|
Знае се, че Ботев и Каравелов са били в разпра. Това е една от най-тягостните драми във възрожденската ни история. Свадата има и личен характер, обвиненията са взаимни и люти, но те са мотивирани преди всичко от идейно-политически различия, както се казва.
И все пак има нещо дълбоко потискащо, когато четем следните Каравелови редове: “В Букурещ се е събрала тайфа... Шеф на тия чапкъни е Ботев”.
Ботев отвръща: “Драсов! Аз съм зле обиден от Каравелова и няма да му простя нито една от неговите политически подлости!”
И се захваща. Във водовъртежа на враждата се наплитат все повече хора от тогавашната революционна емиграция. А двамата съвсем доскоро са били близки другари и съратници.
|
Разривът не настъпва изведнъж и има своята дълбока подкладка. Началният, движещият тласък идва с гибелта на Левски, обесен през зимата на 1873 г. Това е гръмотевичен удар както върху революционната организация, така и върху психиката на много хора. Като че ли най-тежко е засегнат Каравелов - революционер не по призвание, а по дълг. И когато губи упование, че развръзката на българския въпрос е близо, в него се събужда най-дълбоката му и интимна същност на книжовник и интелектуалец, който по силата на своята вътрешна природа и духовна изграденост подирва други пътища за служене на народа си - чрез просвещение, знание, култура.
Спирането на в. “Независимост” (12.10.1874 г.) и издаването на първия брой на в. “Знание” (15.1.1875 г.) бележи един дълбок и драматичен преход в умонастроението на Каравелов. Хъшовските среди, една лесно възпламенима и избухлива смес, научени от самия Каравелов, че “свободата не ще Екзарх, иска Караджата”, се чувстват направо измамени и предадени. Новоявеният просветител се превръща в своеобразна мишена на най-крайно злодумство, хули и заплахи. Каравелов е заклеймен като “родоотстъпник”, “предател” и “сръбски шпионин”.
Около конфликта между двамата големи - Ботев и Каравелов - паразитират диви харамии и лумпени, но също така и тежки нотабили от т. нар. Добродетелна дружина. След години, сам участник в разразилата се драма, Стамболов със закъснение ще признае, че за конфликта други били “виновни”, че други са имали “полза” и са го “разпалвали”.
Но тогава, вдаден и отдаден на страстите на деня, пък и луда, незряла глава, младият стихописец Стамболов скопосва един ужасен пасквил, именуем “Знаете ли кой съм аз?”
Младостта често е несправедлива, но Стамболов - съвсем. Той нарича Каравелов “мекере на Сърбия”, обвинява го, че е станал “ортак на дявола”, че крадял “братът си”, че е готов да “пусне корем”. Накрая, макар Каравелов да е безсребреник и непрекъснато борещ се с унизителна битова оскъдица, изкарва го забогатял, щото продажен, и напъхва в устата му следния тромав и злобарски куплет:
И аз, честит, ша си купа
файтон с два бели хата.
Ще се разхожда по Букурещ
с него мойта Ната!
Ната е съпруга на Каравелов. Неука сръбкиня. Сиромашката, така и не доживява да се качи на файтон...
Междувременно атмосферата в емигрантските среди е толкова изнервена, толкова набарутена, а безизходицата и гнетящото съзнание за безсилие толкова силно, че трябвало да се търси виновник за всички български злочестини. Нищо по-лесно под прицела да падне един безпомощен книжовник и интелигент, който няма нито сербез засукани мустаци, нито пък е опасал на кръста си силях с убийствени железа. Каравелов.
Не знам в чий тъмен ум се е родила идеята да бъде премахнат Каравелов (Стамболов обаче е знаел за намерението!), но за делото е бил “спечелен” Гаврил Хлътев - бъдещия Бенковски. Трябвало е Стоян Заимов, потресен издън душа, цяла нощ да обяснява на недолюбващия “граматиците” и “учените глави” Бенковски, също копривщенец, кой е Каравелов и какви са заслугите му за България, та наостреният хъш да се откаже от мрачния си замисъл.
