"Нова Зора" - брой 20 - 22 май 2007 г.

Феодалната демокрация на България
Огнян САПАРЕВ

Днес, когато морето на българския еврооптимизм започна да се подквасва (така че чак замириса на вкиснао), е крайно време да се замисим вру някои фундаментални въпроси. Наример за демокрацията по български, която придобива все по-ясни феодални характеристи.
Известният руски дисидент Александър Зиновиев, лежал в съветски затвори и изгонен на Запад, има едно много поучително сравнение между свободата в СССР и САЩ. На първо място, имаш относителна свобода да ругаеш непосредствения си началник, и съвсем никаква - да кажеш нещо против Брежнев, защото ще те арестуват. На Запад можеш да ругаеш колкото си искаш Буш, но не и да кажеш нещо лошо за непосредствения си началник, защото тутакси ще те изритат на улицата...

Виждаме, че свободата при демокрацията е нещо доста относително и неравномерно разпределено - както впрочем и при тоталитаризма. Не е изненада за никого - имахме “удоволстивето” да изпитаме на собствен гръб и двете възможности.
В момента Българя е разделена на две доста различни части. Едната е “столична” България (София и няколко големи градове), а другата - “провинциална” (малките селища). Специалното място на София засега няма да обсъждаме - но около една трета от българите живеят там или от немай къде са се насочили нататък.
В “столичната” част има по-висока финансова и социална мобилност, повече работа, по-високи заплати, по-голяма анонимност в упражняването на властта (поне на средно и ниско равнище), корупцята е по-мащабна, но сравнително прикрита за обикновения човек. В “провинциалната” част е точно обратното - финансова и социална стагнация, масова безработица, ниско заплащане, по-малка, но по-откровена корупция. Най-впечатляваща е разликата във властовата персонификация. Този въпрос е особено важен, нека го разгледаме по-внимателно. Защото най-вече той очертава феодалното лице на съвременна (демократична ли?) България.
Публична тайна е, че в почти всички по-малки селища на Българя има силни местни феодали, които изкъсо държат в ръцете си парите и властта и всячески “респектират” населението и съответните институци. В по-големите градове за тази цел се използваха трибуквени борчески “застрахователи”. Всички знаем как се стигна дотук, а и напоследък се появява особен стремеж към митологизирането на тези дебеловрато-героични процеси...
Примерът с Беевград (тоест Велинград) не е единствен - но нека не се увличаме в жълти примери. Всеки знае поне няколко подобни случая. Най-подробен списък сигурно имат в полицията и съдебните институции, но едва ли е случайно, че тъкмо те се правят на слепи за този феодален механизъм. Мнозина от тези “феодали” са техни хора - кога бивши служители, кога настоящи спонсори, кога най-близки дружки.
Борбата срещу организираната престъпност - както виждаме от доста години - има най-голяма резултатност при случайни неорганизирани бандюги. Ако съответните органи - без да искат, - попаднат на някой по-организиран, веднага го пращат на лечение и оздравителни процедури. Защото големите бандити на България са едни ужасно болни хора, почти инвалиди, които именно - благодарние на полицейската и съдебна власт - най-сетне получават възможност за ефикасно лечение. В “провинциална” България едва ли има остра нужда от агенти под прикритие и спецразузнаване - всичко е от ясно по-ясно, всичко е максимално персонифицирано и всяка квартална как'Сийка ще те осветлри бързо, пълно, най-обстоятелствено и охотно. В това е силата на провинциалния феодализъм. В това би могло да бъде и слабостта му - но не е. Защото той е супер-демократично явление. Демократизацията се оказа процедура. Въпрос на гласуване. Можеш да гласуваш по един или друг начин, имаш (едва ли не) свобода на изразяване. Ами ако те е страх?.. Ами ако медиите те манипулират?.. Ами ако... са те подкупили?
Страхът, както отдавна стана ясно, бива не само тоталитарен, но и напълно демократичен. Като страх от безработица. Възпрепятстване на кариерата. Побой в тъмното. Отвличане на детето. Взривяване на колата или дома. Заливане с киселина и други подобни демократични способи за убеждение, чиито извършители никога няма да бъдат открити, каквото и да ни говорят Б. Борисов и Р. Петков...
Това е откъм страната на тоягата.
От другата страна - на моркова - също не е безпроблемно. Защо да се лишиш от някои благини и подкупи? Както и от по-едри придобивки като парцели, завдения и бензиностанции?!
Нещо да съм измислил ли прекалил? Нима не се сблъскваме всеки ден с гражданското поведение на крепостни селяни, на лакоми помияри? Някой да е заплашвал депутатите от 39-ото народно събрание, за да ги принуди да гласуват антинародните решения за американските военни бази или продаването на земя на чужденци?
Нима всчките 235 (от 240) души бяха убедени, че гласуват правилно? Ако е така, парламентарното ни положение е ужасно психопатологично...
Всичко привидно изглеждаше най-демократично - като гласуване по съвест- каквато съвестта, такова и гласуването! (Ех, тази вездесъща грижа за собственото светло депутатско бъдеще!) И защо да очакваме по-високо гражданско съзнание от Сульо и Пульо на “провинциална” България - къдто благините са наистина по-малко, но затова пък рисковете - също.
Утопията е нещо хубаво, но много рядко. Почти трогателно. И се реализира повече в литературата, отколкото в живота.
Засега демокрацията в България има повече или по-малко феодален характер. И ще продължи, докато - поне донякъде - не развием гражданско общество. (Не смесвайте гражданското общество с многобройните неправителствени организации, т.е. НПО, повечето на евроатлантическа котлова храна и дистанцонно управление).
Който не разбира за какво става дума, нека погледне как - граждански активно и достойно - се държат хората в съседна Гърция.
Винаги е по-лесно да обвиняваш за хала си другите - империализъм, комунизъм, ченгета и прочее. Дали не е време да потърсим вината в себе си?
Демокрацията е просто една възможност, която при определени обстоятелства може да се превърне (донякъде) в действителност. Но това не става механично. И не може да бъде свършено от някой друг - все едно дали цар или европейски съюз. Защото този някой ще има внаги свои собствени приоритети, които ще се постарае да реализира за чужда сметка.
Не е ли странно, че един народ с 1300-годишна история е все още толкова инфантилен?


Мераците на Бай Ганьо:
- Хайде, моме, да се венчаем пред олтара на Отечеството!..
карикатура: Тодор Цонев

Нагоре
Съдържание на броя