акт - може да им предостави онзи бял лист, върху който ще дадат воля на фантазията си. Именно в такива моменти на нестабилност, когато сме психологически сковани, когато сме изтръгнати от корените на своята среда, тези художници и творци топват четки в боите и се заемат да разчертават света. Изтезанията: още един метод на шокова терапия В глобалния поход за победа на свободния пазар винаги незримо присъстват изтезанията: вземете Чили, Китай или Ирак. В Чили се проявиха три ясно обозначени форми на шока, които след 30 години се повториха в Ирак. Шокът от преврата подготви почвата за шоковата терапия в икономиката. Шокът от килиите за изтезания отне съпротивата у тези, които искаха да се изправят срещу икономическите разрушения. Но изтезанията не са просто инструмент за налагане на нежелана политика върху метежния народ. Това е също и фундаментален израз, базова метафора за логиката на шоковата доктрина. Изтезанията, на деликатния език на ЦРУ, се наричат “разпит с пристрастие”. Това са набор от методи, разработени от учените, за да докарат затворения до състояние на дълбока дезориентация. В разсекретени указания на ЦРУ се описва как може да се “сломи” “упорстващия източник”. За тази цел трябва насилствено да се предизвика разрив между арестувания и способността му да осъзнава случващото се около него. Като начало трябва да се притъпят чувствата му (да му нахлупят шапка, да запушат ушите му с вата, да го оковат в пранги). После тялото му се подлага на мощно стимулиращо въздействие (светлина на откоси, силна музика, побой). Целта на подобно “размекване” на затворника е да се провокира появата на своеобразен ураган в мозъка му. В такова състояние на шок повечето арестувани предоставят на разпитващия всичко, което му е нужно. Доктрината на шока повтаря изцяло описания процес. Първоначалната катастрофа - преврат, терористичен акт, криза на пазара - набутва цялото население в състоянието на колективен потрес или шок. Падат бомби, избухват насилия, и това като ураган “размеква” цялото общество. Изплашеният затворник издава имената на своите другари и се отказва от вярата си, така и потресеното общество в състояние на шок обикновено се отказва от онова, което при други обстоятелства е готово твърдо да пази.

Нагоре Съдържание на броя