И днес изтръпваме пред мисълта, че револверът на безумството е можел да бъде насочен към чистото и високо чело на един от най-големите българи и писатели.
Да, това е една тъмна межда в българската история, която от срам се смълчава. Но от това срамът не намалява!
И сякаш за да възведе справедливост в разбърканите човешки дела, голямото всенародно изпитание - Априлското въстание - отново тласва в последна и трагична прегръдка Ботев и Каравелов.
Кръгът на времето се затваря.
В спомените на Свещаров, Ботев четник, оцелял във въртопите на страшни изпитни, се описва мигът, преди “Радецки” да се оттласне от румънския бряг: “И когато дойде време, за да потегли параходът, захванаха да се прегръщат и последни целувки и да казват: “Бог да ви е на помощ” - и заплакаха. Попитах: “Кой е този що плаче”. “Той е Любен Каравелов”. И захвана да отстъпва параходът. Потеглихме къде Ряхово.”
И избледняват, и се стапят като съвсем нелепи, недостойни дори за споменаване, ония някогашни вражди пред трагичния и свят лик на България, позовала своите деца на “кървава напивка”.
Започва одисеята на великото и преломно българско време.
Тези, които оцеляват във въстанието, излизат от вихровете сурово помъдрели, научили високата цена на живота и смъртта, на честта и достойнството.
Като по някакъв таен повик още през 1877 г. в старата българска столнина Търново се събират поборници и възрожденски деятели. Сред тях се открояват Стефан Стамболов, кметът на града Георги Живков, Жоро Момчев, д-р Стат Антонов, Цани Гинчев, Киро Тулешков, княз Щербицки, Наришкин, Захарий Стоянов, Панайот Хитов, Светослав Миларов, Григор Начович. Пристига и Любен Каравелов. Той премества печатницата си от Букурещ и подхваща списание “Знание”. Отсяда в хана на Бела Бона, колоритна жена с родолюбиви подтици, превърнала се в емблематична фигура. При нея отсяда през 1871 г. и Феликс Каниц. И пише: “Дните изтичаха в работа, вечерите в хана “Бела Бона” - бързо, във възбудени разговори, понеже по време на моето пребиваване там се образуваха срещи на западно настроени търновци”.
Ако нещо ги едини - болния, с разсипано здраве, Каравелов, и кипящия от обществена енергия Стамболов - това е безкомпромисната, всепоглъщаща любов към Отечеството, в която има нещо трогателно наивно и месианистко.
Затова ще ги видим двамата като съучредители на Славянското благотворително дружество, основано на 17 август 1877 г. в Търново.
Пак двамата са и в учредяването на общобългарския комитет “Единство”. Той си поставя определени политически цели. Във възванието пише: “Събрахме се с цел да се размислиме, като как можехме да помогнем на нашите братя в Тракия и Македония, които занапред се отделят от придунавска България, чрез решението на Берлинския конгрес.”
Тъкмо комитетът “Единство” е сред инициаторите на повдигнатото въстание в Разложко. И ако може така да се каже, под въздействието на Стамболов Каравелов получава възможност да се реабилитира като революционер. Това е част от ирониите на историята, защото Каравелов по манталитет, устроение и дух е твърде далеч от един Гарибалди примерно. И сякаш за да засили това наше впечатление, Каравелов отново се връща към своите книжовни занимания и през 1878 г. издава в Търново първата антология на новобългарската поезия под наслов “Нова песнопойка”. В песнопойката намират място Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов... и Стефан Стамболов.
Стефан Стамболов, под напора на чувствата, а може би и воден от нуждата за покаяние, написва своето реквиемно стихотворение “В памет на Л. Каравелов”. Там четем:
Кой днеска ще да брани
народната ни чест
от нашите тирани,
от българите с фес?
Стани! О, пробуди се!
и виж що става с нас -
и кой е днес начело
със сила и със власт!
|
Това стихотворение зачерква или поне прави опит да зачеркне несправедливото злодумство на стария Стамболов грях, запечатан в някогашните му хулни стишки, навързани в сатирата “Знаете ли кой съм аз?”
И все пак!
|
|