Българската мечта, която не се сбъдна

Таньо КЛИСУРОВ

Когато заговорим за Съединените щати, веднага ни идва на ум легендата за прословутата американска мечта как еди кой си започнал от нищото и след години упорит труд се издигнал до върховете на обществото - и икономически, и властово. Защото в Америка пари и власт са тясно свързани. Но за американската мечта - по-късно. Сега за българската мечта... Преди време по телевизията Владимир Каролев, вездесъщият всезнаещ икономист на НДСВ, хвърли в ефирното пространство “оригиналната” теза, че като влезем в Европа, тогава всеки, който работи от сутрин до вечер, ще може да стане богат. Браво! Най-сетне и нашият късмет - на работливите, ще излезе! Щото мой познат работи на три места - нощем е бодигард, денем е счетоводител и електротехник в частна фирма, но пак едва свързва двата края. Сега господин Каролев даде “зелена карта” на една нова българска мечта. Ще дерзаем. Но нека говорим сериозно. Струва ми се, че господин Каролев, юпи със значителен за нашите мащаби капитал, е толкова далече от родната действителност, колкото героите във виртуалните игри. И защо трябва да вярваме на подобни розови обещания? Може ли един професионален икономист да ги дава: след като е ясно, че парите за обещаното богатство е нужно да се вземат отнякъде, или да се заработят. Какво ще произведе нашата разграбена и разбита икономика в конкуренция с европейската, та да се спечелят много пари? И няма ли нашата икономическа ниша утре да е стеснена до обслужване на богатите западни туристи и до евтина работна ръка за изнесените от Запад у нас производства, за които там се получава заплата от 1000 или 1500 евро, а у нас ще се плаща 200-300 лева? А може би тези обещания са си “професионално” заболяване на партията на господин Каролев, чийто лидер преди няколко години също започна политическата си кариера с щедри обещания, но само след един мандат във властта, загуби доверието на електората си. Не съм икономист и силата ми не е в подобен род разсъждения, въпреки че прогнозите се виждат и с просто око. Но ставаше дума за българската мечта. А ние, поетите, се пишем спецове по мечтите. В родната ни литература има един поет, който се нарича Димитър Полянов. Днешните млади поколения не го знаят, защото е изхвърлен от учебниците като пролетарски автор. Няма да му ставам адвокат, но се сещам за него заради заглавието на стихотворението му “Срутените кумири”. Та и с българската мечта се случи същото. Това, което ни говореха водачите на партиите в началото на деветдесетте години, рухна като кумирите на другаря Полянов. Днес деветдесет процента, че и повече, от българите не вярват на никакви мечти, разочаровани от беднотата и мизерията си, от демагогията, алчността и корумпираността на сегашната политическа класа. Но пък за американската мечта. За онази, пред която все още някои българи благоговеят. Наскоро у нас гостува световноизвестният руски поет Евгений Евтушенко. Първата негова среща беше с димитровградските читатели. Направих си труда да отскоча до някогашния град на младостта и да присъствам. Евтушенко разказа за успеха на едно свое “особено” стихотворение в Съединените щати. Там руснакът четял лекции в университета в Оклахома. Особеното на въпросното стихотворение е в темата му. Заглавието подсказва достатъчно - “Прощаване с червения флаг”. Когато изразил желание да го прочете пред американската публика, преводачът му силно се възпротивил. Стихотворението било политическо, щяло да срещне негативни реакции у антикомунистически настроените американци, нямало да е добре за самия Евтушенко. Но руснакът проявил характер, все пак го прочел тук и там. И за негова изненада, а за още по-голяма на преводача му, стихотворението било посрещнато с бурни аплодисменти. В очите на много слушатели се появили дори сълзи. Защо? На този въпрос Евтушенко не можел да си отговори. Отговорил му не друг, а богат американец, милионер и едър собственик на фабрики. Той поканил поета след поредното литературно четене у дома си. И пак го помолил да прочете, този път само за него, “Прощаване с червения флаг”. Аз не съм комунист, рекъл богаташът, не съм дори синдикалист. В моето предприятие съм забранил синдикатите. Но харесвам вашето стихотворение, както го харесват мнозинството от американците. И то е, защото темата му е за рухналата руска мечта. Американците, които за разлика от вас, руснаците, никога не признават поражението си, личните си неуспехи, фалита си, всъщност преживяват, когато слушат това стихотворение, краха на собствената си американска мечта. Ето, това е тайната на успеха на вашата творба, господин Евтушенко. Коментарът е излишен. И не съвсем. Особено за нас, българите, когато се опитват отново да ни зарибяват с някакви американски, европейски или не знам какви мечти. Впрочем, моето лично мнение е, че най-голямото престъпление на извършителите на прехода у нас не е само икономическо или политическо, а и морално. Те убиха способността ни и желанието ни да мечтаем. Но за това в Наказателния кодекс нищо не е отбелязано.

Нагоре Съдържание на броя